Божията воля и човешката воля
Господ Иисус Христос каза: „Отче, да бъде Твоята воля!“
Казваше: „Аз съм дошъл да изпълня волята на Оногова, Който Ме е пратил.“ Макар че Той можеше да стори Своята – както и с каквото пожелае.
Той беше най-самотният Човек в историята и времето, защото, както казват, беше 100% човек и 100% Бог. Но ни завеща да обичаме въпреки страданието! Което срещаш навсякъде въпреки обичта, тъкмо като отплата за обичта и доброто…
Да прощаваме и претърпяваме, да обичаме, за да продължим напред. Дори с една крачка. Защото такава е Божията воля. И защото това е пътят човешки, кръстът човешки и никой не може да го прескочи, камо ли да избяга от него. Така трябва, така е потребно. Това е потребност – на човеците, но и на цялата Вселена, неин главен закон, написан в сърцата и в същността на всичките й творения. За да се осветят. А ние, човеците, да бъдем „свети“ и „съвършени“, защото нашият Отец е такъв и ни е създал да сме като Него.
Въпросът е, всъщност чудото е защо вече повече от 2000 години не го разбираме и не го вярваме?! Защо не го раждаме като своя преживяна и преживяваща се истина? За да го разберем и го живеем в истина! Тогава няма да искаме Божията воля да бъде като нашата, както казва Майстер Екхарт, или още по-лошо – да превръщаме нашата воля в „Божия“, а ще изричаме простичко, с душите си: „Моята воля е да бъде Твоята воля.“.
Това значи да бъдем свети, да се светим, да светим. В истинската и с истинската светлина.
Бог дойде на този свят, за да го изпълни със святост, за да изпълни всяка една малка негова част със святост, да освети и него, както казва отец Шмеман. Което значи да го освети с Името Си, в Името Си. Не че преди това светът не е бил такъв сам по себе си. Но не е бил за човека, защото в своята немощ и неразумие за него светът и Бог са били твърде далечни, отдалечени, особено за сърцето човешко. Както е казано много пъти, Бог стана човек, за да стане човекът Бог…
Господ Иисус Христос беше наистина на 100% човек и на 100% Бог, но живя напълно като човек, без да си позволи божествената му природа да влияе и определя, камо ли да облекчи човешката, човешкия му кръст.
Защо???
Защото искаше да отвори очите човешки.
Той идва бавно, ненатрапливо, но неизменно, защото иска всяка човешка душа да отвори очите и сърцето си или по-право – да отвори очите на сърцето си за това, че Той е вътре в него, но и навсякъде, изпълвайки, обгръщайки всичко – със своето Име, със своите същност и воля. Затова и идва бавно и постепенно… нежно като вятър… затова и всъщност не почуква, а почукването, за което всички знаем и усещаме, е просто Неговият полъх, Неговата безкрайна обич, безкрайно, но не вечно търпение.
Така Той идва винаги при нас – като Син Божи, Единствения и Единороден Син Божи, но и като Син Човечески, като наш най-близък приятел и брат. И в същото време Той е Светата Троица, в Нейната абсолютна вселенска всеобхватност, всевместимост. Но Господ Иисус Христос избра да дойде при хората като обикновен човек. Да бъде и телом, и духом близо до всеки.
Неговата безгранична обич и преданост към Бог Отец и към човека го накараха да реши това. За да бъде близо и да служи и на двамата. Защото Той не избра да изпълнява Своята воля и да й служи – преди всичко, защото изпитваше тази потребност, но не от нужда, а от обич. Не от липса, а от изобилие и щедрост. Защото такава е Неговата същност. И после – защото така трябва, такава беше и е Божията воля. За разлика от човешката…
Да дава и да дарява. Нямаше нищо, но всичко даваше, затова и всичко бе у Него – това беше Неговият стил и Неговият урок за нас. Този, който дава без да мисли за себе си, няма никога липси, той винаги вижда вечното Божие присъствие, безграничните Божии дарове и в своята обич и преклонение търси как да ги увеличава и да изпълнява волята на Този, Който е създал и тях и него. И Който е най-грижовният родител. Защото е най-обичащият.
Бог оставя да се прояви именно човешката воля, която обаче обратно на човешката воля на Господ Иисус Христос търси не Божието, а себе си, търси да наложи себе си. И тук е добре да си припомним, че тъкмо това е грехът и падението на нашия прародител – още преди гордостта, то е вратата към нея – своеволието. Това е и основното оръдие на дявола – да съблазни, като представи своеволието под маската на свободната човешка воля и като изконно право на човека да се съизмери със своя Създател. Т.е. да използва волята си, за да изяви и наложи себе си, смятайки че избира най-доброто.
Така изборът на свободната воля, но преобърнатата, изопачената свободна воля, се оказва първият и най-голям човешки грях. Другата сила винаги ни тика към едно единствено и пагубно решение – към пропастта, ние пък общо взето почти винаги помагаме това да стане, като търсим да вземем своето, без да си даваме сметка, че или вече го имаме в нас, до нас, или е приготвено за нас. Бог обаче ни е дал свободната воля в чист вид – за да може винаги да правим своя свободен избор. Можем да кажем така – ние искаме да изпълним своята воля, сатаната реално не иска нито да изпълним нашата, нито пък да изпълним Божията, а да се погубим. Защото ни завижда и сам не може да стане какъвто е бил. А Бог иска да изберем Неговата, защото така е най-добре за всичко и всички, но ни оставя да вземем своето решение и сторим своето своята воля. Единствено Той ни дава свобода и то пълна свобода. Да направим със себе си каквото смятаме за добре.
А който обича Бог с цялото си сърце, с целия си ум и с цялата си душа (всъщност единствената повеля, която Той е оставил като напълно достатъчна за нас и живота ни), знае кое е добре и кое е добро, и получава от Него дара на съвършената любов. И става достоен за истинската любов. За истинска, реална взаимност…
И всъщност това означава да бъдем свети – както Бог ни е заръчал… Защото, Той, за разлика от нас, знае… Че можем. Защото сме като Него.
Но негови творения и Негови чеда.
