А ти светиш ли?

о. Ясен Шинев

Обичам да общувам с хората. Много християни идват при мен в храма и споделят събития, настроения и плановете си за бъдещето. Това е дар, но и кръст…

Често идващите при мен са изпаднали в печал и униние. Обхванати са от неприятна меланхолия и казват: “Отче, не ме разбират другите… Родителите ме потискат, държат се грубо и се отнасят към мен като към човек второ качество“. Свикнал съм с това. През скромния си опит като духовник съм разбрал, че, за съжаление, една немалка част от православните носят в себе си психологията на жертвата. Това е диагноза, която констатирах с годините. Но съм свикнал с нея. Изслушвам ги, утешавам ги и на края на разговора питам: “А ти светиш ли?“.

Това ги кара да притихнат, да наведат глави, да потънат в себе си в мълчание. Настъпва неловка тишина. И тя произтича от простия факт, че няма какво да кажат. Защото всичко, което говорят, е наистина вярно, макар преувеличено, и е абсолютно разбираемо предвид личната им немощ, но те са забравили своя дълг. Прост и ясен. Да светят!

За това ни призовава Спасителя Христос. В най-подробното свето Евангелие Той се обръща към вярващите с проникновеното: “Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи“ (Мат. 5:14-15).

Това обръщение е кардинално и с него Богочовекът Иисус превръща Своите последователи в посланици на небето, предава им призванието да светят навсякъде и за всички, независимо от мястото, където живеят или работят. Където и да бъдат поставени от Всемогъщата Негова десница, да носят това свято призвание – да бъдат светилници в полумрака на греха и невежеството.

Повече от нормално е тънещите в мрак и непросветени от озарението свише да не могат да си обяснят мотивите на вярващия, неговите цели и ценности. Те няма как да осъзнаят и оценят неговата вътрешна борба, смисъла на личностната му метаноя и стихията на „невидимата бран“. Но тези, които носят пълнотата на благодатта, са длъжни не само да разберат света около себе си, но и да понесат теготите и страданията на хората, дори да ги утешат и да им помагат в криволичещите пътеки на битието. От този, комуто много е дадено, много и ще се иска! Това е повече от дълг и призвание, защото той е докоснат от Него и е избран да носи Неговата светлина!

Да бъдеш християнин не означава просто да си добър и благороден човек, защото такива хора има навсякъде – във всички религии и култове. Нещо повече – и атеистите понякога са такива. Жизненият опит ни показва, че измежду тях се срещат истински приятели, чисти идеалисти, които са готови да помогнат във всичко. Души, изпълнени с доброта и радост, позитивни и дружелюбни. От последователите си Спасителят изисква да бъдат милостиви, състрадателни, да обичат и да прощават, да се радват с ония, които се радват, и да плачат с ония, които плачат. Християнинът не трябва да бъде самодостатъчен или егоцентричен индивид, присмиващ се на другите от висотата на своето духовно състояние, а личност, осъзната и осветена от Светия Дух, която се отдава и дарява надежда на околните. В своята малка, светла мисия той трябва да захвърли маската на недоволството и да излезе от зоната на хилядите уговорки, от рода на: „такъв съм, защото светът е такъв“. Наистина трябва да се опитва да превръща чуждата болка в своя и да носи не само своя кръст, но и кръста на другите. Да се опитва да благовести не само с думи, но преди всичко с личен пример, което е най-трудното. Да бъде човек Божи!

В този дух са думите на един от боговидците на руското свето Православие преди революцията, протойерей Алексей Мечев: “Където и да сме, длъжни сме да светим на другите, да изповядваме Господа и с това да привличаме околните към Бога!“. (“Велики руски старци“, том 2). Всичко в нашия живот е промислено или допуснато от Всемогъщият наш Отец, както в глобална перспектива, така и във всички конкретни параметри до най-малката подробност. Всяка душа преминава през суровата школа на изкушенията, за да се усъвършенства по пътя към Неговото несъкрушимо Царство. Няма ситуация, от която Бог да не може да ни избави, и враг, когото да не порази. Всичко ни е дадено за смирение и спасение… Колко често забравяме думите на св. Йосиф Исихаст от неговите „Писма“: “Помнете – изкушенията никога не са по-силни от благодатта!“.

Спасителят призовава всеки, който искрено повярва в Него и реши да Го последва, да стане трептяща част от Пресвятото Му Тяло – Църквата. Кани го не само да бъде гост на Неговата трапеза, но и да бъде Негов съработник и дори приятел по пътя към Царството Божие. Допуска една велика и немислима привилегия да пребъде в Него, да приеме човека като икона Своя чрез мистичното преобразяване, което започва с молитвите, светите Тайнства и особено светата Евхаристия. Дава му уникалната възможност да превърне живота си в свещенодействие навсякъде – в храма, в дома и в работата си. Не само да облагодати своята личност, но и да достигне до обожение като висша форма на земното битие.

В историята на светата Църква има много примери на богоносни мъже, които са приели, развили и укрепили дара на благодатта свише и са достигнали дори до нейното физическо проявление пред околните. Съвременниците на св. Арсений Велики твърдели, че той бил просветен от начина на живот, който водел. В една от своите беседи със св. Серафим Саровски неговият последовател и приятел Мотовилов споделя, че на моменти лицето му просиявало и той блестял като малко слънчице. Цялото му тяло излъчвало благоухание и мир към всички, които се доближавали до него, и така предавал атмосферата на небето, бивайки едновременно реален и неземен.

Това преобразяване се забелязва дори в живота на обикновени вярващи хора, които водят благочестив начин на живот и са очистили себе си чрез много трудове. Те просто светят, независимо от пръстена от сивота и злоба около тях. Това е дар и победа на Бога в тяхното лутащо се битие. Всеки от нас, повярвалите, е не само призован, но и призван да бъде Христов. Всички уговорки, извинения и прояви на видимо или скрито недоволство трябва да бъдат превъзмогнати по пътя към това.

Спасителят Христос ни призова да водим свята борба за собствените си души и за душите на околните, като се превърнем в синове на светлината и деца на мира и любовта. Затова бързо отхвърляме навиците на старата си природа и нашепванията на бесовете, и живеем благодатен живот, преобразен с пълнота и истински духовен смисъл, като помним, че на нас нищо не ни принадлежи, че във всеки един миг може да се явим пред Съда Христов и да даваме отговор, дали сме се опитали, дали сме били истински верни.