Духовният реализъм и материалното благополучие

Интересна съпоставка между два различни аспекта на един свят с възможност за различни интерпретации. Материализмът е в основата на този свят, в който ние като човешки същества, подвластни на физическите закони изграждаме социалната си система и избираме определена социална роля, която да изпълняваме и в която да живеем. Тази „опаковка”, в която сме затворени посредством „земните” закони има за цел да подготви духовното израстване на всеки един от нас. Именно с ролята, която всеки избира и посредством изпитанията, които Бог – Иисус Христос – изпраща на всеки от нас се определя духовното ни израстване.

 

За съжаление, или за радост нашата народопсихология до голяма степен предопределя духовната криза и моралния упадък в съвременното общество. Песимистичният характер, индивидуализма и зародилия се в последно време егоизъм се превръщат в обществен белег номер едно, а също и главна причина за духовния колапс, в който е изпаднало по-голямата част от българското общество. 

 

Затворената социалистическа система не позволяваше масовото навлизане на новите вкусове към луксозен начин на живот, а това в комбинация с израстващите без религиозно възпитание поколения тогава, продължаващо и днес, отприщи неутолимата жажда за материални придобивки, навлизащи от „развития” Запад. 

 

Духовният колапс, в който вече тънеше обществото само допринесе за „забравата” и доведе до бързото материално и морално подивяване на нацията. 

 

Къде останаха духовните ценности? Защо на църквата в днешни дни се гледа с презрение и недоверие? Отговорите на тези въпроси биха дали една по-ясна картина за случващото се в страната ни.

 

Реално бихме могли да говорим за духовност, когато всеки един чувства света извън материалната му „опаковка” с всичките й недостатъци, пречещи за духовно осъзнаване и израстване. Като цяло българският народ не е от най-религиозните, това ясно личи в думите на Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ”. 

 

Атеистичната политика през тоталитарното управление на Живковия режим в страната в продължение на 45 години обуславя израстването на изцяло нерелигиозни поколения. Последствията от този режим са „плодовете”, които събира в момента обществото ни, продиктувани от духовния колапс, в който е изпаднало обществото, аморалното поведение на гражданите и чувството за безнаказаност определят подивяването на нацията в последните 20 години – годините на прехода. 

 

Духовните ценности по-скоро оставаха на заден план още в традиционното общество, където главна роля и обществен регулатор за моралните устои на обществото играеше общественото мнение. Отклоняващите се от приетите норми на поведение индивиди били наказвани от общественото мнение посредством тоталното изключване от всякакъв вид социални отношения в общността, с което определяли най-голямото наказание за девиантите. В много подобни случаи, за които Иван Хаджийски дава примери, се е стигало дори до самоубийство. От до тук направените уточнения относно „религиозността” на българина не е трудно да открием отговора на въпроса – Какво се случи с религията? – защото тя реално е присъствала под формата на съдружие с традицията, чрез която е могла да се интегрира в живота на българина. 

 

Френският социолог Емил Дюркем определя религията като необходимото условие за запазването на традициите в едно общество, моралните ценности и нравствените устои, които имат за цел да гарантират устойчивото развитие на всяко общество. Религията е съществувала във всички човешки общества под най-различни форми, но религията, която виждаме в съвременните общества е зависима от материалното, повече от когато и да било. Този процес на прекалена консумация на блага и усвояването на материални ценности превърнаха човека в “homo consumericos” и определиха характеристиките на консумарското общество, на които всеки един от нас е подвластен. „Трескавия” начин на живот и стремежа към максимално завоюване на блага изпрати в забрава както моралните ценности и нравите у хората, така и доведе до духовния колапс в обществото ни. Материализмът доведе и църковните служители до онова трескаво желание за операционализация с големи финансови средства и до голяма степен позволи да изчезнат християнските ценности, за да бъдат подменени с материалните. Какво да бъде отношението на обикновения гражданин спрямо християнските ценности, когато вижда тяхното обезличаване в лицето на материализма, който не пропуска и божиите служители? 

 

Проблемът за всички нас идва от факта, че сме способни да вярваме на материалните неща, защото ги виждаме, можем да ги докоснем, да ги вкусим и изобщо да ги определим чрез нашите физически възприятия. 

 

Нещата в духовната реалност са съвсем различни. При тях не участват физичните закони, те са базирани на вътрешно светоусещане и възприятието на тези усещания е различно за всеки един от нас и се определят от индивидуалната вяра. Тези индивиди, които усещат тези фини настройки на нематериалния свят не са в състояние да ги покажат в материалното им изражение, което в повечето случаи остава неразбрано за онези хора, неспособни да достигнат все още до Бога, поради недостатъчната вяра от една страна, а от друга, поради нестихващата жажда за материално потребление и задоволяване на консуматорските нужди, които нарастват със засилването на егоизма у всеки един от нас. 

 

Възпитанието в алтруизъм, което е в лоното на християнския морал трудно намира подходяща „почва” за развитието на духовния реализъм и възпитанието в християнски ценности и нравственост. Липсата на обичта към ближния определя и развитието на егоизма, който никога в досегашната ни история не е вземал подобни застрашителни размери. От тук и въпроса за духовния реализъм – има ли изобщо такъв? 

 

Наистина, въпросът за духовния реализъм относно неговото съществуване би придобил дискусионен характер, но само и единствено, поставен в условията, в които хора с необходимата настройка биха могли да създадат една наистина смислена дискусия. За повечето от хората (пролите – Оруел „1984”) този въпрос е бил тема, неразбирана, поради липсата на вяра, защото те са вплетени във всекидневните проблеми за разрешаването на поредната задача от материален характер, поставена от системата за управление, имаща основната цел да контролира мисловния процес при голяма част от индивидите, за да може да установява по-лесен начин за контрол над техните съзнания. Само тогава системата би могла да съществува в познатите й варианти. 

 

Жан Жак Русо дава определението за възникването на частната собственост: „Първият, който се е сетил да загради парче земя и да каже – това е мое – и е намерил достатъчно наивни хора да му повярват се счита за основател на частната собственост”. В своето произведение „За обществения договор”, авторът споделя, че при системата на преминаване на индивида от природната към обществената система той губи голяма част от свободите, но не пропуска да спомене, че в същото време придобива други права с влизането си в обществото. Той определя хората като „благородни диваци”. 

 

Нещо подобно се е случило с духовното развитие на българина с преминаването му от колективизъм към индивидуализъм. Индивидуализмът е онова качество, което човек трябва да притежава, за да може да се интегрира добре в съвременните капиталистически общества. Проблемът с егоизма от съвременен тип стои в основата на масовото желание на всички индивиди да достигат до материална консумация и по-точно „мегаконсумация”. Те търсят начин да се обграждат с предмети, материални и парични средства, без дори да си дават сметка колко малко е необходимо на човек, за да живее добре. „Състезанието”, в което всички ние сме се впуснали е безсмислено, погледнато през очите на духовно просветените индивиди. За тях всичко материално е „прах във вятъра” и именно те са способни да бъдат катализаторът за духовното пробуждане. 

 

Уви, както по-рано споменах, този процес трябва да намери добра почва, за да бъде засято „семето на познанието” успешно. Защото в противен случай посятото сред камъни и плевели трудно би могло да се развие. 

 

Трудно е да обясниш земните красоти и цветовете на дъгата на човек, който никога не е имал способността да вижда. Подобно сравнение би могло да даде най-точното определение и за процеса на духовното развитие у човека. Започнахме да не виждаме истинските неща, които имат стойност в живота ни. Започнахме да живеем един изпразнен от смисъл и всякаква ценност живот. Разбира се, нека не пропускаме да споменем, че все пак има една основна ценност за всички нас – трескавата нужда от завоюване на материалното, посредством което определяме социалния си статус и се делим на успели и неуспели. Дали обаче тази интерпретация е валидна? 

 

Наистина ли материалното е единственото? За съжаление всеки един от нас е подвластен, защото за да съществува е зависим от храна, вода, както и определени материални придобивки като дрехи и т. н. Но тези придобивки са една малка част, която е необходима за съществуването ни. Всичко останало е начин да покажем превъзходството си над останалите, да завоюваме обществено положение, отговарящо на важната ни осанка, за да задоволим егоцентричността си и с това да „подхраним” култа на индивидуалността в нас. Ето го опасното превъплъщение на егоизма, за което вече споменахме. 

 

За какъв духовен реализъм бихме могли да говорим след до тук изложените факти? Трудно би могло да се определи какво място заема той в цялата съвременна система на борба за материален просперитет. Но, хубавото е, че както се казва за всеки влак си има пътници. Неприятното е, че във „влака” на духовния реализъм нещата не са никак розови. Кой иска да се вози на подобен „влак”? За радост все още се намират „ентусиасти”, посредством които „влакът” на духовния реализъм все още пътува, все още се опитва да запази своите основни гари, по малки спирки. Дай Боже в близко бъдеще да успее да намери повече пътници, за да успее да изгради отново една система, добре поддържана, както от екипажа, така и от съвестните си пътници, които да продълажават да развиват духовните ценности. В противен случай не виждам алтернатива за излизането от състоянието на аномия, в което обществото ни е изпаднало. Тези ценности най-добре се възпитават още в ранна детска възраст. Семейството е мястото, където трябва да се насърчава това развитие. За целта обаче ще е нужно време, за да се изгради едно по-духовно общество, което да започне да възпитава децата си. Как ще се справи БПЦ с тази не лека задача в съвременната духовна изолация на българина, е, и остава въпрос с повишена трудност. Този проблем е основен за БПЦ, но не трябва да очакваме, че тя разполага с вълшебната пръчица от приказките и ще успее с един замах да се справи с проблема. Затова ние като хора, живеещи в гражданско общество ще положим усилия, за да бъдем промяната, от която така отчаяно се нуждаем. Тази промяна би трябвало да се осъществи от индивида към общността и обществото. 

 

Хората с духовни ценности живеят значително по-стойностен живот, защото те не търсят на всяка цена материалното, което от своя страна им позволява да погледнат нещата от различен ъгъл. Тяхното разграничаване от материалната сфера им позволява по-лесно да достигнат в дълбочина до истинските неща, изграждащи духовното осъзнаване. За радост днес все още се намират хора, духовно извисени, които със своя алтруизъм успяват да бъдат желаната промяна към по-добро в този коравосърдечен свят. Светците, които живеят около нас са „солта” на „безвкусния” ни живот, в който живеем. Спомням си с умиление и радост за светците, които познавах преди време, които не са сред нас днес. Те бяха „Хора” и за тях можеше да се твърди, че са допринесли за добруването както на близките си, така и на всеки, който се е нуждаел от духовна подкрепа. Основното, което те правеха бе да помагат на хората, а което още повече ме радваше бе факта, че те ако не можеха да помогнат, то поне не пречеха. Но миналото е минало и нищо не може да го върне. Сещам се за дядо Добри от село Байлово, който е може би най-светлата личност в обществото ни. Интервютата, направени от журналисти като Мартин Карбовски, показани на обществото бяха един голям плесник както за обществеността ни, така и за българските свещенници. Когато гледах интервюто на Карбовски за дядо Добри занемях, от недоумение ли, от радост ли, от преклонение, или може би от всички тези чувства, нахлуващи в съзнанието ми и рушащи всички желания за материално облагодетелстване. Почувствах се омерзен от желанията ми за материален просперитет, когато усетих силният духовен реализъм, излъчван от този свят човек. Радвам се, че има подобни светли личности на фона на тоталното обезличаване в моралните и нравствени ценности в съвременното ни общество. Радвам се когато в забързаното си ежедневие Бог изпраща своите светци да покажат на всеки по различен начин радостите от живота. За съжаление в повечето случаи ние не ги забелязваме, защото нашата ценностна система е покварена от хедонистични желания. Жалки сме! Прекалено слепи за истинските неща в живота ни. 

 

Нашият свят е пълен със светци. Въпросът е способни ли сме да ги видим? На всеки е дадено правото от Бога да решава сам посредством свободната си воля в какво да вярва и каква социална роля да усвоява и изпълнява. Когато си настроен позитивно ти намираш радост в нещата, които за останалите, мислещи негативно са нещо лошо. Вярата е силата, която определя духовния реализъм. Липсата й доведе до духовния колапс на младите поколения в България. 

 

Срещите със свети хора са възможни на най-различни места. В повечето случаи те са на места, на които дори не би и могъл да си представиш, че е възможно да ги срещнеш. В много от случаите дори не си даваш сметка какво се случва и едва след време осъзнаваш, че те са ти пратени от Бог. Някога идват като сън, като видение, друг път като сърдити възпитатели на морал и нравственост. Важна е гледната точка. Важно е дали ще ги видиш и как ще разбереш посланията им. Тези срещи са едни от най-приятните изживявания. Примери не бих си позволил да давам, защото както единството с Бога, така и срещата с тези светци са нещо прекалено лично за всеки. Може би един ден ще си позволя да ги опиша, но към този момент ще се въздържа. Надявам се това да не се приема като егоизъм. Добре е всеки да уважава личното пространство и духовните ценности на хората около себе си. Знам, че един ден ще ги споделя, но определено времето все още не е дошло. 

{jcomments on}