В светлината на Христовото възкресение

О. Лъчезар Лазаров

С поглед, непременно устремен към бъдещето, макар и за кратко, в живота си ние често обръщаме взор и назад, към нашето минало, и навътре – в себе си. Това са важни мигове, защото сме хора: имаме нужда да си припомним истината, както и често да заставаме сами пред собствената си съвест.

Хвърляйки поглед назад, към двайсети век, лесно ще си спомним, че в близкото минало, в академичните ни общности, колегиумите и най-вече из българското училище, с победоносен ход шестваха атеизмът и материализмът. Не казвам това с морален укор, а по-скоро с тъга. Защото всички ние знаем, че човекът твърде много се различава от заобикалящия го материален свят по своя божествен дух. Психичната природа на хомо сапиенс винаги е надхвърляла и най-сложния физиологичен анализатор, и най-финия сензитив… Затова и днес, нито едно друго земно същество, освен човекът, не може да стане художник или композитор, а още по-малко – писател или поет,… или учен, способен да научи другиго.

Някъде дълбоко в човека, там където може да надникне единствено и само нашият Творец, пламти онази божествена искра на сътворението, която ние искаме да се разгори от най-ранна възраст и в душите на децата ни. Защото Творецът остави образа и подобието Си единствено и само в Своето любимо творение – човека. И ние трябва всячески да разпалваме в децата творческия плам, чрез възпитание в доброто и възвишеното, а не да го гасим с отрицание и атеизъм.

Напълно естествено безбожният свят взе и употреби теорията на Дарвин, затова сигурно ще ни учудят неговите думи: „Невъзможността да си представя, че тази величествена и удивителна Вселена и нашите съзнателни души са възникнали по случайност, е за мен главното доказателство за съществуването на Бога“. Чарлс Дарвин е дълбоко вярващ, както повечето велики учени.

Без своя Бог, човек е самотник в света. „Без Теб, о, Троице Пресвята, сме самота на самотата“, казва свещ. Владимир Иванов в едноименното си стихотворение. А Великият Джон Ръскин, чието име носи и до днес един от най-големите Английски университети „Ръскин Юнивърсити“, с кампуса Кеймбридж, и чиито съчинения са високо ценени в Англия, твърди следното: „Нищо не може да покаже тъй ясно и тъй вярно, доколко е издигнат духът на един народ, както това показва изкуството. Велико изкуство може да даде само един народ, който има велика душа, а основа на всяко изкуство е религията. Без религия не може да има изкуство. Не може да съществува нито държава, нито семейство, нито общество. Не може да живее и човек. А не може да живее, защото без религия човекът би бил не човек, а дресиран звяр“.

Нима историята не доказва тези думи. Нима хората, през първата половина на ХХ век не бяха превърнати в дресирани зверове, които удавиха света в кръв под виковете на безбожни тирани? Но с какво е по-различно нашето съвремие? Колко страшен е светът около нас! Той отново е изпълнен с трагедии, кръвопролития и смърт. Човекът, като истинско животно, е готов до кръв да се бори за надмощие и власт със своите собствени братя.

Духовноизвисеният човек на изкуството, в който обитават божествен образ и Творческо подобие, изчезна! Нашият свят произвежда отделни индивиди, за които човешкото достойнство и животът нямат никаква стойност… „Все повече ми се струва, че съвременният човек въобще не осъзнава какво е животът, нито какво е смъртта“, казва един Оксфордски възпитаник, св. Юстин Попович. „Нашият свят е изпълнен с трагедии и смърт! Ние сме се вкопчили в живота и се борим с него и за него със сетни сили, борим се против естествения му край – най-сигурното нещо във вселената – смъртта. Борим се за прогрес – а единственият сигурен прогрес е прогресът към гроба. В състоянието на най-висша егоцентрична гордост ние не виждаме нищо друго, освен себе си.“

Това ли ще завещаем на нашите наследници?

Някога казваха, че човекът е забравил за смъртта, че битува на земята, тъй сякаш ще живее вечно. Макар и за кратко ние повярвахме, че науката и медицината ще спечелят битката със смъртта. Излъгахме се. Те не можаха да го сторят. И днес земният човек вече живее, знаейки че смъртта идва скоро. Той иска всичко днес, защото утре може да няма.

Св. Юстин Попович добавя: „Това състояние на днешния свят и най-вече на съвременния европеец, ни лишава от единствената победа над смъртта – ВЪЗКРЕСЕНИЕТО!“

Възкресението, което предизвикваше смях у древните гърци, се въплъти и стана живот за всички християни и най-вече за св. ап. Павел, който каза: „А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртно тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: „смъртта биде погълната с победа“. „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ Да въздадем благодарение на Бога, Който ни дарява победата чрез нашия Господ – Иисус Христос“ (Коринтяни 15:54, 55, 57). Ето Го истинският победител на смъртта!

Ние отново и отново се поздравяваме с победоносния поздрав Христос Воскресе (Христос възкръсна!). Това е радост, която „никой не може да ни отнеме“, особено ако тя гори в сърцата ни, ако тя изпълва съзнанието ни, и ако тя окриля душите ни. И наистина, Бог, чрез своята невеществена светлина и чудната Си благодат, може да ни дари с крилата на радостта и свободата. И макар тези крила да са невидими и невеществени, ние ще ги усетим с цялото си същество. И слабите ни и болни тела ще се сдобият с неземна сила, ще оздравеят на мига… Стига да приемем в сърцата си вестта за Христовото възкресение и да я обявим пред всички с радост. Тази радост може да ни издигне над всичко земно, преходно и тленно. Над несправедливостите, войните, болестите и дори – над смъртта, защото тази радост е радостта на Възкресението и на истинския вечен живот. Тази победа над тлението и злото Спасителят извоюва не чрез война, а чрез жертва. Една и единствена, последна и вечна – извършена от безкрайна любов към човечеството и изкупила всички хора по света. След това съвършено свещенодействие на Първосвещеника Христос, от нас не се изисква никаква друга жертва, освен любов, мир, милост и хваление. Да са изпълнени устата ни с хваление и благодарност към Всеподателя Бога.

Да се поучим от Победителя Христос, защото Той беше кротък и благ по сърце. Нека и нашите сърца да бъдат кротки и благи и Милостивият Бог ще ни помилва, защото Той не гледа на лице, а на сърце. Защото Той е Тайновидец, наднича в най-скришните и болни кътчета на душите ни, и ако му позволим да ги озари с божествената си светлина, Той ще ги преобрази и излекува, защото е Чуден Лекар. Неговото слово лекуваше хромите и сакатите, и те скачаха като сърни… То караше слепите да проглеждат, немите да проговарят, глухите да чуват, а мъртвите – да възкръсват. Евангелското благовестие провъзгласи нов ден на спасение, нов век – век на любов към ближния и благодатна Господня година… Ново начало за всички, повярвали в Христа и тръгнали по спасителния път на вярата.

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си, и да Ме последва!“ (Марк 8:34)

Лесно се следва света. Но следвайки света, ние се натъкваме на жестокосърдечие и гордост, на пренебрежение и отхвърляне…, защото злото уютно се настани в заобикалящия ни свят. Не че хората в него са зли. Никой не е зъл по природа, защото злото няма собствена същност. То не е сътворено в началото от Бога, но то е като тъмнината: заема мястото на светлината, когато тя отсъства… И като ледния мраз – изпълва всичко, когато липсва топлината на любовта между хората. И ако следваме света, ние непременно ще се натъкнем на тъмнина и студ, на злоба и омраза. Това са богоборчески сили, които от векове искат да съсипят човека, да го отдалечат от неговия Съвършен Творец, да го „скарат“ с Бога. Злото е болест, която разболява божествения човек… То е като вирус, който заразява слабите и неопитните.

Понякога, в тъмнина и студ, злото се маскира с различни изписани и престорено красиви маски, надява нови шарени одежди и лъжовно примамва човека, дори му носи временни и мимолетни наслади… Но така то отнема силите му за живот и го примамва в тъмните си и студени покои. Затваря го в тъмницата на личната индивидуалност, храни го с гордост и алчност, поѝ го с егоизъм и себелюбие, и човекът, тази божествена вселена от ум, чувство, разум и воля, се превръща в безкрайна черна дупка. Когато се озовем там, силните пориви на чувствата и емоциите могат да ни доведат до имплозия…

Човекът е създаден от божествената Творческа любов. Той е създаден да обича и обект на тази истинска любов, най-напред е нейният Източник – Богът, а след това са всички хора, целият свят. Тази любов не е само състрадание, нито само природосъобразност, а още по-малко – съжаление. Тя няма плътска форма и земно лице, а най-грозният ѝ двойник е любовта към себе си. Без всеизпълващата божествена любов, човекът страда, и макар да има всичкото земно богатство, да владее цялата човешка мъдрост и да обладава дори чудесни дарби, на него винаги нещо няма да му достига, никога няма да бъде удовлетворен, а вътрешният духовен мир – единственото възможно щастие на света – ще бяга от него като сянка. Тази божествена енергия – любовта, има няколко имена в света и първото е „Жертва“. Второто ѝ име е „Смирение“, а третото – „Благодарност“.

Най-прекрасният, нашият Възкръснал Господ, извърши пред очите ни най-великата жертва и ни даде пример и ние да извършваме, според силите си, жертви за нашите ближни. Това ще ни донесе неподозирано удовлетворение, което ще стопли душите ни.

Смирението на Христос бе завидно. Той се молеше за своите гонители и убийци, доказвайки, че е Самият Бог, който дава „слънце и дъжд и на злите, и на нечестивите“, защото, макар временно болни от греха, и те са негово обично творение. Нека и ние да правим така и със смирение да отвръщаме на злото с добро, да обикнем и враговете си, защото само тогава ще осъзнаем истината, че нямаме врагове! И тази истина ще стопли душите ни.

Как иначе и на какво основание ще можем да сме благодарни за всичко?…

Заобичайте Бога и света и ще осъзнаете, че чудото на възкресението вече е станало в преобразените ви души! Аз вярвам в това.

Христовото Възкресение е единствената и окончателна победа над смъртта. Вечен и необорим мир с Небето. То ни дарява онази жива вяра, изпълнена с безценно божествено съдържание. Възкресението е достоен триумф и парад на истината и правдата сред безчестието на света. То е „благоуспяване“ на слабия и „възвеличаване“ на „унизения“, изцеление на болните, въздигане на погубената правда и на отхвърления праведник, верен на Бога и Неговото слово. Възкресението е празник на надеждата, която никога не отпада, на вярата в живота… То само̀ е живот, то само̀ е любов! Любов, която потъпква всяка омраза, погубва всяко зло, изцелява всяка болест и оживотворява душите ни с небесна храна и жива вода. Приели и понесли Възкресението в душите си, ние няма как да „ожаднеем“ за нищо земно и тленно, защото нашето богатство вече не е от този свят. Щом сме обърнали взора си към Възкръсналия, в нас вече не живеят земната грижа, човешкото притеснение и изгарящият страх, защото Христос възкръсна. Светлината на Възкресението изпепелява всеки тъмен зрак, разтапя леда на закоравелите сърца, изпепелява враждата и възцарява благоволение между хората.

„Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа“. (Исая 53:9)

Някога нашият праотец Адам престъпил волята Божия. И оттогава насетне, хилядолетия наред, човечеството носеше последствията от първородния грях. След Възкресението ние вече имаме „ходатай“ за човешкия род. Пред силата на Кръста и Възкресението земното зло остава напълно безсилно и никак не може да разболява божественото творение и човешката душа. Вярата във Възкресението на Христос и възкресението на мъртвите при Второто Негово Пришествие е единственият смисъл на нашия живот. Тогава, в онзи чуден момент, дано да се озовем от дясната Му страна…

Нали Ти си казал, Господи, „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава елате – и ще отсъдим… Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур – като въ̀лна ще избеля. (Ис. 1:16-19). Очисти ни, Господи, с молитва и пост, озари ни с възкресна светлина!

Празникът на Възкресението, предшестван от молитва и пост, от желание за аскетичен подвиг по житейския друм и съзнателно израстване в простотата и доброто, е опит за сливане с вечното Божие битие и предузнаване на Рая, където човекът още сега и тук се преобразява в нова твар. Съпреживявайки Христовите страдания и Неговата спасителна кръстна смърт, ние ставаме съучастници в тях. Страдаме и умираме с Христос, за да възкръснем с Него и за да живеем с Него вечно – и сега, и в рая. По този начин нашата болна от грехопадението човешка природа, се преобразява и обновява. Така възкръсва изначалното и съвършено Божие творение.

Възкресението е изцеление на смъртната болест на нашите тела и на душите ни, а Спасителят е Съвършеният Лекар. Той ни лекува, като прощава изповяданите грехове, а телата ни лекува чрез възкресението, като ни извежда от смъртната сянка.

Пребъдвайки в това най-високо достойнство – на Възкресението и възкресените, ние, верните на Христа изповедници пред света, познаваме добре и онази най-висока нравствена отговорност, която съпътства човешкото достойнство и правата ни на християни: отговорност, която човек носи първо към самия себе си, като храм и обиталище на Светия Дух, а сетне и към заобикалящия го свят, към цялото творение и всички твари.¹

„Днес е денят на Възкресението! Да се просветим с това тържество! Да прегърнем един другиго и да наречем братя и ненавиждащите ни! Да простим на всички заради Възкресението и да възкликнем: Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи и на мъртвите живот подари!“²

Послепис:

„Мили Боже,

Моля те, нека има още един празник между Коледа и Великден.

Нищо забавно няма сега.“³

Патрик

Бележки

Коментари

коментара