Света Мария Египетска и нейните по-малки братя и сестри
Преподобна майко Мария, моли Бога за нас! … Но защо я наричаме „преподобна“? Тя не е монахиня, формално погледнато – тя не е получила пострижение, а пък е прието преподобни да се наричат онези светии, които са просияли в монашески чин…
Изобщо нищо в живота й „не е както трябва“! Погледнато от човешка гледна точка, става дума за непрекъснато недоразумение: 12-годишно момиче напуска родния дом, за да се предаде съзнателно на разврат; живее в този кошмар (приживе изтлява) едва ли не до 30-годишна възраст. После „за разнообразие“ се присъединява към поклонници, които отиват на поклонение на Честния Кръст. (Трябва да отбележим, че на кораба тя успява да изпълни намеренията си). След чудното вразумление в храма, вместо да се оттегли в манастир да моли за опрощение на греховете си, тя дръзва направо да се обърне към Пресвета Богородица с въпроса как да живее занапред, и после отива в пустинята… Чиста прелест и самочиние, ще каже някой!
Не е ли нелепо? И още как! Тя е стълб на монашеството, общопризнат авторитет – тогава какво пострижение да изискваме и за каква прелест и самочиние може да става дума?! Но да не се смущаваме. Да обърнем внимание на две думи: „формално“ и „от човешка гледна точка“. Това е все едно да кажем по законите на този свят „външно“ и „на пръв поглед“, И сега да се запитаме отново без стеснение и лукавство – как съдим ние? Как, през призмата на какво разглеждаме всички и всичко около себе си, че и нас самите? Какви са нашите критерии? Дали това са Божиите заповеди, светоотеческите наставления, размислите на единомислените братства и молитвените текстове? Или и ние предпочитаме онова, което вследствие на недоразумение се нарича „здрав смисъл“. Но този „здрав смисъл“ няма нищо общо с мъдростта на „синовете на светлината“, защото е всецяло ориентиран към житейската мъдрост на синовете на този век.
Ние не осъждаме преподобна Мария Египетска за неясния й статус (можеше Зосима да я постриже за монахиня) само защото такива коментари просто не могат да възникнат сред православните. Но става дума конкретно за нея. Обаче ако нещо подобно се случи с някой непрославен, още не завоювал слава и почит, какво би станало … Там, където се сблъскваме с нестандартни ситуации, се оказва, че не сме готови да видим в грешника човек, образ на „неизречената слава, който носи върху себе си язвите на прегрешенията“. При това сякаш не сме готови да възприемаме като образ Божи не само тези, които са затънали в своята порочност, но и тези, които се опитват да се измъкнат от това състояние, дори тези, които като че ли вече са се измъкнали, но не са отмили напълно своите грехове!
Да, ние искаме нашите братя и сестри и най-вече нашите отци – всички да са „без минало“, да са безстрастни. Искаме това „минало“ никога и в нищо да не са проявява, в противен случай ние всичко ще разровим, ще си спомним и ще припомним всичко и на всички! Ето как символът на тържеството на Божието всемогъщество (което се проявява в немощта на вярващия човек) играе ролята само на музейна ценност. Ще рече, че ние се възхищаваме от драматизма на историята на преподобна Мария Египетска, от амплитудите в нейния живот – от бездната на падението до невероятното издигане; възхищаваме се от нейния характер, от чудесата, които тя прави чрез Божията благодат, от прозорливостта й… Но защо не забелязваме в непосредствена близост до себе си такива личности, може би не толкова силни; личности, които са в падение, но могат да се възправят също така, без да се осланят на човешка помощ, както и света Мария някога.
Примерът на преподобна Мария Египетска ни уверява, че човек може да се измъкне дори и от най-голямата греховна бездна и че за никого не бива да се отчайваме: нито за себе си, нито за някой друг. Но този пример не работи, защото ние не възприемаме светците „със задна дата“, „без ореол“ – такива каквито са били преди да стъпят на пътя на покаянието, или когато са се покаяли, но все още не са придобили благодатта на Светия Дух или се намират в борба с „ветхия човек“.
Нашият отказ да забележим до себе си днешните по-малки братя и сестри на преподобна Мария Египетска, на свещеномъченик Киприан, на преподобни Мойсей Мурин (които са били блудница, магьосник и разбойник) често се дължи на това, че ние ограничаваме представата си за един или друг светец само със завършващия период на жизненото му поприще.
Нормално е да гледаме на светиите през призмата на постигнатата от тях победа над греха, но да ги виждаме в цялост. Друго е да ограничаваме виждането си за личността на светеца със завършващия период от живота му. Във втория случай – дори когато чуваме за предишните му грехове, ние се отнасяме към това сякаш този човек вече е бил светията, в който се е превърнал в края на своя житейски подвиг; сякаш греховният период от живота му е само временен етап, а човекът изначално си е бил свят. Затова (ако следваме този начин на мислене) преподобни Мойсей Мурин макар здравата да е съгрешавал, си е светец; а някакъв съвременен рецидивист не е нищо друго, освен отпадък на обществото и е глупаво да се надяваме на неговото поправяне.
При преподобна Мария Египетска, при свещеномъченик Киприан, при преподобни Мойсей Мурин и при други светии животът е пълен с много обрати в духовно-нравствено отношение и ако ги познавахме в греховния период, едва ли бихме допуснали, че те някога ще се покаят и ще се възродят за вечен живот. Много техни съвременници, които са се имали за благочестиви, също не са предполагали такова нещо. Обаче къде са сега онези „благочестиви“ съвременници и къде са светиите?
Нашият отказ да забележим до себе си по-малките братя и сестри на гореспоменатите грешници, просияли впоследствие в лика на светиите, често се свързва с нашата неспособност да се откажем от едностранчивото знание за светиите: не ги виждаме в цялост, сякаш през призмата на тяхната победа, а се ограничаваме само с нея. Оттук произлиза недооценяването на усилията, полагани от „по-малките“ за изправление при не достатъчно устойчив резултат.
Ние гледаме на светията сякаш през призмата на резултата и знаем: каквото и да направи по пътя към светостта, той все едно ще бъде победител, а „победителите не ги съдят“. Обаче ние не се отнасяме към ближния през призмата на бъдещите му постижения (те са ни неизвестни), нито през призмата на неизличимия Божи образ в него (както би следвало), а през призмата на неговия грях. И тъжното е, че ние гледаме през призмата на греха дори и на усилията за промяна към по-добро, тълкуваме ги само като привидност, съзнателно лицемерие или като поредните безсмислени напъни, защото познаваме и кътните зъби на грешника.
Така ние отсичаме и последната му опора, тъй като човек, който е неустойчив в добродетелта, ако се сблъсква с предубеждението на околните и вижда, че всичките му искрени намерения за добро се тълкуват превратно, той вече не намира смисъл да се старае: каквото и да направи, той е обречен да бъде „лошият“… Проблемът е, че вместо да се вдъхновяваме от примера на светиите, намерили път към Истината от бездната на греха, вместо примерът им да ни укрепява в надеждата за изправление и преображение на самите нас и на нашите заблудени ближни, ние създаваме от житийния образ на светията своеобразно прокрустово ложе: ако някой понася изкушенията със същата твърдост и последователност, както преподобна Мария Египетска, той е достоен християнин; ако пък се проваля, пада, раздвоява – той е загубен!
Но този наш съвременник може да е неин по-малък брат или сестра. Но ние не забелязваме това; струва ни се, че тези хора носят кръста си не както известните ни стълбове на покаянието! А от нас нищо не може да се укрие, ние разбираме всичко… Всъщност нищо не знаем и не разбираме, защото не искаме да се замислим, че всеки има своя мяра и свои дарби. Едни принасят на Бога жертва чиста и благоуханна, всецяла и стават светилници за целия свят. Други радват Бога и с това, че според мярата си правят усилие да променят нещо в себе си, да се удържат от нещо, да не престъпят нещо, и се стараят с всички сили. Със всичките сили на своята немощна душа, полагайки усилия, които са невидими за нас, но видими за Бога, Който „и намеренията целува“ по думите на свети Йоан Златоуст.
Личностите от ранга на преподобна Мария Египетска всъщност нямат нужда от нашата подкрепа. Само че нас не ни обкръжават Марии Египетски, а нейните по-малки братя и сестри. По-малки във всяко отношение – включително и по вродената сила на личността. И те имат нужда от нашата поддръжка. Не в смисъл, че трябва да им позволяваме да стават нагли заради безнаказаността или да се оставяме да ни разиграват – не, в никакъв случай. Но ако един порочен човек проявява и най-малко уважение към добродетелта, ако той се опитва не да се възпре от грях, но поне да се ограничи – това не бива да остава незабелязано. Както предубеждението, което пренебрегва добрите намерения на грешника, опитващ да се поправи, го хвърля в униние и отчаяние; така и откритостта, радостта дори и при малка промяна към добро, забелязването на тези „дреболии“, разумният аванс на доверие вселява надежда в човека и го укрепява в покаянието.
Паметта на преподобна Мария Египетска ни напомня не само за Божието всемогъщество и за безграничността на Неговото милосърдие, за способността на човека да се възправи дори и от най-безнадеждното състояние, но и за нашия дълг да бъдем „съработници на Бога“ (1 Кор.3:9), да помним, че „ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите“ (Рим. 15:1). | www.pravmir.ru
Превод: Евгения Николчева
