Достъпността на духовника
Пастирското служение е въпрос на призвание и желание. Изискванията пред свещенослужителя са толкова високи, че е невъзможно да бъдат описани в цялата им завършеност. Да се служи на Христа Спасителя е преди всичко привилегия за нас, простосмъртните. Ние не притежаваме нужните за това качества в истинската им пълнота, така както изискват Правилата на светите отци. Всички достойнства, потребни за служене на Бога дори не могат да бъдат изброени, а всяко от тях е значимо и определящо както за оформянето на индивидуалния почерк на всеки духовник, така и за въздействието му върху поверените му духовни чеда.
Има една необходима отличителност, която често е пропускана или подценявана при личното изграждане на всеки пастир на човешките души. Тя е колкото деликатна, толкова и важна – достъпността.
При ръкоположението Христос щедро дарява всеки свой нов служител, независимо колко различен е той от останалите, но именно достъпността свързва в доверие и топлота духовния баща и мирянина. Колкото и обдарен да е свещенослужителят, колкото и харизми да носи, предадени свише, ако не е в достатъчна степен достъпен, е много трудно Божиите дарове да бъдат споделени с гладните за бликащата Божия благодат миряни. Истинското служение е на Бога и на хората. Не само на Бога, пред Когото се прекланяме и Чието име славим, но и към ония, които Той в отческата си любов ни е възложил да пазим, да наставляваме и да водим по тесния път към Несъкрушимото Му Царство. Точно по тази причина никой не е достоен в необходимата степен да бъде сам по себе си образец. Но по безкрайната си милост Бог се смилява и допуска немощни хора като нас да застанат на това висше поприще и да бъдат Негови офицери и съработници в нашия студен и враждебен свят.
Висш пример за тази достъпност е Нашият Господ Иисус Христос в Неговата необикновена историческа и духовна мисия. Навсякъде и във всичко Той е бил обърнат с лице към хората. Нещо повече, всички Свети Евангелия и дори свидетелствата извън Новия Завет ясно представят образа на пастир (рави), който е бил винаги сред хората, потопен в техните скърби и неволи и сам търсещ път към техните малки светове. Той е бил аристократичен, но и топъл, ласкав, внимателен и естествен по съвсем човешки, но и неповторим в цялата драматична история на света начин. Той е пример за низходящ аристократизъм, Той е въплътеното Слово, бликащият Логос, неизтощим и благодатен, преобразяващ и вдъхновяващ всяко сърце. Той не просто е обхождал Светите земи, а е простирал Ръцете Си, пълни с благодат и изцеления, проповядвал е с надежда и любов към всяка отрудено същество. Не само апостолите, но и всички, живели там по онова време, са усещали дъха Му, чували са гласа Му и са съзирали потта по святото Му лице. Нещо повече, Той е плакал и страдал като обикновен човек, носил е всички белези на човешката природа, освен греха. От самото Му необикновено появяване на този свят до Светото Разпятие на Голгота и Възнесение, Той е отдавал Себе Си безрезервно с любов и грижа, невиждана дотогава.
Неговият завет за достъпност във висша степен е изпълнен от апостолите и апостолските мъже, които, вдъхновени от Светия дух, са сторили и невъзможното по човешката мяра за разпространение на християнското благовестие по целия свят. Всеки от тях е могъл да изрече с пълна отдаденост онова, към което призовава апостолът на езичниците, св. ап. Павел: “Радвайте се с ония, които се радват, плачете с ония, които плачат“ (Рим. 12:15-17). Те наистина са превъплътили тези думи в реалност, превръщайки чуждата болка в своя, доближавайки се до всеки, когото Бог е пратил по техния път. В драматичната история на Светата Църква има много примери, които светят с неподражаема светлина – примери на духовници, изобразили в живота си завета на достъпността и предавали предано небесния огън в душите на околните. И това се отнася не само за ранните времена, този най-харизматичен и лелеян период в историята на Майката Църква, но и за най-новите времена, когато предизвикателствата на съвремието са още по-усилни и динамични.
Сияен пример за това е свети Порфирий Кавсокаливит, който през целия си съзнателен жизнен път е бил обърнат към нуждите на хората. На Атон той е посрещал поклонници и посетители от целия православен свят и е давал своите мъдри съвети и наставления за справяне с предизвикателствата на битието. А когато е напускал Света гора и е изпълнявал послушания в света, при все че е монах, се е държал винаги топло, достъпно и дружелюбно. Наставлявал, проповядвал и помагал с каквото може. Незабравими за хората са както престоят му в Евбея, така и в болничния параклис „Свети Герасим Йордански“ в Атинската поликлиника. Движил се е пеш по улиците, благославял и просвещавал хората, подарявал икони и вдъхвал надежда на вярващи и невярващи. Общувал с тях непринудено и спокойно, разговаряйки не само на духовни, но и на светски теми. Контактувал е с различни категории хора и дори посещавал места със съмнителна репутация, като кабарета и публични домове. И навсякъде пръскал Христовата светлина… Хората така го обикнали, че го нарекли „радостта на народа“.
В подобна светлина е и служението на приснопаметния Варненски и Великопреславски митрополит Симеон (1840-1937). Независимо от смутните години около Освобождението, Балканските войни и кризата след Ньойския мирен договор, той е бил истински пример за живо архийерейско служение. Човек и духовник, който не е оставил след себе си врагове, отстоявал ревностно боговдъхновеността на Светото Православие, той е заслужил уважението и любовта на паството си. Освен всичко останало е заемал и активна позиция в защитаването на духовните и личните си принципи. Движил се е пеш из улиците на черноморския град и посещавал спокойно всякакви обществени места. Многократно е влизал в училищата и е молил учителките да остане в час, слушал е внимателно урока, а после говорил на децата за вярата, Светото Православие и християнската нравственост. Предварително купувал бонбони и подаръци и ги раздавал на учениците. Често приемал посетители в сградата на Митрополията и помагал на просяци и страннолюбци навсякъде по пътя си. Превърнал се в истински духовен баща и приятел на своите пасоми.
Имах благословията да познавам лично отец Георги от село Жегларци. Въпреки напредналата си възраст, той радушно приемаше хора, канеше ги на обяд, или разговор на кафе или чай в скромната си къща в селото. Обикаляше околността, поздравяваше и ободряваше хората, разговаряше с тях на различни теми. Помагаше в решаването на битовите им проблеми и малките въпроси от ежедневието.
Тези духовници са били примери за отдаваща се любов, боговдъхновена и завладяваща умовете и сърцата на хората. Живи камъни, жалони и светилници по пътя към Царството Божие, които осветляват всичко, до което се докоснат. Те са неувяхващ пример за следване за всеки духовник. Там където има достъпни духовници, енориите процъфтяват като плодовити градини, обдарени с изобилни и красиви цветя и плодове. Водят се беседи, общува се във и около храма. Прилагат се гъвкави идеи за певчески курсове и иконопис, разгръща се значителна дейност в неделните училища. Води се интензивен енорийски живот и се приобщават хора от различни съсловия, които активно участват в решаването на духовни и битови въпроси в подкрепа на предстоятелите и храмовите свещеници. Въцърковяването се е превърнало в естествен процес и Майката Църква посреща всеки, който има нужда от Божията благодат.
Всичко това се случва поради една причина. Достъпността. Тя е протегнатата ръка, ненатрапчивата покана за трапезата Господня, на която ни призовават Христос и учениците Му. Тя е съзнателният отказ на духовника да се постави в приповдигната поза над миряните, навлякъл маската на сериозността, застинал в съблазън, че е „над“ и „отвъд“, че хората трябва да му се подчиняват и да го слушат. Затова нека всички молим Всеподателя Христос да ни вдъхнови да бъдем колкото е възможно по-достъпни и отворени към мъката на болните и страдащите, помнейки завета на Нашия Спасител Иисус Христос: “Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“ (Мат.11:28).
