Бог не обича сравненията
Веднъж, след светата литургия, в тишината на църковната канцелария, се проведе разговор между един неопитен дякон и един дългогодишен свещеник. Опитният духовник се обърна към своя млад събрат с укор, но и с топла загриженост: „Забелязах, че обичаш да правиш сравнения между нас, служещите в храма. Ти си наблюдателен и любопитен, но си се поддал на тази съблазън. Внимавай да не се превърне в навик. Виждаш служението на всеки от нас, сравняваш ни, после ни коментираш пред християните. Всеки, който е ръкоположен, има своята харизма и дарове от Светия Дух. Един е силен молитвеник, а на друг предимството му е в богоразмисъл. Трети притежава дарбата да утешава, а има събратя, които строят храмове и параклиси, организират и ръководят. Понякога даровете се смесват и всеки има по няколко. Бог е дароподателят! Виж апостолите – те са дванадесет на брой и са били толкова различни. Така сме и ние! Всеки има недостатъци. Това е „немощ“, както обичаме да казваме на езика на Църквата. На някои немощите му се виждат, а на други – не. Но са неизбежни. Те са като сянката. Преследват те навсякъде и във всичко. И апостол Павел е имал и пише за това. Как го е казал само –“желание за добро имам, но сили нямам“ (Вж. Рим. 7:18). Имал е „ангел сатанин“, който да го бие през лицето, за да не се превъзнася. Молил е Господ да го премахне от него, за да му бъде по-лесно да му служи. Но Бог му казал: „Стига ти моята благодат“ (2 Кор. 12:9). А после самият той признава: „Божията помощ в немощ се познава.“ Всички светии са имали немощи. А колко повече имаме ние… Един е по-избухлив, друг е по-муден, трети обича да попийва, на четвърти му е трудно да прощава. Всеки е особен. Такива сме всичките – и духовниците и миряните. Докато си дякон – вземи най-доброто от всеки, а другото го остави… То е немощ и е от сатаната. Но не сравнявай. Недей! Бог вижда и на тайно, и знае кой колко е благочестив. Един е съдията!“
Това разсъждение е относимо и значимо по своята същност, не само защото е изречено от свещеник с голям опит, и е плод на много реални наблюдения, а и защото идва от човек с духовна власт, който приема откровения свише, от Духа Светаго. Сравнението е истинска съблазън! Много коварна и опасна, и достатъчна, за да хвърли сянка не само върху този, който го изрича, но и като вирус да зарази другите около него. Защото, който го изрича, го прави от благочестиви съображения, вижда и преживява даровете на другия, но неусетно може да премине в осъждане. А това е проява на гордост и чувство за духовно превъзходство. Много тънка и префинена прелест. Невъзможно е, а и не трябва, движейки се напред, да не наблюдаваме околните и да не се учим от успехите им, или от грешките, които вършат по техния път в духовното битие. Това е част от школата на живота. Като християни и изграждащи се личности, сме длъжни да се учим от всичко в поведението на хората, което е чисто, добродетелно и красиво. И дълбоко в себе си да проявяваме така необходимата разсъдливост, да сравняваме, отсяваме и анализираме. Това е неизменна част от „невидимата бран“ и е не само благословено, но и препоръчвано от благодатните мъже на християнството. Защото, ако не вършим това, можем да потънем в друга съблазън и да се сблъскаме с подводните рифове в дълбокото море на истинския духовен живот. Всичко трябва да вършим след молитва и разсъждение. По този начин грешките и разочарованията намаляват и минаваме по своя път на подвига много по-леко и безболезнено. Така сами си спестяваме разочарования и покруса. Всемогъщият и Всемилостив Бог ни закриля по хиляди начини, без дори да проумяваме това, но и ние трябва да внимаваме над себе си. Нещо повече – да сме внимателни и за поведението на другите към нас, за да не ни съблазнят и отклонят от благодатния духовен ритъм на живот.
В трудния процес на нашето въцърковяване, и общуване с енергиите на Бога и нашите събратя и спътници, ние получаваме уроци и напътствия, за да се усъвършенстваме и да се пречистим. Всеки, с когото Бог ни среща, ни а даден за нещо – да изкачим поредното стъпало и да направим извод, не толкова за него, но преди всичко за себе си. Защото всички, и духовници и миряни, сме в процес на неизменно развитие. Движим се по спиралата на истинския духовен живот, превъзмогваме трудностите и продължаваме напред, носейки нашите радости и разочарования. Ние пътуваме и важното е да пътуваме в правилната посока – напред и нагоре към небето, към мястото на вечното блаженство. Но сме длъжни да останем верни и да помним при всяка своя стъпка думите на св. апостол Павел: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте“ (1 Сол. 5:21).
Светите отци на Източната църква, тези истински сърцеведи и изтънчени познавачи на човешката душа, предупреждават за всичко това. Те не са завършили богословие и нямат квалификация за психиатри, но след дълго вглеждане в себе си, в молитва и усамотение, са общували с нетварните енергии на Бога и са получили откровение от Светия Дух. В духовния живот всичко е различно от духа на света. Всяка мисъл или емоция имат отражение върху поведението на подвизаващия. Ние се намираме в условия на нестихваща битка,“невидима бран“, която никога не спира. Християнинът води война на два фронта: вътрешен – със своите страсти и остатъци от старата си природа, и външен – с невидимите врагове, поднебесните духове на злобата. Този, който води динамичен духовен живот и е постигнал вътрешен ритъм, понякога има усещането, че се движи по острието на бръснача или преминава по въже, опънато над пропаст. А всичко настрани и надолу са само демони и страсти. Животът на всеки, който истински следва Христос, минава по линията на най-голямото съпротивление. Обиждан, нагрубяван, обвиняван, пренебрегнат. Неразбран от близки, роднини и приятели. Но това е неговият път – тесен и труден, но най-важното – спасителен. Затова всеки детайл може да се превърне в камък по пътя, вирусът може да предизвика болест, а болестта – отстъпление. Отстъплението е пропадне по духовната лествица, по която се изкачва всяка подвизаваща се душа. Затова и сравненията, на пръв поглед безобидни, са толкова опасни. Ние влизаме в ролята не само на наблюдатели, но и на съдници. Наистина – един е Съдията и само Той е истинският тайновидец и сърцевед.
Една от подвижниците на Светото Православие на 20 в., монахиня Гавриила (1896-1993), изрича в същия дух следното: „Трябва винаги да избягваме да правим сравнения. Всичко в този свят става или по Божия воля, или защото Бог го допуска, така че всички да бъдем изпитани по всякакъв начин. Например – аз съм тук като изпитание за другия. Ти си тук като изпитание за мен. Идва трети, който да ни изпитва при всякакви обстоятелства. Трябва да имаме наум, че както виждаме в Евангелията, сам Господ не одобрява сравненията. Защото както Бог ни е вдъхнал Своя Дух и така е направил творението Си одушевено човешко същество, заедно с Духа Си е вдъхнал и любов. И както преставаме да сме живи когато спрем да дишаме, така и когато спрем да обичаме ставаме безжизнени същества. („Аскетика на любовта“, стр.332).
Не само принципите на духовната битка, но и логиката на живота ни учи, че това, което се вижда отвън, не е това, което е отвътре. Външността невинаги е ясното огледало на вътрешността. Човекът е тайна! И всеки духовник е бездна и загадка, не само за другия, но и за самия себе си. Никой от нас не познава себе си. Нещо повече – никой, който и да е той, не е изкушаван докрай. Защото ако беше така, не бил издържал суровата жар на изкушенията. Има личности, които изглеждат благочестиви, но са потънали в грях. И други, които се държат грубо и арогантно, а са благородни и милостиви.
Повече от прав е Достоевски, който изрича в едно свое разсъждение:“Широко нещо е човекът!“ А ангелите и демоните водят борба, страшна и ужасна, за овладяването на душата на всеки, „роден от жена“. Защото всички ние, наследниците на „изгонените от рая“, носим дълбоко в себе си последиците от тяхното отстъпление и нашата природа е поразена от проклятието, греха и смъртта. Ние сме като пробити ведра и не можем да понесем дълго в душите си тихия мир на благодатта. Обречени сме на вечна непълнота. Но макар че сме измъчени и изтощени от битки, ние сме привилегировани да имаме своята надежда. А тя е една – да възвърнем своя изначален образ на пълноценно, любимо и богопомазано Божие творение, и да възстановим Божия план за себе си. Водени от тихите нашепвания на Светия Дух, да просветим своята душа, сърце и воля, и да обожим всичко свое. И така да се превърнем в икони Божии, богове по благодат, и да станем достойни за живот вечен в Несъкрушимото Му Царство!
