Слово пред Плащаницата
”Да стоим добре, да стоим със страх…” Да застанем благоговейно в дома Божий, пред ковчега на Спасителя като пред разтворена книга.
Ето какъв е краят на земните трудове на Сина Божий, Който грях не е извършил и в нищо виновен не е бил. Любовта към човеците Го накарала да слезе от небето на земята, а гневът човешки го изпрати на страдания. И Него не просто са Го убили, но преди това Го осъдили, за да узаконят злодейството си. И не просто са Го наказали, ами Го изтезавали и измъчвали, присмивали се и злорадствали, сякаш за да покажат на дело своето родство с демоните.
Всяко нещо си има своя край. Дошъл и краят на страданията на Безгрешния. И ето, Той лежи пред нас така видимо, сякаш ние сме в подножието на Голгота, а в непосредствена близост – лозето с гроба, където ще Го положат.
Нозете Му изстинаха; нозете, обиколили Светите земи и вървели по вода така сякаш по суша. Нозете, които блудницата целуна и отри с разпуснати коси, което й донесе опрощение на греховете.
И ръцете Му изстинаха. Ръце, още в детството приучени от Йосиф да държат трион и дърводелско ренде. Преди върху тях да се появят раните от пироните, по кожата са се виждали обичайните за дърводелците тежки протривания. Тези същите ръце са преломили и умножили пет хляба, за да има достатъчно за нахранването на пет хиляди човеци; тези ръце са се докосвали до очите на слепци, до телата на прокажени, те са повдигали за ръка мъртъвци. От докосването на тези ръце очите се отваряли, проказата изчезвала, мъртвите възкръсвали. Но ето че през тях са преминали пирони и те са били оставени да се вкочанят.
Затворени са очите, видели в пълнота цялата тайна на човешкото сърце; очите, които със своя прям взор карат нечестивия грешник да отвръща глава. Още преди настъпването на смъртта очите Христови са били зачервени от юмручни удари, помрачени от скръб и окървавени от раните под трънения венец. Сега вече те са затворени.
Затворени са и устните, изрекли толкова много нови и чудни неща. Пред повеленията на тези устни не можела да се опълчи нито морската вълна, нито жестоката болест, нито измъчващият човека бяс. Даже и смъртта се вслушвала в гласа на тези устни. Но ето че днес, сякаш като отмъщение, смъртта ги е затворила и ги е слепила в мълчание.
Нима още не сте заплакали, християни? Отдавна вече трябваше окаменялото сърце да омекне и да се овлажнят сухите очи. И ще ви кажа защо. Ако всеки от нас попита Отеца Небесен: „Кой така тежко съгреши, че стана потребна толкова голяма и страшна жертва?“, тогава Бог ще ни прошепне: „Ти“.
„Аз?! Но нима аз толкова тежко съм съгрешил, че цената на моето изкупление да бъде тук лежащият пред мен, изтерзан и измъчван, Божи Син?“ Да. Точно така. „Виновният беше ти. Аз взех твоята вина върху Себе Си. Длъжникът беше ти, твоя дълг го изплатих Аз. Ти заради прегрешенията си трябваше да понесеш своите мъки, наместо теб страданията Аз поех“, така казва Христос на изкупения от греховете човек.
На Кръста Той е безсилен, а в гроба – бездиханен. Но отвъд гроба – там, където продължава животът, невидим за човешко око, Той не спира Своите дела. Той нанася съкрушително поражение на ада. „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!“ (Пс. 23:7). Кой е този Цар на славата? Господ, силният и могъщият в битката, Той е Царят на славата! И докато ние стоим в умиление край плащаницата, Христос – могъщият и непримиримият – тъпче винения лин на яростта и гнева на Бога Вседържителя навсякъде, където се мъчат покосени души (срв. Откр. 19:15).
Днес всичко е проникнато от лъчите на Възкресението, които сгряват и предпазват от отчаяние дори невярващия. А тогава за всички онези, които са Го обичали, животът изцяло загубил своя смисъл. И никога няма да бъде по силите ни да осмислим ужаса на онези необикновени дни, предхождащи Възкресението, защото за нас празният гроб Господен е на разстояние вече по-малко от две денонощия.
Но защо ние през всяка една година празнично отбелязваме тези дни? Нима не заради това да възлюбим Иисус с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си ум? Да помним Неговото слово и да дишаме с Неговото име. Да изпълняваме Неговите заповеди и с вяра да приемаме Неговите тайнства. Пренасяйки поглед от Неговите пронизани ръце и нозе, от Неговите затворени очи и устни, да погледнем отново към собствените си устни, очи, нозе. Да се помолим:
„Иисусе, дай ми нозе, за да дойда при Теб,
Иисусе, дай ми ръце, да прегърна Теб.
Дай ми уши, за да чуя гласа Твой.
Дай ми очи, за да видя, ако ли не Твоето Лице,
то поне следите от Твоите нозе.
Дай ми всичко, което си Ти.
Вземи моето и ми дай Твоето. Вземи от мен моето старо
и ми дай Твоето ново. Целия ме обнови.
Сърце ново ми дай, сърце живо,
Тебе обичащо, Тебе слушащо,
пред Твоите слова благоговеещо, на Тебе уповаващо се.“
Нека така да се моли душата твоя и душата моя, братя и сестри, докато ние тук, с изпълнени със сълзи очи, подобно на жените мироносици, стоим отстрани и гледаме, „де Го полагат“ (срв. Марк 15:47). | www.pravoslavie.ru
Превод: Анжела Петрова
