Може ли да има Бог, който отказва да докаже, че съществува?
„Не може да няма Бог“ – казва този, който вярва. „Ако има Бог, нека докаже, че съществува и аз ще му се поклоня“ – казва скептикът атеист и открива очевидни доказателства, че всъщност няма на кого да се покланя. Но може ли да има Бог, който отказва да докаже, че съществува? А може ли това да е единственият Бог, който съществува?
Опитайте се да погледнете света от високо. Огледайте добре народите, племената и езиците. Вижте боговете, на които се кланят, и степента, до която са отдадени на своите идоли. Запитайте се има ли култура на земята, която дава свобода на човека да не вярва и дори да се бунтува срещу своя Бог безнаказано, даже да стига дотам, че да се подиграва с него – публично, тайно, в речта, в музиката, в изкуството, в бита… както нациите, закърмени с Яхве и Христос.
Знаете ли какво ще ви се случи, ако прокълнете своя бог в Африка? Знаете ли какво ще ви сторят правоверните, ако се подиграете с Пророка или с Аллах на улицата? Имате ли право да вините Буда за злините, които ви сполитат, можете ли да протестирате в молитвите си срещу своята карма? Изучете културите на народите и кажете. Има ли друга вяра, която допуска глинените творения да замерят Грънчаря и това да им е простено?
Християнските народи и евреите сякаш с лекота роптаят и се надсмиват над своя Бог, наричат се „вярващи“, а вярата им е „ядене и пиене“… Само нациите, закърмени с Бога на Стария и Новия Завет тъпчат кръстовете си в дискотеки и по стадиони, гаврят се с олтарите си и проповядват кой както намери за добре. Само о-СВОБОДЕН-ите от задължението да вярват и да се покланят пред Всевишния правят това.
Не сте ли се питали някога защо вашата вяра не е толкова строга, колкото Корана? Защо вашите събратя утре могат да се изгаврят с вярата ви, да раздадат Божието кесарю и Църквата ви ще е безсилна да ги накаже. Не е ли вашият Бог един безсилен, безвластен и даже наивен бог? Готови ли сте да помислите за това?…
Имате ли аргументи, с които да защитите своята вяра срещу агресията на този свят, имате ли оръжия, с които да унищожите нападателя, когато той коли жени и деца в храмовете ви. Защо вие се молехте?… Ятаганите се въртяха над главите на невръстните, а вие се молехте! Ирод убиваше пеленачетата, а самият Бог не им се притече на помощ. Нещо повече. Сам той се постави застрашен от един глупав наместник!? Не се ли бунтувате срещу това? Вярвате ли в този Бог, който се отказа да докаже…
Да разсъдим и да почетем. „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори“ (Битие 1:27). Именно на Земята през човешкото и човека се вижда божественото, казва Писанието. Не защото човекът сам е бог, а защото в него и през него свети божественото. Ето, време е първом да кажем, че присъствието и силата на Бог не се търси навън, а вътре в човека. Защото не пише „Бог създаде Земята по свой образ“ или „Бог създаде планините и моретата по свой образ“. Скептикът не открива онзи бог, който се вижда там, защото „богът“ в САМИЯ него не се вижда. Защото Божият образ не е във видимото…
Но идва сътресението. Всевишният Бог, сътворил видимото и невидимото съзира проказата. „Адаме, къде си?“, пита Онзи, който обитава всичко и знае всички тайни. Съвършеният Бог не само вижда, Той говори. Когато Бог говори с падналия човек, Той сменя езика на своето битие. Не самото битие, а езика. Защото Словото, което сътвори Земята, вече не е онова, което създава, а онова, което прощава. „Адаме, къде си?“
Това е изразът на Божията сила да не се показва, а да търси… Когато Бог говори, той знае, че го чуват, но не знае как ще му се отговори. „Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“. (Откр. 3:20). Не търсете онзи Бог, който гърми отвън, после разбива вратата с ослепително сияние, влиза и сяда на трапезата неканен. Внимавайте какво искате, когато си пожелавате Бог да докаже, че съществува! Ослушвайте се за Онзи, Който хлопа…
И накрая, може ли Бог да го няма, когато имате най-голяма нужда от Него? Може ли Той да мълчи, когато викаме в пристъп на отчаяние?
Нека се запитаме в кой бог всъщност вярваме? Искаме да има бог, който отговаря на молитвите ни. Искаме… Попитайте Йов. Прочетете книгата Йов. „Той не ще простре ръка върху дома на костите: ще викат ли те, кога бъдат разрушавани? Не съм ли плакал за оногози, който беше в тъга; не е ли скърбяла душата ми за бедните? Докато чаках добро, дойде зло; докато ожидах за светлина, дойде тъма. Моите вътрешности кипят и се не уталожват; скръбни дни ме пресрещнаха. Ходя почернял, ала не от слънце; ставам в събранието и викам. Станах брат на чакалите и приятел на камилските птици. Кожата ми почерня на мене, и костите ми изгоряха от жега. И гуслата ми стана тъжовна, и пищялката ми – глас плачевен. (Йов 30:24-31). И пак същият Йов казва: „Ала каква ми е участта от Бога свише? И какво наследие би ми пратил Вседържителят от небесата? Не за нечестивия ли е погибелта, и не за злосторника ли е напастта? Не видя ли Той пътищата ми и не брои ли всичките ми крачки? „(Йов 31:2-4)… Проблемът не е в отговорите на Бога, а в неспособността да Го видим. Веднъж видели Го, въпросите отзвучават…
И все пак Бог е отговорил на вика на отчаяние на Йов, ще кажете. Но Йов не направи признанието си след като вече беше изцелен и благословен с ново богатство, със синове и дъщери, т. е. когато получи реални отговори. Той прослави Бога на същото бунище, където преди това окайваше деня, в който се е появил на света. И ако четете внимателно, отговори ли Бог на Йов с решение на всичките му въпроси и молитви? Не. Показа му Своя Образ…
Но най-дълбокият миг на мълчание на Бога не се случи нито с Йов, нито с Яков, нито с Давид, нито с който и да е пророк или апостол. Има един вик в Библията към който мълчанието на Божеството е потресаващо.
„…ако си Ти Иудейският Цар, спаси се Сам. “ (Лука 23:37) – крещят римските войници и се подиграват с Христа. Човешкият син, Единороден на Отца ,е в предсмъртна агония на кръста. Кога, ако не сега трябва да се разкрие Богът, който е над всичко, извън времето и материята. Богът, който само в един миг би могъл да свие Вселената до черна дупка и да я сътвори изново по-красива отвсякога.
Понякога ние мислим за Бога като Защитник на своя авторитет. Поставяме се на Негово място и смятаме, че за него е важно как „изглежда“ пред другите!? И даже се изкушаваме да казваме, че Бог „се показва милостив“, за да го „видим“… ако не ние, то ангелите и цялата Вселена. Смятаме, че Бог „трябва да слезе“, за да го видим. Колко комична е нашата вяра…
Но ето, Човешкият Син проговаря: „…а около деветия час Иисус извика с висок глас: Или! Или! лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? „(Матей 27:46). Какво е това мълчание? Нима е възможно Бог да се изолира толкова в Своето Царство, че да не чуе вика на Своя Син? Нали не подозираме, че Отец е бил далеч тогава? Защо не отговаря?! В този ли Бог вярваме?
„…понеже и Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух…“ (1 Петрово 3:18). Онзи, който е извън времето и времената, чува Сам Себе Си и собствения си вик и не се избавя. Защото Христовият вик се слива с вика на всички грешници, за да бъдат заедно умъртвени по плът, а оживотворени по дух…
Искаме да Го посрещнем очистени, когато по волята му Той ни се разкрие чрез Духа. „Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат…“(Йов 42:5), казва Йов, чието тяло още е в страдание, но духът му е очистен.
Така и ние като служим на Бог, който не желае да се доказва, сме длъжни да живеем като скромни слуги на тоя свят, без много претенции, без да укоряваме незнаещите и да отговаряме на тези, които ни нападат и мразят нашата вяра. Защото имаме Бог, който макар и да се забавя, в мълчанието си пак е промислил бъдеще за всички, за да бъде техен Бог и те да му бъдат Негови люде… Както казва и отец Серафим: „Когато Бог те задължава да обичаш ближния като себе си, Той не поставя спазването на тази заповед в някаква зависимост от твоето съвършенство или достойнство. Той просто ти я възлага, макар че знае твоята греховност и недостойнство. Той поставя такава висока заповед на тебе, недостойния, за да те направи чрез нея достоен… Така и когато се молиш за ближните си, ставаш незабелязано за себе си все по-достоен…“.
-520x245.jpg)
