Заветът на св. Франциск

Г. К. Честъртън

Несъмнено има някаква тъжна ирония във факта, че св. Франциск, който цял живот копнеел за разбирателство между хората, оставил след смъртта си все по-задълбочаващи се разногласия. Но тези противоречия не бива да се преувеличават дотам, както често се прави, че да обезсмислят неговите идеали. Според някои делото му се провалило напълно, било поради греховността на света, било поради порочността на Църквата, която в повечето случаи сочат като по-голямото зло. Това е есе за св. Франциск, а не за ордена на францисканците и още по-малко – за Църквата или за папската институция, или пък за политиката, водена срещу крайните францисканци.

Както многократно стана дума в нашия разказ, Франциск от Асизи бил поет – един от хората, които имат таланта да изразяват себе си. За тях е характерно, че дори слабостите им ги правят по-велики. Той е това, което е – не само с качествата, които притежава, но и с онези, които му липсват. Обаче в рамките, които очертават портрета на подобни личности, далеч не може да се впише цялото човечество. Св. Франциск е образец на онзи тип гении, при които дори всичко отрицателно придобива положителен знак, защото е част от неговия характер. Чудесна илюстрация на казаното е отношението на св. Франциск към учеността и науката. Той ги пренебрегвал и донякъде порицавал книгите и заниманията с тях, като за себе си, от гледна точка на своето дело, бил съвършено прав. Мисията му се състояла в това да е така прост и обикновен, че да го разбере и селският глупак. Същността на позицията му била, че гледал с нови очи на един нов свят, който сякаш е сътворен тази сутрин. Като се изключат някои изначални неща като Сътворението, историята за Райската градина и първото Възкресение, светът нямал история. Но дали самият светец искал и дали било желателно и цялата Църква да се лиши от историята си? Може би исках да покажа преди всичко, че св. Франциск шествал по света като Божието Опрощение. В смисъл, че се появил в момент, когато човечеството можело да се помири не само с Бога, но и с природата, и което е найтрудното – със самото себе си. Защото появата му бележи момента, когато стерилното езичество, отровило античния свят, вече било изкоренено от обществената система. Той отворил портите на „тъмните векове” като вратите на затвор или на чистилище, в което хората се били пречистили като отшелници в пустините или като герои в битки с варварите. Той бил дошъл да им каже да започнат отначало и в този смисъл – да забравят. Те трябвало да отворят друга страница и да започнат да я пишат наново с първите букви на азбуката, изрисувани едро, с прости очертания и оцветени с ярките багри на Ранното средновековие – затова им било нужно детско безгрижие, с което да затворят старата мрачна и кървава страница, изпълнена с ужасни неща.

Например, както вече стана дума, в цялата поезия на този първи италиански поет няма и следа от езическата митология, чиито образи останали да витаят дълго след края на античността. Първият италиански поет е може би единственият човек на света, който никога не бил чувал за Вергилий. И това е съвсем естествено за онзи смисъл, в който го смятат за първия италиански поет. За него е съвсем естествено да нарича славея „славей” и да не загрозява песента си с тъжните и ужасни истории за Итис и Прокна¹. Затова е уместно и даже е желателно да не е чувал за Вергилий. Но дали бихме искали и Данте да не беше чувал за Вергилий? Сигурни ли сме, че би било добре и той да не беше чел нито ред езическа митология? Справедливо се отбелязва, че начинът, по който Данте използва тези сюжети, е част от дълбоката му вяра; че огромните езически фрагменти и титаничните фигури на Минос² и Харон у него само подсказват наличието на силна естествена религиозност, която е фон на цялата история и намеква за истинската вяра. Споменаването на Сибила³ и Давид⁴ е съвсем уместно в „Dies Irae”⁵.

Св. Франциск спокойно би могъл да изгори всички листа от сибилинските книги заради едно зелено листо от близкото дърво и за него това би било напълно редно. Но е хубаво, че наред с „Химн на Слънцето” имаме и „Ден на гнева”. С две думи, идеята ми е, че появата на св. Франциск е като раждането на дете в покрусен дом – снема проклятието от него. Поради невинността си детето израства, без да познава трагедиите и триумфите на дома. И тук е важна не само невинността му, но и неговото незнание. То трябва да къса стръкчетата зелена трева, без да подозира, че под нея лежи убит човек; трябва да се катери по клоните на ябълката, без да подозира, че там се е обесил някой. Такова именно опрощение и помирение носи на света францисканският дух. Но оттук не следва непременно, че той трябва да наложи на света и своето невежество. А струва ми се францисканците биха се опитали да го сторят. Според някои от тях би било напълно редно францисканската поезия да измести бенедиктинската проза. За детето от нашата метафора би било напълно логично. За него би било напълно естествено да приема света като една голяма детска стая с прясно боядисани стени, по които може по детински да драска с тебешир своите рисунки с разкривени очертания и ярки цветове – началото на всяко изкуство. И би било напълно естествено тази стая да му се струва най-великолепната зала, която човек може да си представи. Но в Божията църква има много великолепни зали. Всяка ерес представлява усилие да се стесни Църквата. Ако францисканското движение бе станало нова религия, тя в крайна сметка щеше да бъде тясна религия. Доколкото на места наистина се превръща в ерес, това е една тясна ерес и прави онова, което прави всяка ерес – противопоставя емоциите на разума.

Наистина поначало това е благото и възвишено настроение на великия св. Франциск, но то не изчерпва целия разум на Бога, нито дори на човека. А и самото настроение започва да се изражда и да се превръща в безумие. Една секта, привържениците на която се нарекли „фратичели”⁶, се обявили за единствени истински синове на св. Франциск и се отказали от компромисите, предлагани от Рим, в името на нещо, което би могло да се нарече „програма максимум на Асизи”. За много кратко време тези отцепници станали не по-малко яростни от флагеланите⁷. Започнали да измислят нови, все по-жестоки забрани. Отрекли брака, а това ще рече и самото човечество. В името на най-човечния светец обявили война на човечеството. Те изчезнали не защото срещу тях били образувани гонения. Някои от тях впоследствие отстъпили от крайностите си, а онези, които не подлежали на убеждение, се превърнали в нещо, което нямало ни най-малка прилика с истинския св. Франциск. Проблемът им бил, че били мистици. Само мистици и нищо повече. Мистици, но не и католици, не и християни, не и хора. Сектата им се разпаднала, защото те в най-буквалния смисъл на думата не се вслушвали в разума.

Докато св. Франциск, при всичките му невъзможни и драматични ходове, се придържал чрез някаква невидима и неунищожима нишка към разумното. Великият светец бил здравомислещ човек. При него самата дума „светец” отеква с някаква дълбочина, разкриваща всеки път, като при дърпане на струните на арфа, все по-нова глъбина, която надделява над външната му, почти дяволита ексцентричност. И в неговия случай не става дума точно за ексцентричност, защото той всъщност се движи към центъра, към самата сърцевина на лабиринта; пресича гората по най-невероятните и криволичещи пътеки, но всеки път върви към дома.

От друга страна, той бил не само прекалено смирен, за да оглави ерес, но бил и достатъчно човечен, за да се стреми към крайностите на едно съществуване в изгнаничество по периферията на света. Самото чувство за хумор, с което се разказват историите за неговото отшелничество, го предпазва да не изпадне в тържествено сектантско високомерие. По природа бил склонен да допусне, че греши; а когато последователите му признавали, че по един или друг практически въпрос греши, то било само за да докажат, че в крайна сметка е прав. Защото именно те, неговите истински приемници, доказали и колко е бил прав дори престъпвайки някои от забраните, триумфално разпространили и обогатили неговата истина. Орденът на францисканците не изпаднал в застой и не се разпаднал, защото нито някакъв външен натиск, нито вътрешно предателство биха могли да попречат на истинските му цели. И живителните сокове от права вяра в сърцевината на неговия ствол по-късно донесли обилни плодове на света. Сред неговите наследници са великият мистик Бонавентура и народният проповедник Бернадин⁸, който изпълнил Италия с благочестивите спектакли на Божиите жонгльори. Сред тях е Раймонд Лулий със своето странно учение и смелите си планове за покръстване на света – една изключително своеобразна личност, също като самия св. Франциск. Още Роджър Бейкън⁹ – първият изследовател на природата, чиито експерименти със светлината и водата носят цялата красота на началото на естествознанието, – признаван за баща на науката и от най-убедените материалисти. Това са не само велики мъже с велик принос към човечеството, но у тях е жив духът и усетливостта на един особен тип хора – една особена схватливост, дързост и простота, благодарение на които ги разпознаваме като синове на св. Франциск.

Към св. Франциск трябва да се обръщаме, изпълнени именно с такъв дух – духа на благодарност. Ако притежавал някаква дарба, това било преди всичко дарбата да дарява. И от всички дарове най-много се грижел за най-върховния дар – дара на благодарността. Един друг велик мислител написа „граматика на съгласието”, а за св. Франциск може да се каже, че е създател на граматиката на търпимостта, граматиката на признателността. Той прониква до дъното на теорията на благодарността, и тя се оказва бездънна.

Той осъзнава, че благодарността към Бога има най-сериозни основания, когато се основава на нищото. Разбира, че можем да измерим неизмеримото чудо на простия факт на нашето съществуване само ако осъзнаем, че сме тук по силата на някаква необичайна милост. И отношението ни към този велик творец на историята е едно повторение в умален вид на част от тази негова голяма истина. Той ни дава многократно повече, отколкото бихме се сетили да поискаме за себе си, и е толкова голям, че не заслужава нищо по-малко от нашата благодарност. Той носи на света онова пробуждане, в утринната заря на което всички форми и багри изглеждат като новородени. Великите гении, творци на християнската цивилизация, пред него са само слуги и подражатели.

Преди да се роди Данте, той е дал поезията на Италия. Преди да се възцари св. Луи, той се е изправил като защитник на бедните. Преди Джото да нарисува картините си, той е изиграл сюжетите на сцените, изобразени в тях. Великият художник и вдъхновител на хуманизма в западноевропейската живопис сам черпи вдъхновение от св. Франциск.

Разказват, че веднъж, когато св. Франциск разигравал по простичкия си начин витлеемската сцена на Рождеството – с царете и ангелите, облечени в твърди и ярки средновековни костюми и със златни перуки на главите за ореоли, – се случило едно от чудесата, с които се славел. Когато поел в ръцете си светия младенец във формата на дървена кукла, тя оживяла. Мислите на св. Франциск, разбира се, били насочени към много по-възвишени неща, но ние можем да кажем, че поне едно нещо със сигурност оживяло в ръцете му – театърът. Като се изключи особената му любов към поезията, той не въплътил духа си в никое изкуство. Той самият бил въплътен дух; духовна субстанция, която влязла в света, преди нещата, породени от нея, да придобият видими очертания; блуждаещ огън, появил се незнайно откъде, от който по-материалните хора биха могли да запалят факел или свещица. Той бил душата на средновековния свят, преди още да се е оформило неговото тяло.

Към него до голяма степен възхожда и още едно духовно течение – реформаторският заряд на Средновековието и Новото време, отключен от повика: „Deus est Deus Pauperum”¹⁰. Абстрактната му любов към всички човешки същества е залегнала в множество справедливи средновековни закони срещу гордостта и жестокостта на богатите, а днес стои в основата на т.нар. „християнсоциализъм”, който би било по-правилно да се нарече „католически демократизъм”.

Разбира се, никой не би казал, че тези тенденции в изкуството и в обществото нямаше да се развият без него, но е абсолютно вярно, че днес не е възможно да си ги представим без него, защото той е живял на света и го е променил. Всеки, който някога е изпитвал и осъзнал какво представлява това вдъхновение в историята, усеща онова безсилие, което представлявало половината от силата на св. Франциск, че може да го изрази само с редица несвързани и бледи изречения. Той знае какво е разбирал светецът под оня огромен и благодатен дълг, който никога не можем да изплатим. Усещал е едновременно копнежа да направи неизмеримо повече и безнадеждността, че не е направил нищо. Той има представа какво е да стоиш пред водопада от чудеса, сътворени от гениите на миналото, и да нямаш какво да сложиш до тях, какво да поднесеш под шеметно високите арки на храма на времето и вечността, освен тази бързо догоряла свещица в параклиса на светеца.

Откъс от Св. Франциск от Асизи. Св. Тома от Аквино на Г. К. Честъртън, „Омофор“, 2009, превод: Ваня Николова

Бележки