Споделено

Зная, че има само Един Учител, живял в плът на земята, Единствен, Който е Истина.

Аз пък си избрах да уча богословие и после се „нагърбих” да ставам учител по религия, както се нарича. Макар че помня – прочела съм в Голямата Книга да не ставаме мнозина учители, като знаем, че по-голямо осъждане ще получим. И съм от богословите по диплома, които не написаха „богослов” на визитната си картичка – отдолу – под собственото име.

И почувствах до мозъка на костите си и до цялата безплътност на душата си, какво означава да си бил с очите си и Спасителя на Тавор; Христос да е измил нозете ти; в присъствието на твоето сърце да се е извършила Тайната вечеря; да си туптял и дишал на Голгота; да си бил човек в зората на Новия Завет; да си виждал и чувал от Възкресение до Възнесение; да си бил с Утешителя на Петдесетница и след това… И гласът ти да не е секвал, уплашен от света, който лежи в зло, а да се е разнасял – силен и любовен, богодаден глас!…

Православни братя и сестри, богослови по дипломи, простете ми, ако не умея да се изразявам и пиша достатъчно добре, но ми се струва, че и ние, с Божията помощ, трябва да се опитваме да изговаряме гласа си. Ей така – може би с не много дълбока мисъл, с неравно осъзнаване за всичко, с неголяма далечина на погледа, с немощност на езика, с греховността и нищожеството си… Но с незаглъхващо сърце. За Бога винаги и всичко от вътрешния ни глас е чуваемо. Но Той ни е дал и гласа, с който да ни чуват хората – един от многото ни дарени начини да обичаме…

Има едни човеци, в които себелюбието все още не е пораснало; умните думи не са заучени; душата не е затваряна и осакатявана в затворите на гордостта. Има едни човеци, които могат да обичат – без сянка и без съмнение, безрезервно и безкористно, безостатъчно. Човеци, в които Божия образ е светъл, повече отколкото у другите човеци. Зная какво написах. И Ви моля – не бързайте да ме обвинявате в догматическа неточност или изкривяване. Не бързайте и да си мислите, че четете нещо, което е написано от прекомерно вдъхновение и наивност.

Има такива човеци. Те правят гласа ми свободен. И има смисъл. Има обичане! Когато пред тях и с тях говоря за това, че Бог е любов, че важни са вярата, надеждата и любовта, но по-голяма е любовта – те възприемат всяка дума естествено, лесно, истински. Защото са деца и са чисти. Защото ей такива думи са нежност и поезия: „Моля се да не късам цветята”, „Прошка е да дадеш на някого торта”, „Богородица е светена и затова е майка на всичките майки”…

Настроена съм любовно най-много към децата. Така беше още преди да започна да работя с тях. Като имам предвид, че нося грешна душа, си мисля – може би има значение, че още не съм родила свои деца и няма какво да ми попречи да давам чувството си на „чуждите” деца.

1 юни е ден на детето, както всички знаем. Тия дни прочетох следното заглавие: „Мормони искат да пеят осем часа в центъра на Русе за 1 юни”. Лично за мен, текст по-надолу не е нужен, заглавието ми е достатъчно. Стига ми да си спомня, че съм чувала за наши „богослови”, които се срамуват да споделят що е това, дето са го завършили, заради възможна подигравка. Знам и за други, които са готови за присмеха на целия свят, но не са достатъчно оправни, че да си осигурят възможност да излязат на някой от площадите му или на друго видно място. Нито аз, нито – доколкото съм запозната – някой друг като мен, ще излезе на 1 юни в центъра на Стара Загора /живея в този град/ да пее религиозни песнички, всъщност уточнение: православни детски песни. Или пък да разпъне дълги бели платна и да рисува, заедно с децата, освен небеса и слънца – също и Божията Майка с много големи очи, свети Георги Победоносец на коня и с копието, храмове със светещи куполи и кръстове под небесата и слънцата. Защото, повярвайте, децата могат да рисуват и това. И го искат.

Няма по-светъл и по-истински Човешки образ от Образа на Божия Син. И в същото време: няма по-изопачаван и пре-предаван изкривено образ от Неговия! Защото има отделени, изкривени и обезобразени „църкви”. Децата са чисти и приемат думите на възрастните чисто. Колко още по-огромна е отговорността ни да им „опишем” Чистия Христос. Да са думите ни кротки, сладко унасящи в приятна, галеща дълбина като цветовете на икона. Да ги предпазим от площадната, парадната, находчивата и настъпателна обез-човеченост и обез-образеност на изкривено и невярно говореният Иисус.

Понякога, а може би и често, живеем на ръба. На ръба на хляба си. На ръба на човешката си немощност. На ръба означава висене над пропаст и падането в нея е вероятно. Но е възможно и тогава, когато очакваш от самия себе си да се отчаяш дотолкова, че да изгубиш гласа си и надеждата, че някой ще те чуе – точно тогава да усетиш как гледането на пропастта те е спасило, как шепот пълзи нагоре към устните ти и вече имаш молитва. И още имаш плач, но радостен, благодарен. И благодатен. Тогава пламваш от срам и разкаяние. И чуваш: „Маловерецо, защо се усъмни”…

Ръбовете и пропастите, безпощадните думи, падането и падението, плача – трябва да си останат за нас; те всъщност са ни и необходими. А от всичко това сме длъжни да държим далече децата. Те са първи. Не заради датата 1 юни. Не и защото детството е първият период от живота ни. Те са нравствено първи и най-големи човеци. И не се усъмняват – нито в Бога, нито дори в нас…

Любов за децата, молитва за тях, поклон пред децата!

Аз съм длъжна да го кажа, защото ми дариха радост и… любов, задаваха ми съкровени въпроси, споделяха ми молитвите си. А какво да споделя аз за чувството, което имах, изричайки „Отче наш”, заедно с тях, докато някои от децата са с усърдно притворени очички, други пък с широко отворени, светещи… И пак ще се повторя: не пиша така от прекалено вдъхновение. Пиша го, защото е. Не твърдя, че да влизаш в детската градина веднъж седмично, за по 20-30 минути е чудодейност. Никога няма да поставя знак на равенство между „СИП Религия” и „въцърковяване”. Но мисля и казвам, че смисъл има. Промени у децата – има. Който иска да ме обвини в минимализъм или в заместителство на истинското – да заповяда…

Когато бях малка, не помня точно в кой клас ще е било, ми направи впечатление, че някои от изучаваните събития са се случвали пр. н. е., а други – сл. н. е. Но се чудех, какво е това, което прави едната ера стара, другата – нова. Минаха много години, докато си отговоря на този въпрос, който така и не бях задала на учителките си. Просто прочетох някъде пр. Р. Хр. и сл. Р. Хр., също не помня точно кога и къде. Всички живеем в свят, в който се е родил Христос. И е живял, бил е разпънат, възкръснал е за него, т.е. за нас. Децата, с които бях през тази година и много други като тях, вече имат Рождеството и Възкресението на Спасителя в себе си. За щастие е така, и за слава Божия.

Нека се пеят мормонските песни на светиите от последните дни. Нека се пеят политическите демократични, плуралистични, либералистични и всякаквите други свободолюбиви и правдолюбиви химни. Нека се пеят в кварталните кръчмици сладките, сърцераздирателни припеви: „Ако има Бог – Той ще разбере…” Нека всеки сам да избере дали ще направи от първите години на детето си последни дни на свято мормонче, харизма на петдесятниче, свидетелче на Йехова… Нека на нас да ни остане болката от тези избори, но не за да ни направи по-обвиняващи или осъждащи. Така да ни заболи, че да забравим и комунизъма, социализъма, и сегашното…че да разберем единствено вярното и важното – сегашното сме ние, аз и ти, и сме тук и сега. Толкова да ни заболи, че сламката в окото на другия човек да изтънее и изчезне, той да ни стане ближен, а ние да грабнем огледалото, да извадим гредата си. И да усетим как сърцето ни придобива по-високо зрение. Диша освободено. Става по-широко и гостоприемно, защото за пореден път сме успяли да прогоним онзи, за който едно дете скоро ми каза: „Ти не ни говориш за дявола, но аз вече зная за него”.

Милост и молитва за мен, поклон пред всеки, който ще се помоли за мен. Аз други прошения и друг глас нямам.

А 1 юни по нашия, календара на Православната Църква, е ден на светите мъченици Юстин Философ и Юстин. И нашата песен е: