Милостта на Батюшката
Храмът е пълен с богомолци. Всички очакват да започне неделното богoслужение, с трепет държат в ръцете си книжките с текста на светата литургия и своите лични молитвеници. Събота вечер е отслужено бдение и една част от миряните са присъствали и са се подготвили да потопят душите си във великата тайна на светата литургия. Четирите енорийски свещеници са в олтара, а дяконът е непосредствено до тях в пълно облачение. Остава около половин час до началото и в храма цари типичната атмосфера на приглушени разговори и движение на забързани фигури.
Изведнъж се вдига невъобразим шум. Чуват се резки думи, крясъци и викове. След кратко притихване, те отново продължават с още по-голяма честота и ожесточеност. На служба е дошла В. – известна мирянка в епархията, която обича да обикаля храмовете в града и има този рядък и така полезен за всички дар – да почиства икони и свещници. Бог ѝ е дал добър и услужлив характер, но има психически проблеми и в определени моменти търпи явни нападения от бесовете. Под тяхно въздействие е започнала да крещи и да обижда всички. Служащият свещеник излиза от северната врата на олтара и казва ядосано: “Изкарайте я навън. Тази пак е дошла. Махайте я от храма, за да не пречи на хората. Писна ми от луди – само пречат и разстройват богослуженията! Марш навънка! Изведете я! Такива не ни трябват!“
Няколко миряни се опитват да я избутат навън, но са спрени внезапно от отец Х. Той е предстоятел от години, с две висши богословски образования и свещенослужител с въздействаща харизма. Тъй като дълго време е живял в Русия, го наричат „Батюшката“. Той се приближава до хората и спокойно, но твърдо казва: “Оставете я! Тя има своите проблеми. Доведете я при мен.“ И после застава преди олтара, малко настрани, в един от ъглите на храма до иконостаса. Изважда отнякъде един епатрахил и изрича: “Дяконе, ела до мен!“ Но от олтара се чува резкият тон на служащия свещеник: “Отче, стига!! Много стана! Защо я търпиш? Ти напълни църквата с разни болни, луди, изоглавени! С диагнози и без диагнози. Пускаш ги да влизат, разхождат се насам-натам и пречат. И вместо да ги гониш, им говориш за изповед, причастие. После ги причастяваш, а ползата е никаква! Само искат пари и помощи!“ Но отец Х. не отговаря, а само горчиво въздъхва. А после слага епатрахила на главата на В. и казва на дякона: “Дръж я здраво, защото ще започне да се дърпа и да буйства! Това са бесове!“ Смутеният дякон изпълнява всичко, но веднага след това се случва нещо ужасно. Тя започва да крещи и да се дърпа с всички сили: “Пуснете ме! Мръсници, гадове!… Свещеници… Християни… Ох, гори ме, изгаря ме!… Оставете ме. Изроди мръсни. Из-ро-ди! Лицемери! За какво сте се събрали всичките, бе? Пуснете ме!“ Гласът ѝ непрекъснато се променя и внезапно почва да се кикоти и да се смее неестествено. Изведнъж започва да храчи, да плюе и да си върти главата на всички страни. Словесната тирада не спира, а продължава с още по-голяма сила. Богомолците започват да се кръстят и да се молят усилено, а някои от жените започват да плачат и да правят поклони – всичко това да свърши по-бързо и целият този смут да престане. Дяконът я е сграбчил с двете си ръце и я държи здраво, а в това време отчето започва да чете молитви против бесове и негативни въздействия. Притворил очи, концентриран някъде дълбоко в себе си, той притиска главата ѝ под епатрахила, и тихо и вглъбено продължава въпреки всичко. Но тя не спира да се съпротивлява и да обижда духовниците и миряните. После с малките си ръце се вкопчва в дългите коси на свещеника и започва да ги дърпа с всичка сила, изпълнена с необикновена злоба и ярост. Кръв и пот започва да тече от главата му, а тя продължава да крещи и да скубе част от косите на главата му. Но той 
упорито и търпеливо продължава напред. Тя постепенно се успокоява и се отпуска под десницата му. Започва да хлипа и да стене уморено: “Ох, оставете ме да седна. Искам да си почина.“ Гласът ѝ става все по-тих и приглушен. Отчето спира и се обръща към нея: “Изповядай се. Това е най-добре за теб.“ После прочита молитвата преди изповед и казва на дякона да отстъпи някъде настрани. Потопена в стонове и въздишки, горката В. се изповядва прочувствено и със сълзи на очи. Отецът веднага ѝ прочита разрешителната молитва. Обръща се тихо към нея и изрича: “Днес ще се причастиш с Христос! Амин!“ После я оставя под опеката на няколко миряни и двамата с дякона влизат в олтара, защото започва неделното богослужение. На причастния канон служащият свещеник ѝ дава да приеме Животворящите Кръв и Тяло на Спасителя. След края на светата литургия и раздаването на нафората той се обръща към дякона и му казва: “Някои хора гонят такива болни души от храма, а и от Църквата. А те къде ще отидат, кой ще помисли за тях? Христос е приемал всички, а ние? Най-лесно е да ги изгоним! Църквата е лечебница! Лекува всички и всичко. Ние имаме дълг към тях – да им помагаме и да мислим за спасението на душите им. Ние сме Църквата – нямаме право да гоним никого, а към всички да подхождаме с търпение и любов.“
Батюшката е изпълнил дълга си. Държал се е достойно като духовник и като християнин! Не просто е бил на поста си, а се е намесил решително. С поведението си е претворил завета на Спасителя: “Милост искам, а не жертва!“ (Мат. 9:13). Носейки тази добродетел в сърцето си, я е предал на другите и е протегнал ръце, изпълнени с топлота и пастирска грижа към една обсебена душа. Не я прогонил и не се е скрил, търсейки някакво оправдание пред себе си. Подходил е към нея като отец и лекар, изцелявайки я с божията благодат.
Господи, дай ни да бъдем достойни за Твоето Свято име! Вдъхни ни благодатни сили да бъдем носители на Твоя Нов завет – на Мира и Любовта. Вестители на Твоето Несъкрушимо Царство! Не просто да бъдем служители на Тебе, Всемогъщия и Всемилостив Отец, но и на хората! Да не се крием под някакви мъгляви формулировки! Да бъдем Твои – и на думи и на дела, превъзмогвайки нашите немощи, умората, суетата и приспивната рутина. Защото сме Христовите офицери, посланиците Му в този грешен, покварен и объркан свят! Свети Йоан Златоуст изрича в едно свое слово: “Малцина от свещениците ще се спасят!“
Защото на нас много ни е дадено, но колко много ще се иска. Затова да бъдем на нивото на призванието си, на попрището, на които сме призовани, за да бъдем достойни, за да влезем в Царството Му!
Заглавна снимка: Vasileios Benakis
