Смирение и гордост в Голямата гора

В деня, в който отбелязваме рождението на великия Андерсен – на този, за когото казват, че е имал по-тънко усещане за възможностите на една маша или на чукалото на вратата, отколкото повечето от нас имат за хората, които ни заобикалят… на Международния ден на детската книга отново има повод да се запитаме кои са съвременните литературни герои, които разсмиват и впечатляват българските деца.

В името на суровия реализъм нека признаем, че желанието ни да запознаваме съвременното дете с героите от книжките на нашето детство се оказва все по-голямо предизвикателство.

Например Емил от Льонеберя, макар и близък с лудориите си на всяко дете, започва да губи позиции, щом се налага през няколко изречения неговите бели да се прекъсват от разяснения на думи като „ратай“, „приют“ или „ошав“, докато накрая той безславно отстъпва на анимационния герой Спондж Боб, който прави бургери и говори „къде-къде по-лесни и смешни шеги“. Известно е, че съвременното дете е обект на изследване от страна на маркетолози в ролята му на потребител или на т.нар. „продавач сурогат“, който трябва да убеди родителите си да закупят съответната играчка, лакомство или дори книжка (неслучайно днешните детски книги все повече се отдалечават от традиционния си вид и заприличват на играчки). Eксперти в областта, които проучват вкусовете на най-малките чрез фокус групи дори от 2-3-годишни деца, формулират с любопитна терминология „механизмите на влияние“, които оказват хлапетата върху своите родители, за осъществяване на желаната покупка. Сред тях са „силата на досаждането“ и „факторът на смушкването“. Детските начини на искане и молене са изследвани с впечатляваща прецизност.

И все пак старите детски герои са все още живи с вечната сила на изящната си чувствителност, с пронизващата си мъдрост. Едни от тях – Мечо Пух и неговите приятели, вече над 80 години продължават да са сред любимците на детската аудитория. Макар и да не убегнаха от колелото на маркетинг стратезите, героите от Голямата гора запазиха своя старовремски чар. И въпреки че техният знаменит създател Алън Милн не е влагал някакъв християнски подтекст в образите им, ще си позволим да забележим в историите за Мечо Пух и компания християнска атмосфера. Най-хубавото е, че тези послания не дават воля на назидателния тон, а закачливо ти намигат, играейки си на криеница с теб из хвойновите храсти на Голямата гора.

Преди всичко „Мечо Пух“ е книга за любовта, защото в нейния свят можеш да бъдеш обичан и да обичаш такъв, какъвто си. Там любовта е твоето най-сигурно и може би единствено убежище срещу суровата реалност, пълна с природни стихии и дебнещи ягулари и муслони.

Из дебрите на Голямата гора се вихрят и Суетата, и Гордостта, и Отчаянието, и Страхът, но всички те рано или късно се срещат с Чистотата на сърцето, която прави всичко останало да изглежда карикатурно и неистинско.

В „Мечо Пух“ можем да открием срещата между книжниците и рибарите. Там твърде често най-мъдрите в претенцията си на водачи се загубват, обикаляйки в кръг, и добиват глуповати физиономии, а най-наивните разплитат неочаквано конците. В Голямата гора неизменно ще ни срещне красотата на смирението, защото Пух е образът на онзи „безумец“, някак напомнящ за евангелските думи: „…прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“ (Мат. 11:25). Мечо Пух като смирения… защото той е героят, който критично анализира себе си, наясно е със слабостите си и често е решен да ги пребори, но все нещо мъничко не му достига (особено изправен очи в очи с гърненцето със сладък мед). Винаги обаче е готов смирено да възкликне: „Бих желал да мога да скачам така. Някои могат, а някои не могат! Това е то!“.

Той се смирява пред по-умния, а също така и пред понякога твърде сложните житейски обстоятелства… като например да се заклещиш на входната врата в дома на Заю или пчелите просто да не те помислят за малко черно облаче.

Мечо Пух е и образът на състрадателния, който без умора ще търси опашката на Йори. „Пух искаше да му каже нещо утешително, но не знаеше какво. Тогава реши да направи нещо утешително“, ни разкрива разказвачът. Колко утешителни биха били думите на самарянина от евангелската притча, без неговото дело да вдигне и да заведе ранения в странноприемницата?… И така, Пух ще построи къщичка на Йори и няма да обърне внимание на киселия му поглед на прочут скептик. Оттук книгата разгръща и посланието за Приятелството с несъвършения. Можеш да цениш Заю, независимо, че е твърде самоуверен в интелекта си и негово любимо хоби е да поучава; можеш да обичаш Йори, макар и да е малко мрачен, можеш да обожаваш Прасчо, въпреки че не е най-смелият, и най-вече искаш Пух да ти бъде приятел, нищо, че е най-известното Мече с Много Малко Ум в Света.

Така, както светът на Пух разобличава кухата същност на сложните думи, той разголва и привидната сложност на живота, която все ни дава оправдания да не живеем с благодарност в радостта – от разговора с ближния, от пребиваването в Любовта, от красотата на точно този миг, тук и сега.

И само колко хубаво би било, ако можем по-често да си „тананикаме весело“, да си „мислим какво ли правят другите“ и да се питаме „как би се чувствал някой, ако е друг“!

Използвана литература

Елиас Бредсдорф „Ханс Кристиан Андерсен“, изд. „Хемус“, 1997 г., София.
Ерик Шлосер „Нация на бързото хранене“, изд. „Сиела“, 2008 г., София
Алън Милн „Мечо Пух“, изд. „Пан“, 2003 г., София

Илюстрация: Е.Х. Шепърд