Нищо по-малко от всеотдайност
Когато Господ Иисус Христос казва: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“, Той няма предвид – откажи се от всичко и всички, с които си свързал живота си. Не. Той не иска жертви. Защото не е езически Бог. А Истински и Единствен.
Затова Той ни призовава към милост. „Милост мира, жертву хваления!“, пее Евхаристийният канон – милостта на мира, но и милостта за света е жертвата на хвалението. Към тази жертва можеш да пристъпиш само ако се отречеш от себе си и обичаш с цялото си сърце, ум и душа. Да се отречеш от себе си значи да захвърлиш всичко, което те обременява и тегне над теб и което е преди всичко вътре в теб… Да забравиш за себе си, което се оказва може би най-мъчното нещо на този свят.
Той иска нашата свободна воля, изявена в готовност и решимост да го направим. Свободна воля, родена от сърце, горящо от съкрушение и смирение, обич и преклонение. Предано и все-отдадено сърце, изпълнено с решимост. Решимост да Го следва, където и да отиде Той. Да следва своя Пастир, Който знае накъде отива, за разлика от нас. Нека да направим всичко, което е нужно, за Него и за своите ближни. Нима имаме друг избор? Но има ли и нещо по-добро?
Нека да забравим всичко, начело със себе си, и да се запътим към Бога, който неизменно ни чака и е винаги до нас. Нека побързаме да придобием нетленните и вечни съкровища на духа в безценното време на нашия земен живот, защото сега, тъкмо сега е времето за това. Да отидем при Него, да извървим този път вътре в сърцето си. Трябва, наложително е да разберем веднъж завинаги, че ние нямаме нищо, което да пазим да не изгубим, да не ни отнеме някой. Защото, докато пазим някакви въображаеми наши съкровища, само ще загубим – и себе си, и душата си. Нека преклонно и с благодарност да отдадем своето, това, което смятаме за свое, в служение в името Божие. Но най-вече себе си. И тогава ще намерим покой и удовлетворение. И ние, и другите около нас. И това, което мислим, че сме жертвали или загубили, ще ни бъде възвърнато и то със знака на вечността.
Трябва да предадем всичко – и грешките, и греховете, и грижите, и всичките си планове и желания на Него – Той знае какво да прави с тях. Просто трябва да се уповаваме на Него с любов, преклонение и благодарност. От дълбината на големия си опит и старецът Йоан Крестянкин съветва: „Обърнете се към Бог с цялото си същество, с душата, сърцето и ума, и ще видите чудо – Божията милост ще ви изпълни.“ Ако не изхвърлим и изчистим това, което е било излишно, защото то е товар и спирачка за нас, за връзката ни с Бог, няма как да покълне, израсне и разцъфти новото, всъщност нашата истинска, исконна същност.
Но цялата беда е, че ние се страхуваме, гледайки с човешките си очи и очаквания да не бъдем излъгани, ограбени, онеправдани. И винаги търсим нещо, което смятаме, че ни липсва, бързайки да определим какво е точно то, без дори да се вслушваме в себе си. И така чрез своеволието избираме смъртта вместо живота, защото не вярваме, че Бог е предвидил и знае кое е най-добро за нас, но смятаме, че ние знаем и ще го намерим другаде… Какво безразсъдство!
Но не е ли постъпил така и нашият прародител Адам? И нека много ясно и директно да разберем един прост факт – че всичко, което не е от Бог, е в наша вреда. Нещо повече – то е смърт за нас в абсолютно буквалния смисъл. Защото е израз на нашето своеволие, неуважение и непослушание, които водят само до объркване и хаос. Въпросът е само дали тази смърт е моментна, бавна, бърза или окончателна.
За нас е жизненоважно, както да слушаме какво Бог ни казва, така и ние да помислим, да помислим със сърцето си какво можем да Му дадем, как можем да Го зарадваме, поне малко… За всичко, което сме получили, с какво можем да Му се отблагодарим. А ще го направим, като на първо място забравим за себе си, (ако не можем да се отречем от себе си, т.е. от егото си) и даваме, колкото можем и колкото се може повече – на другите. Така ще е сигурно едно – винаги ще имаме това, което ни е нужно. Защото всъщност не ние се грижим за себе си, а Той за нас. А това Той прави винаги, независимо какво правим ние от своя страна.
Вярваме в Бог, но все искаме нещо повече от това, което Той може да ни даде… А това значи, че просто не вярваме в Бог. Вярваме в нещо друго или в някой друг. Защото ако наистина вярваме в Бог, ще се уповаваме изцяло на Него, винаги и във всичко. „Защото без Тебе не можем да вършим нищо“. Ти си Бог на нашето спасение, Тебе призоваваме от сутрин до вечер.“ „Живейте всеки ден с Бога и Той ще ви приведе през бурите на живота с покой и със спокойно сърце“ (архим. Иоан Крестианкин).
Ако само повярваме на Бог с цялото си сърце, душа и тяло, ще разберем колко е „сладък“ Той и как всичко е абсолютно възможно във и със Него. Нима мислим, че можем да направим и една крачка без Него? След като на Него, а не на някой друг или на нещо друго, дължим всичко и най-вече живота си. Защо бягаме от Бог? И къде можем отидем, за де скрием от Него, както казва св. Августин? Къде можем да се скрием от кръста си? Бог е нашият поглед към нас самите и към света, много по-дълбок, много по-цялостен, отколкото можем да допуснем.
Бог е тоталната всеотдайност и любов, и тези, които са с Него, също са такива. Нямат нищо, не притежават нищо, а всъщност имат всичко. Те творят със себе си, след себе си един друг свят. Но докато правим нещата „половинчато“, както казва старецът Тадей Витовнишки, и не търсим „първом Царството Божие“, не поставяме на първо място Бог, няма как да повярваме нито истински в Бога или в това, че Той е способен на всичко и че в Него са всички съкровища, нито на делата си – „За всичко сме резервирани, във всяка работа, никога не се отдаваме целите. А Господ постоянно дава Себе Си без остатък и иска и ние да сме такива. Нашата сдържаност ни отделя от Бога и от Царството Небесно.“
Казваме, че вярваме в Бога, а смятаме, че с човешкия си светски ум можем да познаем Бога, да Го анализираме и да Го коментираме, вместо да направим ума си ум Христов, който знаем от св. ап. Павел „превъзхожда всяко знание“. И може да вижда и разбира всичко, което му е нужно. Бог ни е дал Себе си без остатък и очаква същото от нас. Очаква, но не налага. Но ние се задоволяваме да ползваме само малък „процент“ от Неговата любов и то да злоупотребяваме с него. Кой тогава ни е виновен, че сме все недоволни и че все нещо ни липсва? Така че, когато някой казва: „Вярвам в Бог, но не много“, или пък „Вярвам, но умерено“ – то той наистина трябва да си даде ясна сметка, че в действителност не вярва в Бога, а отново в някого или в нещо, което му угодно. И всъщност не се обръща към Бог, а към себе си. На себе си служи, на себе си се кланя. Защо тогава заблуждаваш и себе си, и другите, човече? Ти просто не си разбрал какво е Бог и каква е ролята Му в твоя жалък живот!
Затова и пътят, който Бог ни сочи не само като реален, но и като единствен и който Сам извървя, остава за мнозина невъзможен, непосилен, утопичен. И затова предпочитаме да вземаме по малко, да раздробим и обезличим по този начин пътя, посланията, словото, превръщайки ги просто в нещо, което ни върши работа. Но това, което в действителност правим, е единствено жестоко да се заблуждаваме.
Без Бога не можем да обичаме даже и себе си, а какво остава за другите, казва старецът Тадей. Няма етика, хуманизъм, морал и нравственост без Бог, без Христос, няма християнски ценности без конкретното и единствено Божие име в Неговите три лица, три ипостаси. Няма никакви европейски, нито американски, нито световни ценности без истинска религиозна вяра в Бог – като Бог и като нищо друго.
Но ние искаме без да се напрягаме и натоварваме, да взимаме максимума от дадена ситуация и даден човек. Винаги да извъртаме нещата, както на нас ни е удобно. И наистина се оказва, нека не го забравяме, че „за всичко сме резервирани, във всяка работа никога не се отдаваме целите“. Докато не започнем да се отдаваме и да пребъдваме тъкмо в любовта, а не в себе си, в собствените си желания, мечти, амбиции, страхове, и в крайна сметка в любовта към себе си – само ще си мислим, че вярваме и че вървим по духовната пътека.
„Покрий ни, Боже, с Твоя покров, за да не се загубим! Да не се заблудим като загубени от своя пастир овце! „Утвърди стъпките ми по твоите слова“, извиква св. пророк и цар Давид.
Ние сами създаваме проблемите, от които не можем след това да избягаме… И викаме към Бог да ни се притече на помощ и да ни спаси. Викаме напосоки, хаотично, истерично дори понякога, просим, изискваме, настояваме. А трябва да горим за Господа, да чуваме и изпълняваме Неговата свята воля. Да чуваме какво Той ни казва. Само това има значение. Бог ще ни придаде останалото след това. Той всичко ни е приготвил, а ние все търсим ли търсим и все не намираме. Но и продължаваме да се чудим защо не намираме и защо не върви… Св. ап. Яков обаче отдавна ни е улеснил, като в своето съборно послание обяснява много точно защо, в едни страховити по своята истинност слова: „Просите, а не получавате, защото зле просите – за да го разпилеете във вашите сладострастия.“ (Яков 4:3). Човек просто не иска да се променя, не иска да постави Бог на първо място, но пита, моли, иска, изисква, проси. И сам себе си посрамва. Защото смята, че може да използва Бог както му е угодно, включително и да вярва по този начин в Него. А „Какво полза за човека, ако придобие цял свят, а погуби душата си?“, „Каква е ползата за кораба от мачтата, кормчията, моряците, платната и котвата, ако няма вятър? Каква полза от красноречието, остроумието, знанията, образоваността , разума, ако в душата няма Дух Свети? (Н. В. Гогол)
Въпросът е какво реално да правим, за да се докоснем до истината и Бог? Живеем ли, както искаме, за да сме близо до тях и да сме щастливи? И как да помогнем на другите да бъдат? Как да приемем Божието всеоръжие и Божията благодат?
Ти си Наш Бог, към Теб се привърза сърцето ми, Тебе викам от ранни зори! – цитирам не дословно непрестанния зов на св. пророк и цар Давид. В Твоите ръце предаваме духа си, Света Троице! Нека положим душата си, живота си в служение за Нея и за Нашия Господ Иисус Христос, нека се оставим да бъдем обгърнати от техните обятия, от Тяхната нежност и обич, и Те най-добре знаят как да се погрижат за всичко и да ни дадат така нужния Техен мир. Нека се преклоним пред Светата Троица и отдадем всичко, защото без Нея нито можем да имаме живот, нито път… Да станем като децата и безрезервно да отидем при Нея, защото това е истинският ни дом.
Ние не вникваме в думите като живо слово, слово от истински огън, в тяхната дълбочина и сериозност, в отговорността, която носят те, когато ги приемаме, повтаряме и изповядваме. Не ги преживяваме, както казва един мъдрец, с „всеки атом“ и затова не живеем с тях, според тях. Трябва много, много да внимаваме в думите. Думи като „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13) (върховна истина, която нагледно, на дело е показал Сам Бог) носят огромен заряд, смисъл, който отеква във вечността. Те задават всеотдайната обич – до жертвеност, не като идеал, а като мярка на поведение и отношение, което дава непрекъснато живот и за моята душа, и за тази на ближния. „Събитията следват своя ход, а ние се оплитаме в тях, не пазим своя вътрешен мир, месим се там, където не трябва. Случаите, които допуска Бог, вървят по своя ред и, ако ние сме придобили сърдечен мир, те ще преминат, без да ни докоснат. Ако участваме в тях, тогава страдаме“, казва старецът Тадей Витовнишки. Той говори за това какъв избор правим и какъв всъщност би трябвало да направим, за да се оставим в Божиите ръце и на Божията воля.
Наскоро празнувахме Димитровден. И самото име на св. Димитър Солунски, и символиката, която носи този празник в българската фолклорна традиция, са свързани с плодността, реколтата, равносметката, но също и с подготовката за зимата… Всъщност за готовността ни да посрещнем едно по-трудно предстоящо време. Готовност преди всичко за срещата с Бог – готов ли е човекът да бъде със своя Бог? Плоден ли е, узрял ли е вече, за да Го срещне, за да бъде с Него и да живее с Него. Въпрос на самоопределяне, но и на зрялост – едното без другото не може. Какъв плод ще донесем и принесем на Бог, с какво ще Му се отблагодарим? Каква плодност и зрялост ще покажем? След като главно Го огорчаваме?
Нима ще позволим да запуснем, занемарим и похабим всичко, което ни е дадено – талантите, душата, духа си? Неизпълнили и неизпълняващи Неговите заръки. Недостойни.
Нима опустошени, изтощени и жалки ще се явим пред Бога? Мислейки си, че изпълняваме Неговата воля, а всъщност следвайки своята? „Живейте всеки ден с Бог и Той ще ни приведе през бурите на живота в мир и със спокойно сърце. „Всичко е Негово, всичко е от Него и всичко е към Него.“ (св.ап. Павел) – архим. Иоан Крестианкин.
