Нарцисизъм, себелюбие, себепоклонение

Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме: всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание. Защото и Христос не на Себе Си угоди, но както е писано: „Хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене“. А всичко, що бе писано по-преди, за наша поука бе писано, та чрез търпението и чрез утехата от Писанията да имаме надежда. А Бог на търпението и утехата дано ви даде да бъдете в единомислие помежду си според учението на Христа Иисуса, та единодушно и с едни уста да славите Бога и Отца на Господа нашего Иисуса Христа. Затова приемайте един другиго, както и Христос прие вас за слава Божия.

Рим. 15:1–7

Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме: всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание. Тук се поставя един въпрос, който преди всичко – и до голяма степен – е психологически, а след това и духовен. Това е въпросът за нарцисизма, за любовта към себе си – един голям въпрос за съвременната психология и разбира се, за духовния живот.

За да опростим малко психологическите дадености, нека кажем, че съществува т.нар. първичен нарцисизъм, който засяга детето в неговата ранна възраст. Това е естественият нарцисизъм. Съществува и друг нарцисизъм, вторичен, за чието съществуване и поддържане впоследствие носим отговорност. Въпросът за нарцисизма е свързан с въпроса за любовта към себе си и оттук – с въпроса за себелюбието. Тези неща не са едно и също. Трябва да ги разделим, за да разберем кои от тях са естествени, кои – неестествени и защо е така.

Нарцисизмът като фундаментална любов към „аза“ не е неестествено състояние. Да имаш респект, уважение и любов към себе си е нещо, дадено на човека и е част от неговото естествено състояние. Човек, който реално и дълбоко мрази себе си, от психологическа гледна точка е в състояние на депресия, т.е. не можем да кажем, че човекът е създаден да мрази себе си – в смисъл, да се мрази силно и да се смята за обект не на грижа, а на омраза. Затова и на друго място ще чуем онова „обичайте се един друг“, „обичайте своите жени като себе си“, „възлюби ближния като себе си“. „Като себе си“ означава, че съществува любов към „аза“, която е здрава любов – и св. Максим Изповедник я нарича „благо себелюбие“. Съществува благо себелюбие, което обаче не е изключителна любов към себе си.

Тук вероятно е моментът, в който можем да различим нещата: този, който обича себе си по Бога, обича и Бога, Който му е дал „аза“; обича и другите, чрез които осъществява себе си и от които дори произлиза – защото всеки от нас е продукт на някакво отношение. Изначално нямаме нищо „наше“ – и генетически, и след това психологически. Човекът е резултат от някакво отношение. Разбира се, човекът е Божий образ до степен, че не е просто сума от някакви елементи, а има лична свобода, „гномична воля“, както казва св. Максим Изповедник – той има произволение, свобода, която му позволява в даден момент да употреби този генетичен материал по определен начин. От друга страна, човекът е подложен на различни психологически въздействия в средата, в която се намира. Затова казваме, че един и същ генетичен материал в друга среда, с друга употреба на свободата дава друг резултат. Има деца с тежка генетична наследственост и дори болести, но въпреки това тези обременености могат да не се проявят. Характерът и биологичното устройство не са затвор за човека и той може да ги преодолее. Той има силата на произволението и свободата, която всъщност преодолява психологическите и биологическите дадености на неговата наследственост.

Нека обаче се върнем към темата.

Себелюбието, този нарцисизъм може да бъде здрав, когато човек приема, че е получил дара на своето „аз“ от Бога, както и че заедно с другите го разкрасява и завършва, но може и да бъде болестен, когато обожава себе си и забравя Този, Който му е дала „аза“ – Бог, родителите, другите хора; след това човек се затваря в себепоклонението. Вторият нарциси#зъм е нарцисизмът par excellence. Това е болният нарцисизъм, където човек реално се любува сам на себе си и все повече се превръща в обект на себепоклонение на много равнища – от обикновения външен вид до социалния статус, духовните харизми, поклонението на властта в социалната или политическата сфера.

Този вид себепоклонение е par excellance духовно падение. Тук вече говорим за ада. И не само това – картината на ада е именно това нарцистично затваряне в себелюбието, не в благото, а в порочното себелюбие, т.е. нарцисизъм в пълния смисъл на думата; любовта към себе си, което всъщност изключва братолюбието.

Това, което е важно: излизането от нарцисизма боли. Трябва да знаем, че човек прави всичко възможно, за да избегне тази болка. Има теории в психологията, според които човек прави всичко, за да избегне нараняването на своя нарцисизъм. Един американски психолог говори за психологическо състояние, при което превръщаме другите в самообекти или обекти на своето „аз“, т.е. превръщаме другите в обекти и ги използваме по начин, който да не нарани нашия нарцисизъм по начин, по който другите винаги да служат на тази наша нарцистична визия. Това е един от механизмите. Друг механизъм (отново за да се запази нарцисизмът) е делириумът на великото „аз“. Виждаме, че днес хората все повече говорят постоянно за себе си. Направих това, създадох друго, такъв съм, онакъв съм. Всъщност това е въображаемо фалшифициране на действителността, което има за цел да предпази нарцисизма от нараняване. Ако нарцисизмът се нарани, индивидът се страхува, че ще изпадне в депресия и затова пази изключително усърдно себе си от нарцистичния срив. Той може да стигне до истерия. Всичко това има психологична, духовна основа, защото отците са откроили тези неща по духовен начин много преди да ги формулира съвременната психология. Те са ги формулирали в своите аскетически съчинения. Знайте, че много неща от тази област са формулирани преди много векове.

Когато съществува самодоволно себепоклонение, в крайна сметка то нанася удар върху братолюбието. Не може човек да бъде братолюбив и едновременно – себелюбив. Ако е себелюбив, той ще мрази брата си, ще разглежда другите като заплаха или ще ги използва като обекти на своето въображение; ще ги държи на разстояние или с различни начини и техники ще се отбранява от прекомерното доближаване до тях.

Разбира се, всичко това си има цена. Излиза скъпо да държиш другите на разстояние; излиза скъпо и да ги използваш по някакъв конкретен начин. Разбира се, от друга страна, излиза скъпо и да отидеш близо до тях. Тук е големият въпрос на подвига, т.е. излизането от себелюбието. Изглежда, това е болезнено, но води до голяма утеха. В крайна сметка цената да се задържа в себелюбието на психологическо равнище е много по-голяма от цената да изляза от себелюбието. Още повече, че когато изляза от себелюбието, бивам възнаграден за това. Когато обаче стоя затворен в себелюбието си, в дългосрочен план ще изпадна в депресия, при положение че не съществува утеха, не съществува вътрешно социално пространство в човека и той няма духовна връзка.

Тези неща ме вълнуват дълбоко, защото, както може би знаете, някога тръгнах от психологията. Прави ми впечатление, че подходът към тези явления в светоотеческото предание е много по-всеобхватен. Ако днес отидете при някой психолог и му кажете тези неща, той няма да знае как да ви убеди – може да се обърне към вашия разум, но няма начин да ви убеди да победите нарцистичния страх от това, че другите ще ви причинят зло. Човек трябва да почувства, че е безкрайно обичан от Някого, за да може да излезе от своя нарцисизъм, т.е. да спре да се страхува и да излезе от решетките, от оградата на лагера, която е изградил около себе си. Както човекът, възлюбен изключително силно, както някои деца – виждате деца от семейства (независимо дали от болни или здрави семейства); виждаш дете, което е истински обичано и чувства сигурност в себе си – как веднага е готово да създаде отношение; то има готовност за отношение и не се страхува от него. Дете, което не е било обичано, изгражда свои цялостни механизми, за да може да контролира отношението.

В духовната сфера човекът, който чувства, че е възлюбен от Бога, чувства Божия промисъл и любов, чувства огромна сигурност. Тази огромна сигурност, тази радост и благодарност, преживяването на дълбоката благодарност в себе си, както и опитът от приятелството с Бога, го кара да излезе от нарцистичната бариера относително лесно. С други думи, да не се страхува при мисълта, че другият ще го нарани. Той прави това не защото не знае какво става и навън всички са добри, а защото може да понесе раната, която другият ще му причини. Той няма проблем с несподелената любов.

Нарцисът се страхува, че любовта му няма да получи отговор и се старае изключително много – както някои свидливи хора, които имат малко пари и казват: „Ох, къде да ги вложим, да сме сигурни, да не би случайно да ги загубим!“ Заради максималната сигурност те гледат да ги вложат на безопасно място, да не би случайно да ги загубят, но обикновено не ги влагат по правилния начин. Човек, който има сериозен капитал, не се страхува да направи понякога и грешка – и ако го вложи на погрешно място и не получи любов, той не се наранява нарцистично, защото има благо себелюбие, има отношение с Бога, Бог го обича и той обича себе си в Бога, обича и другите в Бога. Тази любов не е себелюбива, не е затваряне в себе си, а човекът обича себе си и другите със здрава любов. Първата любов не изключва другата; първата любов не се противопоставя на другата и по този начин, когато дойде часът и човекът трябва да покаже любов към другия, който не му дава гаранции за любовта, въпреки това той проявява щедрост. Тази щедрост се придобива само от научените деца,

които са се наситили с любовта на родителите, в случая на Бога.

Само Божиите човеци могат да възлюбят така.

Това е грешката, която понякога правят проповедниците, когато казват: „Възлюбете! Възлюбете!“. Хората не могат да възлюбят по нездрав начин. Здравият обича. Затова, когато казваме: „Възлюбете!“, това означава – единственото възможно тълкование: почувствайте, че сте били възлюбени! Това е нещо велико и то трябва да се търси в молитвата. Да ви покаже Бог колко много ви е възлюбил, да ви го открие, защото, когато съм затворен в себе си, аз не виждам колко Бог ме обича. Ако съм силно затворен в себе си и искам в този момент тази чаша вода, толкова съм фиксиран върху тази чаша вода, че ако някой ми даде цяла цистерна с кислород и още една с водород, няма да го разбера. „Аз искам това!“ В крайна сметка винаги съществува обект, в който нарцисът влага всичко – колата, реномето, жената, имота.

Затова нарцисът се затруднява да разбере Божията любов. И какво става?

Божията любов се проявява чрез изкушения. Ако няма изкушение, човекът няма да разбере Божията любов. Това, което ви казвам сега, е страшно. Виждаме затворени в себе си хора, но след един удар, който получават от Бога, някаква тежка болест примерно, по-късно разбират Божията любов. Защо? Защото това очевидно нарцистично здание се срива и ставаш на парцал – умира любимият ти човек, влошава се здравето ти, рухваш финансово, случва ти се нещо и т.н. И тогава, когато се сриваш, казваш: Боже, колко си ме възлюбил! Разбираш, че това, което досега си имал, въобще не е самоочевидно. Виждаш Божия промисъл сред болестта и затруднението и казваш: „Да внимавам да не рухне и това, което е останало!“; виждаш и с каква нежност Бог извършва хирургическата намеса и вече посред изкушението, с разрушено себелюбие, т.е. нарцисизъм, започваш да разбираш Божията любов. Само да усети, че разбираш Божията любов, и изкушението започва да се оттегля; само да разбереш дълбоко Божията любов, и изкушението започва да изчезва; то може и напълно да изчезне, но ти вече имаш страшния опит, че Бог е любов – и си придобил това не чрез даровете, а чрез изкушението, чрез педагогическата богооставеност.

Разбирате ли? Впоследствие това започва да се развива – отново забравяш, идва второ изкушение, припомня ти се отново. По този начин чрез изкушението, чрез тази блага Божия педагогика накрая човек стига дотам да чувства Божията любов. И когато започнеш да чувстваш Божията любов, започваш да искаш да разпръскваш тази Божия любов, защото разбираш, че тя е дадена даром, че е свободна, че е величествена, че няма предели, няма граници, няма ограничения, че тя е от друг порядък, че тя е нещо друго. Тогава започваш да искаш сам да раздаваш това и започваш доброволно да се излагаш на стрелите на другия, на неговата капризна любов, в която може да има и омраза – но ти оставаш неуязвим, защото го обичаш – но не за да се облегнеш нарцистично върху него. Искаш да има взаимност, човек си, но не стъпкваш взаимността, не очакваш от другия да направи сам следващата стъпка. Духовно, вътрешно нямаш никаква нужда от подаяние и това вече е несебичната любов, Божията любов. Тъй като Бог е Себелюбов – Отец е любов за Сина, Синът е любов за Отца и Светият Дух е любов за другите две Лица. Бог е абсолютно, живеещо изключително с любов Същество.

След като докоснем този дар на любовта, вече обичаме даром. Но ако това не стане, не мога да разбера как някой може изобщо да обича и защо да обича.

За човек, който е имал проблеми в семейството, не е бил обичан от родителите си, не познава Божията любов, едва ли не е естествено да стане антисоциален, крадец, престъпник. Този човек трябва да има специално откровение от Бога, за да не стане престъпник. Престъпниците ги създаваме ние, те не стават такива сами. Създава ги лошото семейство, пълната липса на духовност. Естествено, че това дете по-късно ще се отдаде на злото.

Виждате, че днес семейните отношения са разклатени и вече не функционира дълбоката естествена любов. Родителите се стремят да дават всичко на децата, но не дават сигурността, която любовта носи, защото самите те нямат любов помежду си. Това е друга история. Как ще те обичат родителите, ако не се обичат помежду си?

Естествената любов помага, за няколко години със сигурност помага, особено когато съществува привличане между съпрузите, но това привличане започва да намалява поради трудностите, които се проявяват в характерите. Когато единият оскърбява другия – всички разбирате какво имам предвид, – връзката постепенно угасва и се започва порочният кръг.

Велико нещо е когато човек успее и види „в Бога“ дара, който е конкретният човек до него. След това той започва да чувства, че Бог прощава на самия него и започва да обича ближния „в Бога“. Така започва тайната на прошката.

Няма съпрузи, които да не се карат. Ако съпрузите не се карат, това е опасно положение. Не говоря за съпрузите, които са постигнали духовно съвършенство, но двамата започват по подобен начин – в смисъл, че единият върши своята воля, а другият просто я изпълнява и се подчинява, ако всичко върви спокойно. Това означава, че в даден момент ще има голямо изригване и няма да има начин да го спреш. По-добре да има малки конфликти, които показват, че връзката е жива – и ако след това няма разбирателство, особено е необходим духовен наставник, който има духовен поглед върху връзката. Само по духовен начин съпругът може да бъде убеден да прости на съпругата си, за която си мисли, че му се репчи; да проумее, че и тя има проблем, да направи стъпка назад и да я разбира, да я подкрепи.

Във всички тези случаи проблемът е самодоволството и грубият нарцисизъм. След него дори децата не са достатъчна причина, за да останат съпрузите заедно, защото, ако тази любов угасне, децата го разбират и започват вътрешно да рухват. Връзката в семейството започва да рухва, докато външно остават заедно. Всички тези неща имат духовен характер. Желаейки да преодолея порочното себелюбие, ще намеря молитвата, ще намеря Тайнствата, ще намеря изповедта. След като чувствам, че съм затворен, как да изляза от себе си? Започва молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. Опитвам се, но не успявам, корените на себелюбието са дълбоко вътре. Започва това издирване на Божията любов и милост, откровението, което постепенно идва и довежда до постепенно излизане от себелюбието.

… всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание.

С други думи, това е добрият пример, примерът на смирението, на понизяването, на взаимния кеносис. Я си представете за малко – особено в семейните отношения, когато човек направи първата стъпка да се хареса на другия. Това е всъщност първата стъпка в кеносиса, първата крачка на смирението. Смирените не ни ли харесват? На някой харесва ли му гордостта на другия? Не!

Защото и Христос не на Себе Си угоди, но както е писано: „хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене“.

Цялата икономия на Христос е смирение. Той идва, смирява се, става Човек, преминава през целия ужас на страданията т.н.; всички крепи с прошка, с любов – и стига до смъртта. Това не е ли върховно понизяване? Върховно смирение? Какво друго е? Любовта в своята същност какво друго е освен смирение? Безкористната любов обаче.

Миналия ден мислех за баба си, която беше свята душа. Има много святи баби. Разбрах това като голям, тогава не го разбирах. Това е велико – човек да скрива светостта, да те обича толкова уютно, че да загаси своето собствено присъствие в тази любов.

Истинската любов е смирение и тайнствено прегръщане на другия. Много пъти другият разбира това на по-късен етап и колкото по-дълбока е тази любов, толкова по-късно го разбира. Естествено, тя създава много силни връзки впоследствие, защото, когато я открием в себе си, нещо става с нас и започваме силно да обичаме този, който взема инициативата в тази любов. Любов, която е толкова нежна и смирена, че едва впоследствие я разбираме, и можем дори да обидим или нараним този, който ни я дарява.

Такъв е Бог, такава е Божията любов. Тя е много по-велика, казват отците, от тази, която можем да назовем и опишем, защото Бог е изключително смирен и ни обича, без да тръби за това, нито ти натяква твоята отговорност, а без да съди човека – имам предвид както би заслужавал да бъде съден, – реално му служи и прислужва. Особено когато този човек иска да напредне в духовността и да направи няколко стъпки със своето сърце – тогава още повече.

А всичко, що бе писано по-преди, за наша поука бе писано, та чрез търпението и чрез утехата от Писанията да имаме надежда. А Бог на търпението и утехата дано ви даде да бъдете в единомислие помежду си според учението на Христа Иисуса…

Вижте колко хубаво нарича Бога „Бог на търпението и на утехата“. Какво прави Бог? Проявява търпение към човека и му дава утеха. Това е Божията любов.

… та единодушно и с едни уста да славите Бога и Отца на Господа нашего Иисуса Христа.

Апостолът свързва търпението и утехата, които Бог дава, с единодушното славословие, т.е. с нашето единство, по категоричен начин. Бог има търпение, утеха, което в крайна сметка означава, че ни обича – и ние се обединяваме поради тази любов.

Затова приемайте един другиго, както и Христос прие вас за слава Божия.

„Прие“ – това е много силен глагол. Той не означава просто „търпя“, а нещо по-дълбоко. Да приема другия всъщност означава, че сякаш го усвоявам в себе си, сякаш го оставям да влезе в мене. Не казва просто „търпя“ или „толерирам“. И тъй, „приемам“ означава вътрешното приемане на другия по начин, който има много дълбоко отношение към моето „аз“, както и Христос приема нас за Божия слава. Той ни е приел по най-дълбок начин, приел е човешката природа. Какво повече от това? Той отново се принася изцяло като Човек на всеки един човек чрез светите Тайни. Какво повече от това?

Когато човек пази това неизменно знание, той започва вътрешно да се променя и да разбира нещата по напълно различен начин. И аз вярвам – за съжаление, днес това не го знаят т.нар. специалисти, – че без този църковен и богословски опит нито психологията, нито психотерапията могат да продължат от даден момент нататък, защото просто не знаят как. Отците са писали за тези неща и самата Църква чрез Светия Дух има изключително богат опит. Най-вече тя знае пътя – и ни го показва.

Из Беседи II том на протопр. Николаос Лудовикос, „Омофор“ 2017, превод: Константин Константинов