Праведница

„Има жени в руските села…“

Н. А. Некрасов

 „Отказвам да драматизирам това.“

Йосиф Бродски

Отгледанa съм от баба си. Бях слабичко дете, често боледувах и не исках да ходя на детска градина, а майка ми работеше много, за да изхранва семейството.

Само че моята баба не беше като другите. Не беше топла и грижовна, закръглена възрастна жена с трапчинки на бузите, с мъркаща котка на коленете и неизменната плетка в ръце, както описват бабите в детските книги. Баба Прасковя – леля Паша, както я наричаха в селото – беше слаба, строга и властна, не харесваше ръкоделия и котки, но обичаше големите кучета, приключенските романи и военните филми.

Баба Прасковя е родена през 1900 г. в село Красни Яр, в заможно семейство на потомци на донските казаци – в стопанството си имали коне, които тя обичаше безусловно през целия си живот. По време на войната това ѝ помогнало да я разпределят да се грижи за конете в колхоза[1] – тази работа не била толкова изтощителна както в стопанството, защото конете, които останали след мобилизацията, били много малко. Била отлична ученичка в енорийското училище, където ходела. А един красноярски земевладелец, поборник за народното образование, строго съблюдавал дали селските деца редовно посещават училището. По време на „червения терор“ благодарни селяни помогнали на него и семейството му да се спасят от ареста и екзекуцията.

На 14-годишна възраст Параша се запознала с 13-годишния Саша. Било любов от пръв поглед и до последен дъх. Ромео и Жулиета. „Нямахме търпение да се оженим“, промълви баба, показвайки ми снимки на напет, русокос и синеок красавец – моя дядо. Той загинал на фронта през 1942 г., а Прасковя дълго време не вярвала, че е мъртъв и продължавала да го чака. След войната я увещавали пак да се омъжи – тя не искала и да чуе.

Дядо и баба имали четири деца – три дъщери и син, любимеца на баба, военен пилот, който умрял млад от стара рана от шрапнел в главата. Мама си спомняше как през 1946 г. любимият ѝ по-голям брат Коля най-накрая се завърнал у дома (служил в Германия цяла година след победата – изпитвал пленени самолети). Тя, първокласничка тогава, играела на улицата и видяла строен, красив, млад офицер със златни пагони и ордени на гърдите да върви към нея.

– Коля?… – извикала неуверено.

– Томочка! – офицерът пуснал вехтата си мешка и взел сестра си на ръце.

– Донесе ли ми шоколад? – попитала строго тя (всички деца знаели, че военните пилоти получават шоколад).

– Извинявай, сестричке, съвсем малко – усмихнал се по-големият брат. – Кукла ти нося, купих я. И едно блокче шоколад. Немските деца също обичат сладко!

Николай не донесъл трофеи – презирал грабежите. Такъв беше квасът на баба ми – не съм срещала други хора с подобна свирепа и безкомпромисна честност.

Моята строга и сурова баба, лишена от всякаква сантименталност, беше човек с действена доброта. Майка ми разказваше как е хранела германските военнопленници, изпратени да работят в Красни Яр. По това време тя вече била войнишка вдовица, носела траур за любимия си съпруг и чакала писма от единствения си син, който се сражавал със страховитите въздушни асове на Луфтвафе.

Един ден командирът на Коля ѝ писал. Така и така, Николай е смел офицер, летец от Бога, добър другар и… понатупа един друг офицер. Затова се налага да отменим награждаването му със „Златна звезда”[2], а вие хубавичко поговорете със сина си – да не се бие повече, защото може и на военен трибунал да отиде.

Познавайки добротата на сина си, баба и за миг не се усъмнила, че Николай се е застъпил за някого (бил в Германия по това време).

Тя приютила в къщата си две евакуирани семейства, от Москва и Ленинград, и споделяла с тях оскъдната си храна: мляко от единствената крава, картофи и тикви от градината. Точно тук, в евакуираната московчанка се влюбил от пръв поглед (в нашето семейство има много такива шекспирови, фатални любови) красавецът Николай. Девойката, разбира се, отвърнала на пилота-герой с изгаряща взаимност. В квартала обаче живеела друга, която му пишела писма, докато бил на фронта и се смятала за неговата невеста. Николай обяснил на майка си, че това изобщо не е било сериозно, училищна любов (абсолютно невинна, предвид викторианските порядки преди войната).

Няма да украсявам нищо. Баба беше властна жена с неумолим нрав, подобно на старите казаци на Шолохов. Тя се опитала да принуди сина си да се ожени за съседката. Нищо не се получило, или по-точно, последвал грозен скандал – младоженецът избягал от сватбената трапеза, отказвайки да целуне жена, която не обича, когато гостите завикали „Горчиво!“ В крайна сметка Николай и Марина се оженили и заминали за града, където живели щастливо до смъртта на четиридесетгодишния спортист и ловец, заради парче от шрапнел, останало в главата му от войната (така казали лекарите)…

Смъртта на Николай съкрушила баба ми, болката ѝ била непоносима, удвоена от чувството за вина. Обидена от неподчинението на сина си, Прасковя дълго време не приемала съпругата му, отстъпила едва след раждането на внучката Ирочка.

Година след година тя скърбяла за най-любимите си – съпруга и сина си, а вече възрастна жена, трябвало да понесе нов тежък удар – един от внуците ѝ, Анатолий, се самоубил.

Когато бях малка, непрекъснато пеех две песни. На първата – „Враговете изгориха родната ми къща“[3], при думите: „Другари със любимите си ще се съберат отново, а ние никога не ще се съберем…“ очите на моята сурова баба се пълнеха със сълзи, а аз подсмърчах след нея. Втората – „Щом кокичето цъфне навреме…“[4] дори не помнех откъде знам. Понякога обаче смътно си спомнях младо, тъмнооко лице и тъжен, много красив глас.

Един ден майка ме извика и ми каза:

– Тази песен пееше братовчед ти Толя, когато те носеше на ръце, ти беше още бебе. Ето негова снимка. Той загина. Моля те, не я пей, на баба ѝ е мъчно, когато я слуша.

От снимката ме гледаше същият, смътно познат, тъмнокос младеж с тъжни черни очи.

– Мамо… Как се случи?

– Страшно и нелепо. Сби се – знаеш как понякога момчетата се държат като хулигани. И понеже беше непълнолетен, той пое вината – мислеше, че няма да го изпратят в затвора. Но го изпратиха.

Слушах със затаен дъх.

– Толик се върна болен от затвора, – продължи майка ми (след години разбрах, че „болестта“ е била наркозависимост). – По-късно момчета от затвора го откриха. Дали му да разбере, че няма да го оставят на мира и той се обеси.

Скоро в семейството се случи нова трагедия – другият ми братовчед Саша, любимият внук на баба, беше убит. Саша, млад мъж в разцвета на силите си, баща на две малки деца, който нежно, с усмивка и много обич я наричаше „бабишкер“. Ударили го по главата и го удавили. Убиецът така и не беше открит.

При всичко това не помня баба си сломена. Навярно причината е, че тя беше дълбоко вярваща личност. Потъмнялата от времето икона на Богородица в нейната къща помня едва ли не от раждането си, както и тънката сивокоса фигура в нощница, шепнеща молитви до възглавницата ми. Мама работеше в научна библиотека и страхувайки се от неприятности, категорично забрани на баба да ме кръсти или да ме води на църква, но не можеше да ми забрани да се моля.

Между другото, баба ми държеше иконата в червения ъгъл[5] дори в онези дни, когато това можеше да те изпрати на някое не особено приятно място. Прасковя не се страхуваше. Казваше: „Първо ще изнесат мен с краката напред и чак тогава Богородица!“ Затова никога не съм се срамувала да нося кръст и да се прекръствам, когато минавам покрай църква, колкото и странно да ме гледат околните. Днес не се смята за срамно да изглеждаш като палячо, но е страшно да изповядваш открито вярата си.

На баба ѝ беше съвсем чужда широко разпространената инфантилна представа за Бога като застрахователна полица срещу неприятности – детето трябва да се кръсти, за да не се разболее и трябва да се венчаеш, за да не ходи мъжът ти по жени и да се пропие. Тя беше мъдър възрастен човек и съзнаваше, че никой не може да избегне своя дял от скръбта. Вярата не ти гарантира, че с близките ти всичко ще бъде наред, че няма да има война или глад през целия ти живот (през 1921 г. дядо и баба избягали на юг от ужасния глад в Поволжието и така оцелели).

Баба не харесваше съветската власт (репресиите не засегнали семейството ни, но брат ѝ бил разкулачен[6] – цялото му семейство загинало в дивите степи на Казахстан).

Невинаги успяваше да скрие тази враждебност.

– Яж кашата, Яша, мляко няма!

– А къде ни е кравичката?

– Заведоха я в Съвета! – многозначително казваше тя.

Мама се ядосваше и я умоляваше да бъде по-внимателна: „Дете е! Ще се разприказва пред приятелките си в училище! Ще имаме неприятности! “

Трудните отношения с властите обаче по никакъв начин не намаляваха любовта ѝ към родината. Както казах, баба беше мъдра жена. Тя добре разбираше, че святото отечество няма как да съществува без сбърканата държава, така че към държавата трябва да бъдеш лоялен и да я защитаваш от външния враг, точка.

Веднъж, вървейки по улицата на родното си село, баба ми станала свидетел на фатален инцидент – млад мотоциклетист загинал под гумите на БЕЛАЗ[7]. Мотористът бил неин праплеменник. Оказало се, че баба е единственият свидетел, призовали я в съда и тя заявила, че шофьорът е невинен, че мотоциклетистът буквално е влетял под гумите с бясна скорост, нарушавайки всички правила, и като цяло починалият бил безделник – пиел и карал мотоциклета пиян. Роднините на баба, родителите на момчето, много ѝ се обидиха. А тя недоумяваше: трябвало е да обвини невинен човек, така ли?

Какво друго да разкажа за баба? Тя имаше остър, жив ум и безпощадно чувство за хумор, много обичаше книгите, обожаваше певицата Анна Герман[8], особено нейната песен „Когато градините цъфтят“: „Само веднъж градините цъфтят в душите ни!“ Взе последното си куче – рошавия, черен Циган – когато беше на 80 години, също така печеше най вкусния пирог, който ухаеше омайващо по цялата улица. Загадъчно нещо е тестото –  правиш всичко съвсем по рецептата – но нищо не се получава, талант трябва. Нито една от дъщерите и внучките не наследи таланта на баба.

Баба почина в навечерието на Богоявление, когато бях на 14 години. Ако не беше тя, едва ли щях да оцелея – след като изкарах пет пневмонии през първите две години от живота си, тежах не повече от котка и изобщо не можех да ям. Баба буквално ме хранеше в устата с лъжица, поставяше банки с лекарства и слагаше безкрайни компреси – всичко това без кой знае каква нежност. Връстница на великия и кървав XX век, тя не беше нежна. Беше силна, безстрашна, жилава, пряма, почтена и несантиментална. Беше истинска лъвица, с всичките достойнства и недостатъци, присъщи на жените от тази порода. Когато бях вече голяма, се запознах с творбите на Анджей Сапковски и бях поразена от приликата на баба с една от неговите героини – кралицата-воин Лъвица Каланте[9].

Баба не беше чувала за Йосиф Бродски, но с охота би се подписала под прочутата му фраза: „Отказвам да драматизирам това“. Поетът е имал предвид съда и изгнанието си[10], на моята баба се паднал по-жесток жребий – революция, две войни, глад и смъртта на близките. През целия си дълъг живот тя е губила своите най-скъпи и обични хора. Но не мога да си представя баба Прасковя, например, уплашена от коронавируса. Или горко да възкликва: „Къде беше Бог, когато … (любимият съпруг умря, единственият син умря, внуци също трябваше да погреба)“. Кършенето на пръсти не беше в нейната природа. Тя бавно и тържествено се прекръстваше: „Бог дал, Бог взел!“ – и продължаваше да живее, като всеки път намираше някого, когото отново да обича. Мярата от любов в нейното – всичко друго, но не и меко сърце – беше много по-голяма от тази на хората, които по думите на класика[11] са готови да „просантименталничат целия си живот“.

Превод: Ралица Кръстева

Източник: pravoslavie.ru

 

Бележки:

[1] Колхо́з (на руски: коллективное хозяйство) – форма на колективно селско стопанство в СССР. Производствените средства (земя, оборудване, животни, семена и др.) са съвместна собственост и резултатите от труда се разпределят според общото решение на участниците.

[2] Герой на Съветския съюз е висше почетно звание, което обикновено се връчва за геройски заслуги към СССР. Медалът към него „Златна звезда“ е отличителен знак. Първият отличен с това звание е летецът Анатолий Ляпидевски.

[3] „Враги сожгли родную хату“ – по стихотворението на поета Михаил Исаковски, автор и на текста на популярната песен „Катюша“. Автор на узиката е Марк Бернес.

[4] Оригиналното заглавие на песента е „Берёзовый сок“. Автор на текста е Михаил Матусовски, автор на музиката – Вениамин Баснер.

[5] В оригиналния текст „красный угол“ – от старослв. “красьнъ“– красив, прекрасен. В разговорната реч се среща и като свещен ъгъл, преден ъгъл, голям ъгъл – сред източните славяни това е най-почетното място в къщата, където се поставяли иконите. В традиционната руска къща червеният ъгъл обикновено се е разполагал по диагонал на печката, която се е смятала за център на дома.

[6] През 20-те и 30-те години на 20 в., по време на колективизацията на селското стопанство в СССР, кулаци са наричали обикновено по-заможните селяни, които са притежавали земя и са използвали наемен труд. Всеки селянин, смятан за кулак, е бил третиран като класов враг и потенциална заплаха за колективизацията и съветския режим. Бил лишаван от права, отнемали са земята и средствата му за производство.

[7] Копаещ самосвал, произведен в Белоруския автомобилен завод (БелАЗ)

[8] Съветска и полска певица и композитор от немско-холандски произход, изключително популярна през 70-те години на 20 век. Лауреат на много национални и международни фестивали. На нейно име е кръстена звезда – астероид 2519. Заради високия, чист тембър на гласа и красивото ѝ лице я наричали „Белия ангел“. Умира от рак през 1982 г. във Варшава.

[9] Героиня от фентъзи поредицата „Вещерът“.

[10] През 1964 г. поетът Йосиф Бродски е обвинен от съветските власти в тунеядство и е осъден на пет години заточение. През 1972 г. е изгонен от страната и през 1977 г. става гражданин на САЩ.

[11] Цитат от романа на Михаил Булгаков „Бялата гвардия“ – „Плюнуть надо на все это. Довольно сентиментальничать. Просентиментальничали свою жизнь. Довольно.“