Да подарим на Христос греховете си

За едни е Рождество, а за други търговия и шоу
Занаятчии в расо предават църквата, казва отец Николай Георгиев.

Отец Николай Георгиев е известен в обществото със своята дейност по духовното обгрижване на затворниците, за чието спасение ще служи и днес в параклиса на Софийския централен затвор. Неотдавна той напусна по собствено желание престижната си длъжност в Катедралния храм "Свети Александър Невски", за да бъде по-близко до вярващите. Той бе любезен да отговори на въпросите на в. "Стандарт" по повод настъпващото Рождество Христово.

– Откакто Христос се роди в плът, съществуват Неговата църква и останалият свят. Разликата между тях е постоянна, но като че ли най-много тя се проявява именно по време на големите празници. Светът празнува Рождество Христово без Христос, като се опитва да използва величието на този ден, като го вкара в своя комерсиализъм. Опитва се да изтъргува чувствата на хората, да ги изкуши да се поддадат на съблазънта за покупка и продажба на всяко място и по всяко време. Но Църквата затова е Църква – за да бъде крепило и стълб на истината. И да бъде всеки път на този ден актуална с вечните новини – че Христос се е родил, че умря и възкръсна за наше спасение. За всички, които сме в Църквата, Христос се ражда. За тези, които не са, празникът е просто търговия и шоу.

– Но и влъхвите са донесли дарове на Христос. Не тръгва ли все пак оттам традицията за размяна на подаръци на този ден?

– За православните християни най-големият подарък на този ден е раждането на детето Исус. Както е казано и в Писанието: "Благовестява ви се голяма радост – роди се в града Давидов младенец, който е Господ Иисус Христос" – винаги актуален, винаги нов, винаги повече от всичко, което бихме искали да си представим.
А що се отнася до даровете на влъхвите – да, те наистина носят дарове. Но ги носят – в духа на източните традиции – на детето Исус именно като израз на почит към Бог. Те не си разменят подаръци помежду си, нали? Нека се замислим -защо не подаряваме на Богомладенеца поне греховете си? Той друго от нас не иска, освен да кажем: "Господи, грешен съм, но ми дай от вярата си, която даваш на всички човеци! Да не крада, да не лъжа, да почитам родителите си, да изпълнявам съвестно задълженията си като член на това общество!" А ние чакаме на нас да се подари нещо. Ето така обръщаме същината на празника.

– Изминаха вече 18 години на свободен религиозен живот у нас. Защо българинът продължава да бъде далеч от Бога?
– Защото не иска. Защото най-големият ни подарък след раждането на Богомладенеца е осъзнаването на нашата абсолютна морална свобода. Човек е свободен да приеме Христос, както е свободен да купува и продава на празника всичко, което е материално. Това е битка на личен избор, вътрешният конфликт, вътрешната драма на съвременния човек. И отговорът е индивидуален за всеки един поотделно. Един казва – Да, приемам те, Господи, вярвам в Теб и Те обичам. Друг – не.

– Все пак в тези зимни дни не търси ли българинът Бога по свой начин, макар и по-скоро езически, отколкото християнски?
– Моят индивидуален религиозен опит е в църквата. Аз не се движа много извън храма и не съм запознат добре с народните обичаи и ритуали. Но що се отнася до църковната практика, вече 2000 години хората, които обичат Христос, празнуват и се радват. Това е събитието, което определя всички останали неща – пазаруването на подаръците, трапезите.

– Имате голям опит като затворнически капелан. Намират ли често осъдените пътя към разкаянието и вярата в Бога?
– Срещата с Бога е дълбоко лична – човек може да Го намери навсякъде – и в затвор, и вкъщи, стига да има желание. Така и сега, на Бъдни вечер, той може да разбере кое е центърът на празника – нечетният брой постни ястия и коледарите, или раждането на Спасителя. Хубаво би било, ако домовладикът, разчупвайки обредната пита, може да прочете "Отче наш", да не говорим пък, ако знае и съответния тропар. И по този начин цялото семейство да отдаде дължимата почит и уважение на Христос.
Ето така разбирам Рождество, така бих искал да се празнува този ден – с радостта на всички хора по света. Нека не забравяме, че и нашите братя и сънародници от мюсюлманската вяра също се радват на този празник – може би просто защото и ние се радваме. Важното е, че няма антагонизъм и противопоставяне, което е също един прекрасен подарък за празника.

– Като говорим за комерсиализацията на Рождество, това ли е най-големият проблем на християнството като религия – ставащото все по-консумативно общество?
– Откакто Христос се роди, се води непрестанно борба между последователите Му и силите на злото, които имат достатъчно мощ и власт, за да изкушават човеците. Така че те да предпочетат пред Христос нещо, което е материално, низко и недостойно. Наистина, хората като маса понякога се увличат от общи идеи, които невинаги са морални. Но това не означава, че злото ще победи. Христос е казал: "Църквата Ми ще просъществува до сетния ден, и портите адови няма да й надделеят." Въпросът е за всеки от нас – дали ще остане в този спасителен кораб, или ще отпадне. Битката със злото е индивидуална и не е лесна. Но не и невъзможна.

– Защо българинът не търси в тази битка помощта на свещеника?
– Казвал съм го неведнъж – духовенството ни не си е на мястото. То приема служението си като занаят. Аз познавам чудесни свещеници, които са образец на духовно служение, но за съжаление те са малко. Все още в масовото съзнание доминира традиционният образ на пийналия поп с килнатата калимавка, а не на достойния свещеник, на достойния изповедник, който е свидетел и мъченик на вярата. На всичко онова, което трябва да бъде достойният клирик.
Така че нека ние, духовниците, погледнем първо в собствената си градинка. Нека първо представим себе си в достойна светлина – с образовани и приветливи свещеници, с хубави храмове, със социална и мисионерска дейност. И чак тогава вече да обсъждаме защо хората не търсят Бога.

– От кого търси повече помощ изпадналият в духовна криза българин – от свещеника или от психиатъра?
– В България психоанализата все още не е популярна. А не е и необходима, защото има духовници и църкви. Не че психиатрите биха останали без работа – Бог е пратил и едните, и другите.

– Може би на българина му се налага да ходи при психиатър, защото не е отишъл навреме при свещеник?
– Възможно е. Но възможно е да са стигнали до психиатър, защото са отишли първо в храма, но не са намерили достойния свещеник. Може би са налетели на някой, който им е казал: "Добре, дай 10 лева и ще ти прочета една молитва за изцеление."

– Няма ли все пак едно обновление на българското духовенство?
– Слава Богу, мога да кажа, че такава тенденция вече се забелязва. Архиереите ръкополагат все повече млади хора със съответното богословско образование. Това са хора, които с желание и по собствена воля стават свещеници. Защото при тоталитарния режим се ставаше свещеник с благоволението и на светските власти. Сега те сами избират служението и отиват в енориите си с огромно желание. Те са заредени с енергия и търсят всички модерни средства за да разнасят Божието слово. Достатъчно е да споменем братството от Руенския манастир, което развива активна издателска дейност и поддържа първото православно радио в България. И чрез него свидетелстват за Христос на място и не на място, с време без време, както е казано в Евангелието. Наистина е чудесно, че руенските братя ползват модерните комуникации за славата Божия.
Радостно е също, че с благословението на архиереите доста издателства започнаха да печатат православна книжнина, като "Омофор" и фондация "Покров".

– Какво очаквате от VI народен църковен събор, който трябва да се проведе през май догодина?
– Не съм делегат на събора и нямам преки впечатления от подготовката му. Но като всички хора имам своите очаквания и надежди за един по-динамичен църковен живот. Защото администрирането на църквата например в момента е далеч от желаното.

– Как се отнасяте към все по-засилващия се напоследък диалог между православието и Ватикана?
– Бог ни е дал словото, за да общуваме – да говорим за Христос и за Църквата. Да търсим общото, да тушираме различното и да го свеждаме до минимум в духа на братската любов. Разбира се, между Източната и Западната църква има непреодолими разлики, но те трябва да бъдат ясно дефинирани, за да знаем в крайна сметка за какво спорим и какво още трябва да се преодолее. За безпринципно обединение или подчинение и дума не може да става, но съм бил винаги против голото отрицание и глупавата омраза. Затова се радвам на всеки такъв диалог.