Искрена ли е нашата прошка ?



Има такъв патеричен разказ:

В една обител се подвизавал монах, който, когато изричал в молитвеното си правило Господнята молитва “Отче наш“, веднага след като произнасял “прости нам дълговете“, пропускал думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Това направило впечатление на събратята му и те съобщили на игумена. Той отишъл при него и го попитал защо прави така. А монахът чистосърдечно отговорил: “Прости ми отче, но не искам да лъжа Бога. Истината е, че нямам достатъчно сили да простя на всички прегрешенията им, искренo и дълбоко, и затова пропускам тази част от молитвата!“

Това е колкото трогателно, толкова и отрезвяващо за всеки един от нас. Дължи сме да се замислим… Нещо повече – да се опитаме да излезем от нашето почти постоянно състояние на незадълбоченост и удобна топлохладност, и да се взрем в себе си с цялата тревожност на този въпрос. Дали истински прощаваме на онези, които са ни наранили? Достатъчно ли внимателно умиваме съда отвътре с топлата вода на покаянието, или просто оставаме в това така присъщо за нас състояние на жалко успокоение, в което залъгваме себе си, но не можем да заблудим Бога. Постъпваме ли като достойни Негови последователи, а не наемници? Не се ли държим „човешки, твърде човешки“, потопени в нашата почти неизбежна немощ и личностна самозаблуда? А всъщност залъгваме себе си, опитваме се  да заблудим и Христос. Държим се както в общуването с другите хора – пробутваме им фалшиви монети сред истинските и това се опитваме да превърнем в нормално състояние. И докато с тях, поне на първи план, това не се усеща, с Бог е съвсем различно. Защото Той е изначалното знание, предузнание за всички и всичко. И за нас грешните и недостойните…

В разкаянието си св. пророк Давид изрича: “Жертва Богу е дух съкрушен. Сърце съкрушено и смирено не ще презреш! (Пс. 50).

А това съкрушение предполага пълна искреност пред Него, без всякакъв излишък от мисловни уговорки. Когато се обръщаме към Него, Сина на Живия Бог, Който на Жертвения Кръст се е обърнал към враговете си с покъртителното: “Отче, прости им, понеже не знаят що правят!“ (Лук. 23:34), ние сме длъжни да се отърсим от всякаква самозаблуди и да почистим кладенеца на своята душа. Всичко, което принасяме пред престола на Бога трябва да е пречистено. Пречистият Иисус не само заслужава, но и иска това! Без никакви примеси от нашата човешка природа. Защото Той е казал, че гледа на сърце и в сърце! Изрекъл е „Сине Мой, дай ми сърцето си!“ (Пр. 23:26). Но сърце огнено, жертвено, възпламенено от небесния огън и белязано от печата на Бога. А всичко друго да отхвърлим настрани като недостойно и фалшиво! Светите отци са нашия пример! В наставленията си ни учат да бъдем не само верни докрай на заветите на Спасителя, но и винаги ясни и искрени. Когато пристъпим за молитва към Бога ,да разсъблечем всичко свое, което ни отделя от Него, да вдигнем взора си нагоре и Му се отдадем изцяло. Да се опитаме да заприличаме на дете, което срича задъхано с насълзени очи пред любящия си баща, да заприличаме на птица, която чурулика в самозабрава. Те чакат от нас да разтворим сърцето си и да се молим като за последен път! Затова и позволяват да се обръщаме към него с по-кратки прошения, но всеотдайно, с жива вяра и дръзновение, без разсеяност и топлохладност.

Как прощаваме ние? Дълбоко и всеобземащо, или невнимателно и неосъзнато? Опитваме се да отхвърлим и забравим, вместо да очистим изцяло сърцето си? Ако е така, това духовна жертва ли е, или психосоматична практика? Опит за отърсване на съзнанието от излишния товар на ежедневното ни общуване, което носи травми, вследствие от изживяния стрес? Гимнастика на ума, за да можем по-лесно да понесем злобата на деня? Ако е така, това не е плод на лична метаноя, а фалшив продукт на разпиляната ни фалшива самоличност! А когато изричаме „простено-прости“, ние замисляме ли се за мощта, закодирана в тези две думи? След това променяме ли отношението си към този, към когото сме ги отправили и държим ли се към него с предходната откровеност и доверие?

Колко прав е Достоевски, когато казва: “За да простиш, първо трябва да разбереш!“

Да разбереш другия, след като напуснеш своя малък свят и се опиташ да се поставиш на негово място! Не само да надникнеш, а да заживееш с пулса на неговия вътрешен живот и понесеш поне част от болката, която носи дълбоко в душата си. Да се опиташ да усетиш вибрацията на неговия житейски ритъм и да се потопиш в стихията на неговата наранена душа. Защото всички ние сме грешни, дълбоко грешни и носим проклятието на „изгонените от рая“. Всеки, понесъл своя недъг и обречен на борба със своите скрити демони. Ние сме не само заразени, а болни от греха и единственото лекарство за нас е изцеряващата Божия благодат. Какво знаем за другия? Можем ли да напуснем поне за малко нашето неизтощимо себелюбие и да допуснем изкушенията, на които е подложен? Може би Бог особено го изпитва в този момент или той плаща наследствени грехове. Нямаме представа за неговата „невидима бран“ и доколко сатаната е обзел душата му. Затова нека се вгледаме в себе си и принесем чиста жертва Богу, очистена от заблуди и фалш, като си припомним любимата молитва на един от най-великите мистици на Светото Православие, св. Григорий Палама: “Господи, просвети моята тъма!“

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...