Пощади ближния си
Свещ. Ясен Шинев
Сега никой не щади никого. Съвременният човек, носител на посланието на новото време, се възпитава по този начин. Това послание не е нищо друго, освен проповед на егоизма. От всички посоки се чуват гласове: “Бъди Аз!“, “Ти можеш!“, “Докажи себе си!“, и те увличат умовете на хората. Нека не бързаме да твърдим, че винаги е било така, защото стихиите на злото никога не са били толкова динамични и агресивни. Затова и Божията заповед: “Обичай ближния си!“ звучи някак външно и несвоевременно. Тя остава сякаш високо и отвъд потискащата ни действителност. Отеква в пространството абстрактно и неприложимо, и поражда иронични усмивки.
Наистина е трудно да обичаш в свят, който възпява крайния индивидуализъм и личния успех – въпреки всеки и на всяка цена. Затова и любовта е подвиг и саморазпъване. Страшен е адът на любовта. Но преди да достигнем до нея – като откровение, а после като реално душевно състояние, първо трябва да се научим да щадим другия. Което означава нищо повече от това да изпълним завета на Христос за „милост“ към всички и във всичко. И да живеем така, че да я проявим не само към най-ближните, но и към далечните. Това е първото стъпало по стълбицата на отношенията към околните. А когато стъпим на него, да вдигнем очи нагоре, да поемем въздух и да се изкачим до пиедестала на любовта. Изречено на езика на света – да уважаваме границите на другия. Постепенно да се научим да го приемаме такъв, какъвто е и да уважаваме неговата неповторима самобитност. За това се иска широта, великодушие, благородство. Достатъчно вяра, за да съберем сили да се освободим от оковите на земята и да полетим.
Протойерей Александър Мен обичал да казва: “Първо да станем нормални, а после да бъдем вярващи“. В този дух – първо да се научим да се щадим, а после да се обичаме… Някои смятат, че човек не може да се учи да обича, но не са прави. Опитът на светите отци и чистите по сърце ни казва друго. Те ни призовават към борба със стария човек, непрестанна битка с повредената ни природа, в която бушува грехът. Светото Писание ясно ни наставлява: “Бъдете един към друг нежни с братска любов, преварвайте се в почести един други“ (Рим. 12:10). Призовава вярващите да носят атмосферата на небето, да бъдат синове на искрената обич, носители на нейния пламък и утеха, деца на светлината в този безнадежден и самообрекъл се свят. Защото те живеят в този свят, но не са от него. А Той ни е обещал, че ще ни прати Своята бликаща благодат и ще заповяда на ангелите Си да ни водят и пазят в криволичещите пътеки на деня.
Но нека се научим да уважаваме другия, за да го пазим и щадим във всичко. Така както и ние искаме да бъдем щадени и ценени, слушани, уважавани. Защото всеки от нас е „на ръба“ и е потопен в борба със себе си и околните. Колко по-различно би било да живеем в свят на внимателни и деликатни хора, които имат усет към другия и се съобразяват с него, без да го подценяват или осъждат. Светът би се превърнал в градина с красиви цветя и би носил предвкусие на бъдещото неземно Царство.
Много хора заявяват: “Нека да му кажа истината!“. Да. Но не знаем дали той е в състояние да я приеме с цялата ѝ непоносимост и болезнена откровеност. Каква полза от истина, която убива или опустошава? Нима Христос и светиите са постъпвали така? Те са избягвали да причиняват болка на околните и дори са предпочитали да я понесат сами, да я превъзмогнат със силата на благодатта Божия, отколкото да обърнат нейното жило навън и така да „докажат“ себе си. Това е въпрос на етика – сърцевината на учението на Спасителя, то носи усещането за жертва и уханието на вечността.
Един от съвременните руски старци и певци на покаянието – игумен Никон Воробьов (1894 – 1963), ни е завещал следното: “Тъй като днес са времена на осъждане, неприязън и завист, жалете се един друг, без да търсите кой какво е направил. Не смея да кажа „обичайте се“, но по-скоро ви съветвам – щадете се един друг!“ (“Как да живеем днес“). И ако това е изречено преди около 60 г., в епоха, в която моралът, другарството и етиката са имали своята тежест, поколенията са били възпитавани в техния дух и дори са се превърнали в норма за поведение между хората, колко по-значими са днес. Сега, когато тези понятия не само са в периферията на общественото внимание, но дори не се споменават като еталони за подражание. Те не се подценяват, направо се пренебрегват. Остават някак ненужни, овехтели, изпразнени от съдържание. Изхвърлени от употреба като стари и красиви дрехи, които носят само романтична меланхолия.
Но ние сме длъжни, ако сме истински вярващи и последователи Христови, да минаваме от сила в сила, от благодат в благодат и така да се опитаме да бъдем Негови и в малкото и в голямото. Защото любовта е процес, а не акт, път, а не позиция и ние не трябва да спираме в нейното изпълнение в царството на правдата. Затова да се опитаме да бъдем достатъчно зрели и старателни в желанието си да се изкачваме нагоре по стъпалата на духовната лествица, за да се превърнем в икони Божии, просветени, обновени, обожени…
