„Не Ме задържай!“ Размисли за Възнесение Господне
Иисус Христос, Синът Божи, сякаш си отива от Мария Магдалина и апостол Петър в сияещата и страшна бездна – и Кръстната смърт, и Възнесението еднакво плашат и угнетяват сърцата им. Те не могат да приемат пълнотата на тази слава, в която влиза Иисус…
Иисус й казва: Марийо! Тя се обърна и Му рече: „Равуни!” което значи Учителю. Иисус й казва: не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог (Йоан. 20:16-17).
Удивителна среща – след загубата на всяка надежда за среща. „О, пресладък Твой глас!” – възкликва авторът на Пасхалния канон, перифразирайки възторга на Магдалина, която чула своето име от устата на Този, Който бил разпнат, и Който, независимо от всичко, не бил подвластен на смъртта…
Тя се допира до дрехите Му и буквално се хваща за тях; тя, възрадвана и назована по име, разпознала и разпозната, не иска нова раздяла в същото време, когато Той се възнася, оставайки сякаш предишният – но още по-жив и прекрасен. Но тя желае предишното – разговори, странствания, радостите на трапезата, странническия оскъден и свободен живот сред цъфтящи лилии, жадува, видяла невъзможното, с небивала сила да се върне миналото, галилейската отминала пролет… И здраво Го държи за дрехите…
Архиепископ Аверкий (Таушев) пише: „Тази забрана има и следния смисъл: с това Господ е искал да каже на Мария: „Остави Ме, защото ти не можеш да бъдеш с Мен неотлъчно, не Ме задържай, а отиди и проповядвай за Моето Възкресение; Аз не мога повече да остана с вас, а трябва да се възнеса при Небесния Отец”.
И Мария, която възпирала Иисус от „влизане в слава”, много прилича на Петър, който в земния живот на Иисус Христос, още преди преди Неговото Възкресение, Го познал и казал, когато били близо до града, построен в чест на земния бог, кесаря: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16:16) – а след това започнал да Го възпира…
Тогава Иисус отговори и му рече; блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Мат. 16:17-19).
Петър и апостолите намерили Очаквания – те чули потвърждение на своите интуитивни предчувствия, на своите надежди. Да, с тях е Месията! Наистина, с нас е Бог! Сега техният път по галилейските поля не може да бъде спрян от нищо, и те са блажени в своите странствания, и земята наоколо цъфти, и макар и да има пет хляба и няколко риби за всички, и да няма две дрехи, и да има камък вместо възглавница – те са намерили Месия, Приятел, Водач, Син Божи! Да се радва земята с тях, да цъфти, както пролетните галилейски нарциси!
Но какво е това? Христос продължава да им открива тайните все повече и повече…
Оттогава Иисус начена да открива на учениците Си, че Той трябва да отиде в Йерусалим и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне. И Петър, като Го взе настрана, захвана да Му възразява: милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе. А Той се обърна и рече Петру: махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко (Мат. 16:21-23).
Равуни, Учителю, бъди милостив към Себе Си, какво говориш? Защо трябва да си отиваш? Ето, ще странстваме и ще изцеляваме, и ще ни се радват в Израил или дори отвъд пределите на Тир и Сидон, нали Ти вече си помилвал хананейката. Не умирай на кръста, защото това е смъртта на бунтовниците – а ние с Тебе какви бунтовници сме? Ние гледаме полските кринове и врабците, радостта на нашата галилейска пролет… Нека тази радост бъде вечна, защото Ти си жив. Учителю, бъди милостив!
Иисус Христос, Синът Божи, сякаш си отива от Мария Магдалина и апостол Петър в сияещата и страшна бездна – и Кръстната смърт, и Възнесението еднакво плашат и угнетяват сърцата им. Те не могат да приемат пълнотата на тази слава, в която влиза Иисус…
Спомням си примера, посочен от митрополит Антоний – ако човек вземе в ръка скъп часовник, той е изгубил тази ръка. Ако човек е уловил света, той е изгубил онова, което е по-високо от света… Неслучайно преподобният Йоан е определил като първо стъпало на своята „Лествица” „отричането от света”…
Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери (Мат. 16:24-25).
– Жено! защо плачеш? кого търсиш?
– Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема. (Йоан. 20:15)
Но на Възнесение разбираме, че Него вече не можеш да вземеш, да Го отнесеш, да Го задържиш – Той е свободен, и ние също ще бъдем свободни. И Христовата свобода никой няма да ни отнеме – ако бъдем смели, ако не се изплашим от неведомата Кръстна Слава – Славата на Възкръсналия… Само трябва да вървим след Него. Всичко ще бъде не такова, каквото е било преди, защото предишното е отминало. Но всичко ще бъде с Него и в Него. I www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
