Законът на любовта

Свещ. Ясен Шинев

Има такъв патеричен разказ: В пустинята се подвизавал старец, който се прочул със своето благочестие и стремеж към святост. Много се молил, спял малко и се хранел само един път дневно – след залез слънце и оскъдно – малко трева, потопена в съд с вода. Няколко млади монаси изпратили вест, че ще го навестят, и в уречения ден и час отишли при него. Но каква била тяхната изненада, когато той ги приел с усмивка и ги поканил да вечерят, като им предложил печена риба и по чаша вино. Те се смутили и открито му заявили, че не са очаквали това. А той се усмихнал и им казал: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“.

Този малък откъс от наследството на светите отци е изпълнен колкото с назидание, толкова и с мъдрост и поука за всички православни, които се подвизават и се опитват да се спасят. Защото прекалената строгост към себе си и околните, извън или по време на пост, е по-скоро укорима, отколкото препоръчителна. Мъдростта на подвижниците и нашият горчив жизнен опит сами говорят за това. Светото Предание, в цялата си пълнота и пъстрота, се вплита в преданието на живота и му придава истинност и благодат. Аскетиката във всичко лично, от най-малкия до най-големия детайл, има за цел да ни доведе до… любовта. Просветената, благодатна, божествена любов, която е другото име на Бога. Ние се очистваме във въздържание и молитва, но с цел да Му угодим и да се уподобим на Него. Защото „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27) и не вярващият е за поста, а постът е за вярващия. Това е неговият изконен духовен смисъл, всичко друго са отъпкани пътища, доказани, осветени от по-мъдрите, които са се движили по тях далече преди нас.

Не само наставленията им, но и  техният жив пример доказва това. Акцентът в духовния живот на православния човек трябва да бъде сложен във вътрешния елемент – онова невидимото, което изпълва, вдъхновява и създава усещането за пребиваване с Него и в Него, което е най-чистото свидетелство за това, че пътуваме в правилната и спасителна посока. Всякакво изместване навън е всъщност движение встрани от живата, действена, преобразяваща благодат Божия. Външният елемент е наистина необходим ориентир, даващ посоката и създаващ общия и ясен формат за истинското, живо общуване с Духа Светаго. Истинските подвижници винаги са били мъже, изпълнени с благодат, които са захвърлили от себе си маската на сериозността, изоставили са жестовете на заученост и външно подражание и са водили пълноценен живот в Христос. Всички те са били ведри, благи и весели, изпълнени с радост и носещи онази непосредствена детскост в Бога, която е толкова чиста и сияеща, че е озарявала и просвещавала душите на вярващите и невярващите. Толкова естествени и бликащи, вдъхновени и вдъхновяващи. Тези съсъди на Божията благодат, чиито тела са благоухаели, са изцелявали не само с молитва, но и с поведението си. Достатъчно за нас е да си припомним лицата на батюшка Серафим Саровски, св. Амвросий Оптински или старците Тадей и Порфирий. Те са били едновременно строги постници и вестители на завета на любовта.

Постът като самоцел е самоунищожение. Превръща се в жертва на гордостта и зле прикритото желание за угаждане на себе си. Не правим нищо друго, освен да си доказваме, че можем да се подвизаваме и сме достойни в Неговите очи. Това не е „свято насилие“, за което ни призовава Спасителят Христос, а самоизтезание, с което постигаме единствено ожесточаване на сетивата, излишна нервност и почти постоянна раздразнителност. Постът само заради поста е загуба на благодат и радост за бесовете. Ние сами изстудяваме огъня на вярата и се превръщаме в мишени на техните непрестанни внушения. Затова и един от боговидците на съвременното православие на ХХ в., св. Серафим Роуз, който е водил строг подвижнически живот, е изрекъл: “Постът не е усмирителна риза, която да наденем на някого“.

Нека се опитаме да наведем горделивите си глави пред мъдрите наставления на светите отци и да ги осъществим в криволичещите пътеки на нашето стихийно битие. Не бива лекомислено и повърхностно да разсъждаваме за физическия пост, като го подценяваме или отхвърляме като досаден и архаичен. Напротив, с нужното внимание и уважение да следваме неговите изпитани от времето предписания. Той е първият, въвеждащ етап и пътеводител за търсещите ни души. Защото не само просветените мъже на Изтока, но и нашият скромен опит доказва, че постът успокоява страстите, потушава телесната възбуда и привежда цялата ни личност към омиротворяване и вътрешно спокойствие. Така много по-лесно ще се помирим с Пречистия и кротък Иисус, за да се покаем, изповядаме и съчетаем с Неговите Свети Тяло и Кръв. Ще се приведем, за да Го приемем в себе си, за да ни облагодати и да освети нашия ум, душа, сърце и тяло.

Неспазването на това е вид непослушание към Майката църква и авторитета на светите отци. Но… да не му робуваме сляпо и безогледно, защото съществува реалната опасност да превърнем поста в култ и да изпаднем в обратна съблазън, в прелест и самозаблуда. Да останем на първото стъпало и да се преклоним пред буквата, без да последваме духа. Истинският пост се състои в делата на милост и добротворство, които, ако сме верни и отдадени на Спасителя, сме длъжни да извършваме. Да посетим болен, да нахраним бедняк, да помогнем с труд или внимание, отделени от „скъпоценното“ ни време, за да отдадем нещо, каквото и да е то, на околните.

Но най-вече да се омиротворим и да простим на всички, дори на самите себе си. Това е зрънцето, а не плявата; сърцевината, а не обвивката. Но в рамките на личния пост нека запазим радостта от предвкусването на предстоящото събитие на духовно тържество. В Рождественския пост сме обърнати с надежда и трепет към честването на рождението в плът на Нашия Господ Иисус Христос. Великият пост е повторение на четиридесетдневния пост на Спасителя в пустинята и очакване на Пасха, с която Той разгроми силите на ада, победи смъртта и възкръсна от мъртвите. Богородичният е преди озареното свето Успение на Пресвета Богородица, а Преображенският – преди преобразяването Му на планината Тавор и ясното свидетелство от небето: “Този е Моят възлюбен Син, в Когато е Моето благоволение; Него слушайте“ (Мат. 17:5). Постът е път, изпълнен с надежда и жива вяра за изкачване на ново духовно стъпало и бъдещо просветление! Дори в тъгата да не губим радостта, да се отърсим от унинието и тежката печал, да повдигнем овлажнелите си очи към ръцете на Вседържателя Христос и да не позволим да погасне пламъкът на любовта.