Знак за неравенство

О. Ясен Шинев

Колкото повече живея и трупам опит като човек и духовник, толкова по-добре разбирам, че в отношенията с околните не трябва да слагам знак за равенство между недостатъците на някого и неговата личност. Може би това е вследствие от неизбежното помъдряване с напредването на възрастта или просто плод на благодатта от служението. Защото всички сме болни и нашата обща диагноза е грехът. Ние, наследниците на „изгонените от рая“ я носим дълбоко в себе си като неизбежно наследство от бунта на нашите прародители. И сега, в „долината на смъртната сянка“, трябва да понасяме последиците на нашата обща печална участ, отразена в личната ни немощ. Тя е като сянка, която, без да искаме имаме, просто защото сме „човеци“ – несъвършени творения Божии. Унаследен недъг, печат на нашата непълноценност.

И светиите са страдали от този “ангел сатанин“, който ги е измъчвал, но и смирявал. Всеки от нас може да възкликне в ужаса на великия Павел. Горкият, в кръвта му е туптяла велика мисия, препъвана от цялата му немощ…

Но това не е страшно. Страшно е, когато не само не се борим с нея, но не я и осъзнаваме. Това е измама и пълна заблуда. Прелест – коварна и погубваща. Защото сме не само поразени, но и просмукани от нея. Когато човек е неразумно млад или невярващ, а и в прохождащите стъпки на вярата, тогава много лесно изпада в състояние на осъждане, дава оценки за хората, които среща. Но не проумява, че заради това самият Господ Бог Вседържител, Който премъдро обгръща душата на всеки и го среща с конкретни хора или го поставя в различни обстоятелства, за да го научи на нещо в училището на живота. А в него има много стаи и няма почивни дни. Това е евангелието на живота, което всеки живее, но не всеки се учи от него. Само просветените, докоснатите от Него. Ако Христос подхождаше по този начин – отхвърляше поразените от греха, и се насочваше и избираше за свои последователи само „образцови“ личности с добра репутация, със статут на „праведници“ – цялата света Църква не би била това, което е, не би се превърнала във всеобща лечебница, “вечна Витезда“ за всички, които искат да се спасят от примката на света. Не би приел Мария Магдалена, не би отишъл при митаря Закхей. Неговото отвъдно послание е към „грешници за покаяние“, а не към праведници. Това е ключът за разбирането на цялото Му учение и за разбирането на историята на светата Църква.

Затова, колкото по-бързо се освободим от патоса на осъждане, толкова повече грехове ще си спестим. Той пречи на човека да общува с хората, които в определен момент осъзнават, че са попаднали под прицела на неговото лично осъждане и се отдалечават; пречи и на самия него, защото, осъждайки, той нарушава своя душевен мир и най-важното – губи благодатта на Светия дух. А после идват демоните и опустошават всичко…

Истината е, че ние виждаме от света на другия твърде малко и наблюдаваме отвън, без да познаваме цялостната му личност и нямаме представа в какво изкушение се намира и по какъв начин сатаната атакува душата му. Затова са толкова смешни и пагубни тези наши определения като „почтен“ и „непочтен“, “достоен“ и „недостоен“, “добър“ или „лош“ в очите на Господа, Който е навсякъде и има пълното познание на всичко. Да бъдеш самозван съдник е въпрос на незрялост и лично несъвършенство, и по-лошо – белег на нездрав духовен поглед. Защото всеки от нас е дете Божие и като такъв е икона Негова, но начупена, изкривена и потъмняла от греха. Не просто светлината на Евангелието, но и жизненият опит ни показват достатъчно ясно, че и в най-пропадналата личност живее образът Божий, захвърлен някъде в лабиринтите на душата му, а и най-просветеният мъж носи в себе си стаено зло, печат на първородния грях.. Всеки от нас преминава през различни етапи в своя живот и се променя под въздействие на околните или обстоятелствата, в които Бог го е поставил. Пие вода от различни извори и постепенно осъзнава колко пъти, дори когато е бил изцяло недобронамерен, е бил и изцяло неправ.

Страстите и увлеченията изкривяват реалната представа не само за околните, но и за самите нас. Колко често съдим с фалшиви монети… В един момент всеки от нас осъзнава, че не може да приеме себе си за константна величина, за завършена личност, и да дава неотменими мнения, винаги сигурни и стабилни в своята достоверност.

Светите отци, тези истински боговидци и терапевти на човешката душа, са проумели това и го изразяват в наставленията си вече две хиляди години. Просветени, потопени в светлината на благодатта. Това, което съвременните психиатри и психолози изучават и препоръчват, е нищо повече от онова, което мъдреците на православния Изток са узнали от духа Светаго. Но не от методиката на разума и практиките на експерименталната психология, а от Него – Отца на светлините. Тези прости и неуки мъже, докоснати от Бога и белязани да възвестят Неговите тайни… Без схоластика и мисловни конструкции.

Затова е и толкова прав св. Паисий Светогорец (1924 – 1994), който обичал да повтаря на идващите при него поклонници, че „познанието на светото Православие е пречистено“. Жива, а не отровена вода, чиста, а не болна мистика, превърнала се в реалност. А извън него всичко е малко или много заразено и неочистено. Непълноценно и затова демонично. Затова да се пазим от греха на осъждането! Много ревностни души и просветени умове са пропаднали в ада от него. И напротив, от опита на отците знаем, че много нехайни и нерадиви към своето лично спасение, но подвизаващи се смирено и наблюдавайки само самите себе си, са се спасили, защото са избягвали да дават оценки и съзнателно да осъждат околните.

Ето защо е повече от полезен за нас онзи древен патеричен разказ за монах от малка обител на Изток, който завършил своя земен път и Бог призовал душата му. Той бил нехаен, ленив, муден и не показвал никаква ревност към проявление на каквито и да било добродетели. Неговите събратя, водени от грижа за състоянието му „отвъд“, решили да се молят и да изпросят от Господа отговор на въпроса къде е душата му. Не след дълго получили послание свише, че душата му е в рая. Те много се учудили, защото познавали целия му път и се усъмнили, поради това попитали да не би да е станала някаква грешка. Но получили отговор от ангел, който им известил: “Няма никаква грешка. Той наистина не беше благочестив, но през целия си живот никого не е осъдил“.

Нека този разказ бъде достатъчно отрезвителен за всички нас и да постави на мястото му всеки, който съзнателно или несъзнателно се увлича да бъде съдник на когото и да било. Ако наистина целта на нашия духовен път е царството Божие, нека по-бързо се отърсим от този досаден навик на осъждане и да се очистим от всичките му налепи, за да не погубим даровете, които Вседържителят Христос ни е дал, а да ги запазим и преумножим. Затова да не слагаме знак за равенство между недостатъците на другия и уникалната ценност на неговата душа. Всички сме поразени, но имаме примера на светците, които са победили не само тежестта на земното притегляне, но и своята обременяваща, но и смиряваща, неизбежна немощ. Нека се постараем да видим ближния в светлината на Спасителя Христос и да се радваме на красивото и божественото в него, като не забравяме, че ние също сме оценявани и недооценени от други, които нямат право да съчиняват каквито и да било крайни изводи за нас, защото не познават нито нашия кръст, нито драмата на нашата душа.

Коментари

коментара