Спасението е чрез любовта, а не чрез богатството на интелектуалните познания*

Спасението се придобива чрез любовта. За последното слово на стареца Силуан. Разделенията на християнството са поради недоразбирането на заповедта за любовта. Монашеството като школа на любовта и спасението. За спазването на заповедите. За пазенето от греха. Заповедите на Христос са надмирни. За откровението на предвечната идея за човека в Христос. За необходимостта да се знае крайната цел на монашеството.

Отново и отново благодаря на Бога, Който ми дава радостта да ви видя…

Колкото и хубав да е пътят, шофьорът на колата през цялото време трябва да регулира хода на автомобила: да сменя скоростта, да променя малко посоката или да прави завои и т. н. Така е и в нашия живот. Макар пътят пред нас да е очертан от отците, апостолите и от Самия Христос, през цялото време е нужно да караме колата по линията, която трябва да се спазва, за да стигнем до крайната си цел.

И така, днес искам да кажа на нашите нови братя и сестри, че не в количеството на знанията е силата на спасението, а в начина на живот. Не „гностическият”, а етическият аспект на нашия живот – ето какво ни спасява. Спасява ни любовта, която Господ ни е заповядал, когато на Тайната вечеря е казал: „Обичайте се един другиго”¹. Това съвсем не означава, че ние сме срещу каквито и да било познания. Обратното, Божията заповед ни принуждава да „търсим”² и да придобиваме пълнота на познанието – онази пълнота, която е Сам Господ³. Но дори и нашето познание да бъде абсолютно, не в това е спасението. Спасението е в начина на живот. Вече сте забелязали, че в беседите си с вас нямам хронологичен ред от конкретни, предварително установени въпроси, както става обикновено в богословските училища. Самият живот обаче тече така…

Днес искам да кажа на братята и сестрите, че макар да разделяме труда на физически и интелектуален, единството и спасението идват само чрез любовта. И е много горчиво, когато забележим, че в нас живее страшната склонност към доминиране и превъзходство, към това да виждаме другия по-долу от себе си. Това погубва човека. Често се сблъскваме с положението, че хората външно са пълни с информация от всички области на познанието, а вътрешно не са се научили да обичат.

В книгата си за стареца Силуан в края на неговото животоописание давам последното му слово. Тогава му казах:

– Съжалявам, че постоянно боледувам и нямам сили да посветя повече време на богословието.

А той с присъщата му кротост и вътрешна тишина ме попита:

– И Вие смятате това нещо за велико?

Аз се държах с него, съзнавайки, че той е висш дар на Божието благоволение към мен. И естествено не можах да отговоря на неговия въпрос. След известно мълчание той каза:

– Велико е само едно – да се смирим, да отхвърлим гордостта, която ни пречи да обичаме⁴.

Нарекох това „последното слово”, защото и Господ говори за същото на Тайната вечеря. И апостол Павел говори за това:

„Показвайте ревност за по-добри дарби, и аз ще ви покажа път още по-превъзходен. Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; но, кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде” ще изчезне. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта”⁵.

По-силно от това не може да се каже.

В думите на преподобни Силуан, които нарекох „последно слово”, в съвсем кратка формула се съдържа същата сила на спасяващата любов, която е център на целия живот и на Самото Божество. В писанията на св. Йоан Кронщадски става дума само за това. И при много други светии всичко се свежда само до това. Ето защо е нужно най-вече да пазим любовта и да се стремим към нея.

Ако имаше любов, целият християнски свят би бил едно, по образа на единството на Светата Троица. Ако християнският свят е раздробен на части, то е само поради това, че християните не спазват Господните заповеди. Всички разговори, всички интелектуални усилия на всяка от страните да убеди другите, че тя притежава най-доброто, – не са довели до нищо в нашия век, когато са започнали световните движения на християните.

Така и в нашия монашески живот, ако не се учим на любов, то не зная какво оправдание би могло да се даде в полза на монашеството. Няма такова оправдание! Любовта до желание да пострадаш за Христос и да пролееш кръвта си, е възможна и извън монашеството. Но монашеството е особена организация на цялото време в съответствие с желанието ни да се спасим, т.е. да станем способни да приемем вечен живот от Бога. Когато сме изпълнени с това разбиране, тогава у нас идва вдъхновение, което никога не напуска човека, дори външно да бъде доведен до крайно понизяване или бъде убит, както е казал Господ: „Не бойте се от тия, които убиват тялото и сетне не могат нищо повече да сторят”⁶.

И така, не някакви функции в земния живот спасяват човека, а го спасява само живот според Божиите заповеди. Когато човек спазва тези заповеди, спазва ги наистина с чувството, че Господ ги е изрекъл като Свое последно откровение на хората за това как живее Самият Бог, – тогава целият ни живот става друг. И макар външно нищо да не се вижда, цялата красота и сила, цялото могъщество на вечния живот е вътре в човека. Ние се учим на това велико тайнство на Божията любов постепенно. И монашеството се основава на принципите, които водят към тази цел.

Животът ни е изпълнен с напрежение. Целите ни дни и нощи минават в грижата как да избегнем греха. Неотдавна една душа дойде при нас и ни каза: „Когато бях свободна от вярата и живеех без Бога, нямах проблеми и животът ми течеше просто. А сега ден и нощ нямам покой”. Новоначалната душа изразява това в молитвата си пред Бога просто: „Господи, какво направи с мен? Сега не намирам нито място, нито миг, където да бъда спокойна”. Така е и с монашеският живот – това е пределно напрежение на човешките сили и внимание. Външно обаче монасите могат да се оприличат на електрически проводници за високо напрежение: малките птички могат да кацат на тях и да седят спокойно, а в същото време по проводниците тече енергия, която движи влакове, осветява домове, топли всичко, – целият живот се движи само от тази енергия.

И така, днес бих искал да ви подскажа следното: в старанието си да изучавате нашето богословие и да се обогатявате с познания за опита на отците, четейки техните трудове и произведения, да помните, че все пак спасява не изобилието от тези познания, а любовта – онази любов, която ни е заповядал Господ⁷.

Искам да оставя само това малко слово и да ви обърна внимание да стоите твърдо на този път. Ето най-добрият метод да се усвоят заповедите на Христос: когато сме изпълнени с вяра, че Господ Иисус Христос е Творецът на този свят и Неговите заповеди са с надмирно съдържание, тогава се ражда страх пред тяхното величие. И с този страх човек не може да се откъсне от коригиращото въздействие на Христовите заповеди. Както казах, докато кара кола, човек през цялото време регулира нейното движение, дори пътят да е хубав. Така и заповедите, които Господ ни е дал, са нашият „шофьор”…

Една монахиня от Югославия ми писа: „О, колко съм благодарна на Бога!” Тя оставила университета, прекъсвайки работата, и отишла в манастир. „И сега, казва тя, аз попаднах във висше училище, в най-висшето училище, и сърцето ми е изпълнено с желание Господ да ми даде сили да пребивавам докрай в това състояние”. Тя пише още: „Помислете си, краят на този живот е вечният живот в Бога! Какво повече може да се очаква?” Желая на всички ви да преживеете такъв опит, който и аз съм преживял, а и мнозина от вас, и вие новодошлите също да преживеете такъв опит…

Нямам сили да говоря повече. Спазвайте обаче словото, което ми даде Бог, и ще живеете в мир. А когато сърцето ви преодолее всички дребни психологически препятствия и достигне любовта в нашите малки мащаби, тогава, колкото и да е странно, ще се подготвите да приемете състоянието на благодат, при което човек в своята любов обгръща целия свят. Това състояние не може да се създаде изкуствено. Ние винаги вървим по начина сякаш само на началното училище. Но с нас се извършва промяна, и сърцето ни повече не обича противното на онова, което е заповядал Господ.

Макар да съм като развалина и руина, все пак онова, което ви казвам, остава в сила. Това е истината на нашия живот във великия Бог, Твореца на Небето и земята, Който се е облякъл в нашата плът като ни е явил Себе Си и какви трябва да бъдем. С други думи, когато видим въплътилия се Христос, ние съзерцаваме предвечната идея на Бога за човека⁸. Господ със Своето явяване, със Своите заповеди увлича ума ни в такива сфери като състоянието на Самото Божество преди сътворяването на света. Страшно е да се говори за това, но то започва с най-обикновени постъпки. Игуменът казва: „Моля Ви, занесете въглища в кухнята”. Вие пълните кофата и я носите. И този акт ви подготвя за великото приемане на любовта. Ако не правите така, няма да постигнете нищо. Крайната цел на монашеския живот обаче трябва да знаем още от самото начало. Тогава ще можем да намерим правилния път. Не когато претендираме, че сме на висотата на заповедите, че уж вече сме претърпели обожение, не! – А именно сега, когато сме пълни със страсти и грях, ние постепенно, чрез послушанието, чрез служенето на другите, чрез проявата на любов и търпение подготвяме себе си за висшето състояние…

Господ да ви пази. И моята молитва е всички наистина да приемете вдъхновение свише.

От книгата „Духовные беседы“, том 1.

Превод: Мила Игнатова

Бележки:

*С-16 (2 декември 1991 г.) според номерацията М^ТІІ