Жената по Пикасо
Послепис към една телевизионна дискусия
Сурогатното майчинство – възможно и у нас? Животът ме сблъска с тази тема, когато преди 2 години бях поканен на разговор в студиото на една столична телевизия.
Депутатът
Беше ранно утро. Заедно с известен народен представител и активистки от някакъв обществен комитет трябваше да се изкажа светкавично по този въпрос в кратката пролука между прогнозата за времето и рекламата.
Водещите навярно смятаха, че пробуждащата се Родина не би издържала дълги словопрения, и затова ни отпуснаха точно 15 минути, за да кацнем виртуозно между двете Й утринни кафета…
Влизам. Строга футуристична сграда от стъкло и бетон, черни кожени кресла, кадифена тишина. Електронен часовник отмерва беззвучно времето. Един възпитан, безупречно облечен цербер ме посреща със сдържано гостолюбие. Тук царува строг ред. Неконтролирани лица нямат достъп до мястото, откъдето населението получава духовния си хляб.
Качвам се на втория етаж… Ето ги и моите събеседници. Две общественички, сериозни млади дами, се борят за правото на българската жена да бъде сурогатна майка. Те са довели и Депутата със себе си.
Чувал съм за него, разбира се. Депутатът е едър, енергичен мъж с черно дипломатическо куфарче, от което вади папки и документи, докато обяснява нещо с бързи, отсечени фрази на своите придружителки. Целият му вид излъчва деловитост и онова сдържано нетърпение на бизнесмена, който има още много работи за вършене. Докато говори, Депутатът все поглежда часовника си. Да, времето лети. Хладнокръвният му поглед се спира върху мен и не ме вижда. Очите му гледат през мен.
Дамите слушат Депутата с благоговение.
Вече сме в студиото… Минаваме край кабели и суетящи се младежи. Двамата водещи, X и Y, седят зад масата със застинали усмивки. Сядаме. Пред всекиго от нас е сложена голяма стъклена чаша с вода.
Особеност на X е, че той говори, сякаш намигайки. Той се забавлява искрено през цялото време на разговора.
Y е просто заета с това да излъчва красотата си. Вижте ме колко съм хубава – казва ни сякаш с всяка своя дума тя.
Започваме. Депутатът се застъпва енергично за легализацията на сурогатното майчинство у нас. Той трака сухо, като специалист, сипе цифри и медицински термини. От думите му се разбира, че комисията, оглавявана от него, вече е подготвила съответния закон – или може би промени в законите – които трябва да се приемат от Народното събрание. Всичко е въпрос само на време, само на време… Усеща се как го сърбят ръцете да разтвори бързо черното си бизнесменско куфарче, да разхвърля по масата папки, проекти, бумаги…
Но ние имаме само 15 минути…
В картечната му реч се мярва странен израз: матки под наем. Досега не успявах да вмъкна нито звук в този поток от думи, но сега се хващам като удавник за сламка:
– Матки под наем?? Матки под наем!! Но, господа… това звучи грозно…
Водещият Х проблясва дяволито. Той сякаш се облизва и потрива ръце. Обръща се към жената до него:
– Y, как ти се струва това: “Матки под наем”?
Y е доволна от красотата си:
– Разбира се – кима тя…
Депутатът, чийто словоизлив бе прекъснат по средата на думата, ме гледа втренчено. Той и сега не ме забелязва. Очите му са празни, той е далеч оттук.
Сега вече се намесваме всички – и аз, и двете дами-общественички. Тримата говорим едновременно, в объркания ни троен монолог едва изплуват откъслеци смисъл. – Човешките права, цивилизованият свят… – трака като с картечница едната. – Жени, онеправдани по рождение… Правото на безплодни двойки да имат деца… – надвиква я другата. Аз мърморя нещо за светостта на майчинството, търся библейски примери…
– Света Богородица… – мънкам аз…
Х подскача от удоволствие, очите му светват:
– Ми ето! Тя как е родила Исус? Сурогатна майка!
Петнайсетте минути са изтекли. Темата е изчерпана. Гледаме се объркано с дамите-активистки, водещите се усмихват любезно един на друг. Депутатът със строго, сурово лице притиска към себе си черното си куфарче, челото му браздят едрите линии на важни мисли, задачи, той бърза да прекрачи през нас като през въздух – към своя нов делови ден.
Време е за реклама.
Сурогатна България
Оттогава изминаха две години. Други хора дойдоха на власт, нови депутати изпълниха парламента. Но темата “сурогатно майчинство” не заглъхна.
“Сурогатните майки най-вероятно ще бъдат узаконени и в България – пише столичен всекидневник (“24 часа”, 30.3.2010). – Това стана ясно на кръгла маса, организирана от шефа на здравната комисия в парламента д-р Лъчезар Иванов и депутатката от “Атака” Калина Крумова, която първа поде инициативата.
На нея Иванов даде да се разбере, че мнозинството на ГЕРБ подкрепя идеята за въвеждане на сурогатното майчинство у нас… Крумова пък посочи част от изискванията, които ще залегнат при поправката на цели 5 закона.
Да е напълно здрава, да е между 25 и 43 години, да има поне едно свое дете: това ще са част от изискванията, на които трябва да отговарят кандидатките за сурогатни майки.
Водещи акушер-гинеколози подкрепиха инициативата на кръглата маса. Според д-р Павлета Табакова възрастта за кандидат-родилките трябва да се намали до 40 години”.
Цели 5 закона!… Ненапразна, значи, е била тази настойчивост на моя Депутат от телевизионното студио. Не нахалост са отишли усилията му, а навярно и не само неговите, – на десетки други функционери и чиновници. Сериозни са, види се, покровителите на тази идея в България, щом тя крачи толкова стръвно през медии, заседателни зали и трупове на остарели закони.
Но откъде всъщност е тази стръв, защо е това бързане? Кого се мъчим да догонваме – този път? На чии демократични критерии не отговаря България, кой европейски или световен съд би й писал лоша бележка?
Мъчно е да се каже. Все още далеч не всички страни, които се смятат за опора на цивилизацията, са включили опцията “сурогатно майчинство” в свещения списък на човешките права.
Сурогатното майчинство е забранено от закона в Австрия, Норвегия, Швеция, Италия, Швейцария, Германия. Услуги от този род се наказват доста строго, например в Германия с три години затвор.
Аналогични закони, предвиждащи затвор и глоба до 45 000 евро за „посредничество при износването на плод за друго лице“ и „симулация, принизяваща гражданския статут на детето“, действат във Франция.
Във всички щати на Австралия комерсиалното сурогатно майчинство се разглежда като криминално престъпление. В Канада то е забранено през 2004 г. от Закона за човешкото възпроизводство (Human Reproduction Act). В Израел всеки отделен случай на сурогатно майчинство трябва да получи одобрението на специален комитет от социални служители, лекари и религиозни дейци.
През 2008 г. Научният съвет на Япония поиска забрана на сурогатното майчинство и заяви, че лекарите, посредниците и техните клиенти трябва да бъдат наказвани. Японската Асоциация на акушерите и гинеколозите принципно не одобрява такъв начин за зачеване и износване на деца.
Сурогатното майчинство е осъдено като начин за експлоатация на жените в Брюкселската декларация на Световната медицинска асоциация (1985 г.).
Услуги от този род са забранени в Унгария, Белгия и Холандия.
Не е така обаче в Третия свят.
Търгуването с майчината утроба е законно в Индия от 2002 г.
Индия се изявява като световен лидер в сферата на сурогатното майчинство и атрактивна дестинация за стотици хиляди “фертилни туристи” от Запад. Индийските майки стават все по-популярни сред заинтересуваните двойки на Запад заради ниската си продажна цена. Индийските клиники печелят доста от пазара на тези услуги, рекламирайки ги и наемайки широко жени за тази цел. Цената на една майчина утроба варира между $10 000 и $28 000.
От 2002 г. този вид бизнес е разрешен в Украйна. Той е напълно легален в Казахстан, Южноафриканската република и други бедни и изостанали страни.
Жената по Пикасо
Светът на Златния Телец не би бил себе си, ако не превърнеше и най-далечната от парите сфера – тази на майката и детето – в място за купуване и продаване.
Атеизмът не би бил себе си, ако не удареше най-голямата земна светиня – майчината любов.
Постмодернът не би бил себе си, ако не подложеше и тези изначалности на деконструкция, разчленяване и разпад.
Богатите не биха били богати, ако техните пари не им даваха всемогъществото да купят наистина всичко – в това число и човешки живот, майчина утроба.
Бедните не биха били наистина бедни, ако нямаха възможността да осигурят на богатите всичко, което те пожелаят – в това число и това.
Западните туристи не биха били себе си, ако опцията “купуване на майчинство” не бе гарантирана като една от възможните услуги в безкрайно разнообразния туристически пакет.
Третият свят не би бил себе си, ако не предоставяше и тази услуга на западните клиенти.
България не би била себе си, ако не се присъединеше и в това към Третия свят.
Нашият сюрреалистичен живот не би бил себе си, ако не превърнеше съществуването ни в гротеска на Кафка или Салвадор Дали.
Ето защо сурогатното майчинство не можеше да не се превърне в необходима част от съвременния живот.
В това понятие има голяма дързост, един виртуозен, почти дяволски цинизъм на границата на човешкото. И в същото време то е естествено продължение на логиката, която движи нашия свят. Вглеждайки се в него, ние почти не намираме пролука в гладката последователност на идеите, които са го породили. Тук няма нищо противно на основополагащите принципи на нашата рационалност. Още Декарт разбира тялото като жива машина, а Дарвин го съблича от всичко, което не е гола биология. Човекът на съвременната цивилизация е тяло, corpus, а тялото е човек. Но като биологична машина тялото е сбор от схеми и функции, един корпус от механична функционалност, който може да бъде разглобен и пренареден – в идеал напълно – от конструктора в съответствие с неговия чертеж. Всемогъществото на този “човешки инженер” е ограничено само от несъвършенствата на времето, от непълнотата на знанията, налични до този момент.
В тази механично-манипулативна парадигма тялото се разпада. То вече не е “плът”, един органичен и неразделим къс живот, който би могъл да бъде евентуално само осакатен чрез отрязването на “парче”, крайник, или пък изцяло погълнат от смъртта; неговите елементи – органите – са взаимнозаменими като резервните части на всяка машина. Няма нищо принципно невъзможно в това живата машина да се разглоби изцяло и частите й да се използват за ремонта на други машини. (Точно това и вършат търговците на органи – практика, която едва започва и ще се радва най-вероятно на голямо бъдеще). Собствено в рамките на един евентуално добре поставен непрекъснат процес на сглобяване/разглобяване/подмяна на части би станало безпредметно и самото понятие смърт, – та нали умира само невъзстановимото, ирационалният живот, “плътта”. Рационализацията и инструментализацията на тялото го изважда от живите витални потоци на съществуването, а значи и от измеренията на ероса и танатоса, ориста и съдбовността.
Тялото може да се разглоби не само на части, но и на функции – това вече е функционалният подход. На системата от елементи, “части”, отговаря подредбата от функции, всяка от които може да се отдели от другите и да се предостави на онези, които са заинтересувани от това. От нея могат да се ползват мнозина, тя може да се купува и продава. Тъй стигаме до естествения контекст на всички тези манипулации: отношението клиент-продавач. Последователността инструментализиране-манипулиране-комерсиализиране е повече от директна. С една неумолима логичност виталните категории преминават в пазарни. Тялото-машина е тяло-стока. Безпомощно виси то в своята разчлененост, изложеност, предоставеност. Всеки може да грабне от него каквото поиска. Голият човек-корпус е опразнен, разпредметен. Неговото съдържание се продава. Онова, което се е вършело някога под Божията длан – животът и смъртта – е проснато сега под краката на купувачите.
Какво е жената в тази парадигма? Къс пазарна материя, схема от функционалности, които могат да се разглобят и лансират. Самото съществуване на обекта “жена” и минималният му социален статус се гарантират само защото са необходими за поддържането на съответните услуги. Какво в този пакет, наречен “женственост”, би заинтересувало в най-голяма степен участниците в пазара? Покрай сексуалната, другата най-продаваема функция е, разбира се, репродуктивната: всичко, свързано със зачеването, износването, раждането, отглеждането на деца. Само за наивния всяко от тези звена е споено с останалите в една неразкъсваема връзка; в стъклените очи на техника, дистрибутора и продавача те се разгръщат в разчленен списък от стоки, всяка от които е независима от другите и може да се комбинира произволно с тях. Съвкупността от продаваеми биологични феномени, наричана някога с обобщеното име “майчинство”, се разбива на множество пазарни оферти. Сурогатното майчинство, в което женското тяло се използва като инкубатор, е, както изглежда, само първата от тях.
В този свят на хладния интелект жената се разпада. Всеки човек е в клопката на своето тяло – жената най-вече, – а тялото се разчленява и инвентаризира като сбор от артикули във витрината на магазин. Съдбата сякаш ни поставя в картина на Пикасо, в която се реят разхвърляни носове, очи, усти – сгърчени или разчекнати от ужас, – тъмни въжделеещи или зеещи утроби… Това не е физическа деструкция, това е мистичен, метафизичен разпад. Светът е рухнал, животът се пръсва на хиляди безпаметни късове. Нищо вече не е на мястото си. Мнозина го усещат инстинктивно, и най-вече мнозина жени – с вродената им витална чувствителност – се гърчат в пипалата на този призрачен, безпредметен страх, полазващ ги сякаш от самите дълбини на съществото им.
Не е мъчно да се отгатне, че това манипулиране с живота и смъртта е едва в началото на своето разцвет. Все по-богати и фантастични възможности се откриват пред него. Клонирането, манипулациите с гени и органи проправят с нарастваща увереност пътя към едно лунатично всемогъщество, прекрояващо живите същества тъй, както детето реди своите кубчета. В някакъв момент и в нечий призрачен ум фаталността на еднократното човешко въплъщение на земята може да се окаже преодолима и смъртта да стане просто една условност. И наистина, ако има сурогатно раждане, то защо да няма и сурогатна смърт? Тези два полюса на живота са споени в неразривна връзка. Раждането и умирането са огледални. Смъртта е връщане в майчината утроба. (Какво друго е смъртта, ако не прибиране в майчиния скут на Земята? – и не черният Танатос, а цветущата Гея трябва да е нейният символ). Ако богатата жена може да си позволи деца без минаване през библейското “в мъки ще раждаш…”, то защо милионерът да не умре на чужд гръб, тъй да се каже, за чужда сметка? Това би могло да се осъществи, ако например мозъкът му се прехвърли в чуждо цветущо тяло, а собствената му гниеща плът се поеме от някой здрав бедняк. Фантастично? Невъзможно? Малцина от живелите преди само две-три поколения биха повярвали във възможността на феномени като този, на който е посветена тази моя статия, – а днес те ни изглеждат почти естествени.
Светът, в който всичко това е възможно, е конструиран не просто според законите на атеизма. Този праг е отдавна отминат. Пан-атеизъм – тъй бих нарекъл ядрото на реалността, която се изгражда с постепенни напластявания около нас. Разликата между тях е огромна. Ако старият атеизъм обезглавяваше вселената, но не пипаше божествения човек и божествената земя, то панатеизмът изтръгва именно тази иманентна божественост от битието. Обезбожественият свят се сгърчва в мъртвешка вцепененост, въпреки че физически може да изглежда напълно непроменен.
Първична преднагласа на всяко нормално мислене е, че в битието има и красота, и благо. Esse est bonum. Самият акт на съществуването е вече благ. Мъдростта е отпечатана върху лика на всички неща – и затова те са красиви като Платонови ейдоси, и са потопени в стихията на всеобщия ерос, който ги утвърждава в тяхната вечност въпреки всички смърти на този свят. Това обаче, което се случва сега в недрата на реалността, е по-страшно от всякакви земни катастрофи. Мистичната смърт на света запазва непокътнат физическия корпус на нещата – звездата, дървото, камъка – но тя ги е убила отвътре. Всичко е същото – но сякаш в погледа на едно разумно насекомо. Слънцето все така изгрява и залязва, реките текат – а вече нищо няма значение.
Панатеизмът, който не вижда – съвсем искрено – в женското тяло нищо друго освен инкубатор, контейнер, развенчава и божествения мъж, и божествената жена. Той е хула срещу Богородица. (Неслучайно и в нашия кратък телевизионен разговор се стигна почти веднага дотам). Тъй се сваля венецът на плътта, пада светостта й, разкъсват се незримите й одежди. Отвън тялото може да остава покрито, но отвътре е съблечено и голо. Неговата тайна е изтръгната. Ние се раждаме, живеем, растем, тъпчем скромно или надменно Божията земя, обичаме и враждуваме, любим се и мрем – а в нечий хладен лунен поглед сме само торби с органи. Кофи с кръв, лимфа, меса, черни дробове, черва, бъбреци… Сърца. Матки…
Тъй ни вижда окото на марсианеца. Това тяло вече не е храм Божи…
Ето какво исках да Ви кажа тогава, г-н Депутат. Благодаря Ви, че ме изслушахте…
Следвайте ни