Бог обича и врага ти
Обичам дните, когато съм дежурен в храма. Веднага след като отслужа светата литургия, раздам нафората и благослoвя хората, дошли на службата, се усамотявам в църковната канцелария. Постепенно се отдавам на богоразмисъл и потъвам в себе си. Повече отвсякога усещам как в жилите ми, в кръвта и в цялата ми личност тупти Христос, приет чрез причастието с Неговото Животворящо Тяло и Кръв. Тогава съм там някъде, извън битието, което ни наранява, отвъд доброто и лошото на злободневието, само и единствено с Него. Вдъхновен, обновен, пълноценен, и най-важното – облагодатен! Повтарям наум молитвите след Светото Причастие, но този път още по-съсредоточено. Те сякаш ме белязват и аз ги поглъщам в цялата им богооткровеност. Не знам колко време минава така, губя представа за реалността и се понасям някъде отвъд. Съчетан с Него, пребъдващ в Него. А после… постепенно идвам на себе си, по-точно в себе си, събирам се, обновен. Идват хора, четат молитви или търсят свещеник, за да намерят отговор на своите парещи въпроси. Това е ежедневният подвиг на свещеника. Служение свято, но и низхождащо, отдадено на Бог и на хората. На всички тях, които го търсят, за да чуят Неговия глас и да усетят Неговата грижа! Той ги просвещава с това, което Бог му дава, а те го обогатяват като разкриват тайните на своите малки светове. Това е неговата мисия.
Преди няколко дни при мен дойде едно младо момиче и поиска да поговорим за нейните лични проблеми. Влезе в канцеларията и развълнувана сподели: “Отче, помогнете ми! От години работя в голяма фирма и ръководната длъжност остана свободна. Обявиха конкурс, аз и няколко колежки се стремим към тази позиция, защото е с по-високо възнаграждение и е въпрос на престиж. Това е нормално. Но отношенията ни се влошиха. Стана непоносимо. Не можем да се търпим. А другите започнаха да клюкарстват, да плетат интриги, да пишат доноси, да обиждат и нали знаете – всеки гледа на нарани другия. Напрежението е огромно. По всякакъв начин се опитвам да го потисна, но понеже съм чувствителна, всички ме обиждат и умишлено ме нараняват. Боли ме, не издържам. Направете нещо – четете молитви, вие знаете какви – само ми помогнете.“ А после се разплака.
Аз я успокоих и прочетох молитва за успех, против уроки и няколко други от требника, които прецених, че са подходящи. После тя записа света четиридесятница за здраве и сама се помоли пред чудотворната икона на Света Богородица в храма. Успокои се, а аз на изпращане ѝ казах: “Нека да бъде Божията воля. Милостив Бог. Но имайте предвид, че въпреки всичкото зло – обиди, напрежение и злоба, ще бъде Неговата воля. Нека да стане най-доброто за Вас. Последният, който решава, е Бог! Знайте, че Бог обича всички, дори враговете ни!“ Тя ме изслуша, нищо не каза, погледна ме особено и излезе от стаята. Останах сам и се замислих. Наистина – Бог обича и враговете ни. Толкова често, потопени в стихиите на нашето злободневие, ние упорито и детински настояваме да бъде не Неговата, а нашата воля. Да ни чуе и да отговори, и ако може веднага. А Той ни чува и отговаря, но невинаги отговорът Му е точно това, което ние искаме. Той знае най-добре какво и кога трябва да получим. Защото има пълното знание за това, което е не само душеспасително, но и полезно за нас. А ние знаем само донякъде и доколкото Той ни е позволил.
Бог има план за всеки. Какво знаем за Неговия план? Нищо не е наше, освен греховете ни. Понякога е по-добре да не получим това, което искаме, защото не е добре за нас. Друг път Бог преценява, че трябва да пострадаме и да усетим до устните си гъбата с оцета, за да помъдреем в болката и да се пречистим в страданието.
Един от най-благодатните старци на Светото Православие на 20 в., св. Порфирий Кавсокаливит, обичал да казва на идващите при него поклонници: “Бог записва всичко, което искаме от Него в своето тефтерче, но преценява кога да ни го даде.“ И когато сметне, че моментът е настъпил, ни го дава, дори когато ние вече сме спрели да го очакваме. Но само тогава, когато Той реши. Това много прилича на смешната ситуация на баща, който се разхожда с малкото си дете из града, сред витрините, отрупани с подаръци. Детето вижда кола или мотор, и иска от татко си да му го купи. И когато той, като възрастен и разсъдлив човек прецени, че това е неподходящо за него, му отказва. Детето започва да плаче от болка, че не е получило това, което иска, мисли, че не е обичано, обижда се и обвинява бащата, че не е добър с него. Уви, малцина от нас могат да превъзмогнат своята слепота и да я осъзнаят. Да! Той знае по-добре! И най-важното – знае кое е най-доброто за нас, малките. Това не означава, че не ни обича! Напротив – обича ни, дори въпреки нас самите. Също както обича и онези, които ни се противопоставят или по някакъв начин враждуват с нас. Ние разбира се, мислим, че винаги сме прави, но само Той в Премъдростта Си преценява това. Казано е: “Всички пътища на човека са прави пред очите му, но Господ преценява сърцата“ (Пр. 21:2). Колко често забравяме, че Той е мерилото за нещата, не само в света около нас, но и за всичко, което пряко или непряко ни засяга.
А другите? Сигурни ли сме, че те нямат същите стремежи и не водят личните си вътрешни борби, дори по-опустошителни от нашите? Когато се обърнем назад по изминалия път, не виждаме ли, че нашите врагове са най-добрите ни учители? Тяхното неразбиране или злоба ни привързват до Бога. Те подкосяват коленете ни, за да коленичим пред Него! Те също вземат изпитите си в школата на живота и се движат по своя собствена траектория. За нас тя е неразбираема, но Бог я е начертал и им е дал свобода, дори и да грешат. А може ние самите с нещо да сме ги изкушили да се държат с нас така. Винаги ли сме били справедливи и дружелюбни с тях? Кой от нас е способен достатъчно дълбоко и искрено да изпита сърцето си? Бог гледа в дълбочината на всяка човешка душа. Вижда я в динамика, в проекция напред и грижовно изпраща ангелите си, за да я водят през дългия ѝ път. Внушава ѝ помисли и я отклонява от греха. Пази я от капаните на дявола и примките на този изпълнен с изкушения свят. По Негова воля или допущение я превежда от състояние в състояние, за да я очисти и прилепи до Себе Си. И най-важното – обича всички. Абсолютно всички – вярващи и невярващи, известни и неизвестни, благодарни и неблагодарни.
Защо? Защото Той е любов! Любов бликаща за всичко, което е сътворил. Необяснима с нищо и хиляди пъти по-силна от горещината на Слънцето или нежността на майката. Нечовешка, свръхчовешка, божествена! Той няма как да не обича, защото няма как да изневери на Себе Си! В едно свое откровение, св. Порфирий казва на един поклонник, който често го посещавал: “Бог никого не наказва. Човек сам наказва себе си, когато се отдалечава от Него.“ (“Букет от съвети“). Ние, несъвършените, се изкушаваме от собствената си немощ и се самоизтезаваме, преминавайки от заблуда в заблуда, лутаме се от сянка в сянка, водени от чистото желание да бъдем свободни и изцяло Негови. Самобичуваме се и лишаваме себе си от Неговата бликаща благодат. Затова нека да надмогнем собствената си ограниченост и да се потопим в Неговата необяснима любов. Нека се молим да получим от Него милост, но да не забравяме, че не сме сами в този свят и нямаме право да искаме Неговото лице да е обърнато само и единствено към нас!
