В памет на отец Павел

Този месец се навършват 5 години от кончината на архим. проф. Павел Стефанов (1948-2012) – първия монах професор в новата история на Българската православна църква, дългогодишен преподавател в катедра „Теология“ на Шуменския университет, автор е на книгите “Ялдаваот: История и учение на гностицизма” (2008 г. изд.”Омофор”) и „Лирата на Параклита. История на монтанизма”, (2012 г., изд. “Фабер”). Читателите помнят неговите задълбочени богословски текстове, проповеди и есета, публикувани в Православие.БГ.

За да споделят спомените си за забележителната му личност и богословските му трудове, на 3 юли студенти, колеги и приятели на отец Павел се събраха в столичната ателие-книжарница “Къща за птици”. Представяме ви един от текстовете, които бяха прочетени на Вечерта в негова памет – от доц. д-р Ростислава Тодорова от Шуменския университет, изпълнен с любов и признателност…

Преди пет години, на този ден, майка ми ми звънна по Skype, за да ми съобщи, че са намерили отец Павел починал. Бях в Истанбул, с една стипендия, която получих благодарение на него. Шест месеца по-рано ми беше изстрелял един от неговите кратки мейли, който гласеше само това: „Драга Ростина, стипендия за византинисти: www. ……”. Даде ми и препоръка после, макар да ми написа „Те, американците, пари на българи не дават.“ Е, дадоха ми, и така започна най-успешният период в кариерата ми на учен. За съжаление, единственото, с което успях да го изпратя тогава, беше да сложа онази негова снимка с погледа зареян към небето от Православие.БГ в края на финалната си презентация.

Изминаха пет години, през които ми липсва всичко неподправено негово: детинската му любов към шоколада – отдавна не се налагаше да ми казва, аз си знаех какво да му занеса; почерпките на крак в коридора на блока му – така, с глътка ракия, ме почерпи за 60-годишнината си, например; липсва ми дори пухтенето по стълбището на блока до петия му етаж – не плащаше за асансьора; подарените дискове с класика – взимаше ги от списания и книги, които получаваше; блъскането с все сила върху клавиатурата – не го пускаха в компютърния център заради това; резюметата на книги – така научавах всичко интересно за мен в компресиран вид; проповедите и безкрайно интересните статии – давали са ми идеи и по тях съм се учила да пиша.

Липсва ми подсмихването и тъничкото възклицание, погледът към небето, преди да ми отговори. Липсват ми онези мейли с начало „Драга Ростина…“. Няколко пъти му припомнях, че името ми е Ростислава, защото мислех, че може след завършването ми да не го помни добре. Единственият му отговор на тези корекции бяха нови писма, започващи с „Драга Ростина…“, докато най-после схванах, че няма проблеми с паметта, а ме счита за приятел. Доста бих дала сега, за да получа още един такъв мейл.

С времето все повече ми липсват неговата незлобливост, незлословенето, ненападането, детската му искреност, колегиалността и добронамереността. Не познавам друг човек, който никога, ама никога, да не е злословил пред мен за колеги! Да, критикувал ги е, но без интрига, без злоба, без никакво лукавство, просто говореше истината. Нямаше самомнение, въпреки знанията си и въпреки, че се изкачи до най-високото академично стъпало и стана професор. Признаваше си грешките, дори когато ставаше дума за големите трудове на живота му. Учудваше се, че помня рождения му ден и му пращам честитки. Нямам друг такъв пример за смирение в действие, многоглаголстващо, приказливо и емоционално, но всъщност активно смирение – да поставяш себе си на последно място.

Липсва ми помощта му. Липсват ми съветите му. Скоро след смъртта му реших да подредя на специално място в библиотеката си всички негови книги и изведнъж си дадох сметка, че всяка е с посвещение – различно, лично за мен и точно. Последна отворих една забравена книжка, в която ми е надписал точно при дипломирането ми като богослов. Доста сълзи предизвика тогава неговото кратичко „На Ростислава – с надежда, че няма да зарови таланта си в земята. Й. Павел.“ Тогава разбрах, че той беше прозрял таланта ми преди самата аз да го осъзная, и беше повярвал в него, преди аз самата да повярвам. Оттогава се старая повече.

Отварям от време на време блога му. След смъртта му вече не мога да го чета, въпреки, че текстовете са си там. Просто не мога. Пусках си го просто, за да слушам музиката. Апропо, музикалният плейър вече не е активен – разбрах го докато писах тези думи. Времето кара всичко да изтлява. Оцелява само любовта.

Преди две години се бяхме събрали с колегите в Шумен след опелото на друг наш знаков преподавател – проф. Тотев. Натъжени и осиротели за пореден път, седнахме на се видим и да си спомним за онези, които ни изградиха като личности. Тъкмо настъпи първото групово мълчание, когато отец Дончо изведнъж подхвърли: „Представяте ли си сега, какво ще каже отец Павел на професор Тотев като се видят?“ Ние само го изгледахме изумяли. И той изтърси: „Ще му викне: „Еееее, айде де, професоре, откога те чакам!“ Избухнахме в смях, малко през сълзи, но с облекчение, защото знаехме, че точно така е станало. Та и аз така, надявам се, че когато се преставя горе, първото нещо, което ще чуя, ще бъде едно пискливо „Ееее, хайде деее, откога те чакам!“.

До скоро, отче Павле!
Моли Бога за нас.

Твоя Ростина

 

 

Близки теми: