Спасява ли ни Пресвета Богородица?
Православното богословие е море от познание и когато един търсещ дух повярва и реши да навлезе в него, остава изненадан и възхитен от всичко, което се разкрива пред него.Той черпи в пълнота от пъстрото му многообразие и се опиянява от това, което среща – което преди дори и не е предполагал, че съществува. Воден от Светия Дух, той преминава от знание в знание и постепенно изгражда и неусетно оформя своя личен християнски профил. Така чертае неповторимата, но и неразбираема за околните траектория по пътя към Царството Небесно. Но когато плава в това море, има опасност да попадне на подводни рифове, които да го затруднят и забавят в изпълнението на поставената му задача. Изкачва се нагоре с все по-обогатена душа и си задава много важни въпроси, на които с помощта на духовници и богослови се опитва да си отговори. От техните думи зависи изграждането на личния му ритъм на духовен живот, който е решаващ за житието на православния в стихиите на обкръжаващия го свят. Това е неизбежно.
Един от тези важни въпроси е: Защо след като ние, православните, вярваме че Спасителят е един – Иисус Христос, Син Божи, Въплътилият се Бог и Живото Слово, което пребъдва между нас, се молим в православните канони и акатисти с възванието: “Пресвета Богородице, спаси ни!“ Този припев е възприет до такава степен в многообразието на православното богослужение и молитвения опит на Източната Църква, че събужда напълно основателно нашето духовно любопитство и… недоумение. Спасителят изрича: “Аз съм вратата, който влезе през Мене, ще се спаси и ще влезе и ще излезе и паша ще намери“ (Йоан 10:9). А в същото евангелие на апостола на любовта звучи пак Неговият глас: “Всички, които са идвали преди Мене са крадци и разбойници“(Йоан 10:8). Това ясно обръщение разпръсква всяко недоумение за Неговата историческа и духовна мисия. Всеки християнин е длъжен още от самото начало да знае и да не забравя, че няма спасение за никого, „роден от жена“ в този свят, без Спасител, и че единствено Той – Иисус Христос е Син Божи и посредник между Отца и падналото човечество. Православното богословие разкрива спасителното дело на Иисус от Назарет в рамките на едно свое ясно направление – сотирологията.
Но щом е така, защо изричаме молитвено, в стон и въздишки, търсещи подкрепа: “Пресвета Богородице, спаси ни!“ На този въпрос отговаря един от боговидците на Светото Православие на 20 в, свети Паисий Светогорец (1924-1994): “Христос е единственият ни Спасител.Той се принесе в жертва заради нас. Но сега чуй! Ако си велик човек и отидеш заедно с майка си в град, в който всички те очакват, там ще приветстват и теб и майка ти. Биха казали добри думи за нея, дори изобщо да не я познават. Като слушаш това, ти би се радвал и би се гордял с майка ти.Така и Христос се гордее с Майка Си, като чува, че говорим добро за Нея. Или пък да речем, че някоя бедна жена дойде при майка ти и я помоли да те придума да я уредиш на хубаво място и като направиш това, заради майка си, но тази жена, въпреки че ти си я уредил, би казала, че майка ти я е спасила.Така и ние казваме, Божията Майка да ни спаси, макар властта да е на Нейния Син, Който е смирен и се радва, като чува добри думи за Майка Си!“ (Отец Дионициос Тацис „Подвижникът от Панагуда“, стр.86). Тези думи са истинско откровение за нас, тъй като не просто са вдъхнати от Дух Свети, но и плод от дългогодишния опит на един забележителен мистик и горещ молитвеник, който няколко пъти е бил удостояван с посещение от Небесната Царица в килиите си на Панагуда и Кутлумуш. В разговорите си с монаси и събеседници той подчертава, че навсякъде и във всичко е търсил нейното благословение и тя грижовно го е наставлявала, напътствала и дори ръководила в ежедневното му служение. Той се е подвизавал почти през целия си живот в нейната градина и жребий от Бога – Света гора, и се обръща с особено благоговение към нея. В същия дух е и наставлението на един от прозорливите старци на Русия в годините около Революцията през 1917г., старецът Захарий-Зосима, към едно от духовните му чеда при посещението му в Троице-Сергиевата Лавра: “Пречистита Майка дава Христос на душата. Моли се усърдно на Пресветата и ще бъдеш с Нейния Син. Запомни това!“ („Велики руски старци“, том. 2). Това са свидетелства от мистичния опит на Източната Църква, която преди всичко не е система от норми и правила или някаква хладна методология, а съкровено, вътрешно учение, съхраняващо вечния завет между Христос и Неговите свети апостоли. Едно сакрално и неизследимо предание, поднесено от прозренията на Светите отци.
Православният човек не обича да разсъждава за Тайните Божии и да се опитва да ги обозре, а предпочита да се моли, да въздиша и гука като малко дете в прегръдката на своята майка – Църквата. Светото Православие се отнася с особен трепет и патос към личността на Светата Дева. То е отразено в богатството на цялото ѝ предание и пронизва цялата му драматична история. През вековете е преминало с различен интензитет и е превъзмогнало множество търсения и лутания, често противоречиви и забулени в тайнственост. Новият Завет не отделя много място на Мария, майката на Иисус, и тя остава някак си далеч. Но от друга страна множеството апокрифи, наставления и мистични откровения на светите отци изобилстват от възхищение и преклонение пред нейната значима роля в православното богослужение и възпитаването на отношението към живота на източния християнин.
В най-ранното християнство се отдава изключителна слава на Светата Дева, стигаща до обожение. Свети Епифаний Кипърски изобличава ереста на колидирианите, които не само изживяват това обожение, но и се опитват да го наложат. Статутът на Майката Божия е оформен окончателно на Третия вселенски събор в Ефес през 431 г., където тя е е определена не просто като Христородица, а Богородица – Майка Божия.Тя е първата след Света Троица и именно към нея се отнася песнопението на „Достойно ест“ – „Честнейшая херувим, по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите, Тебе, нетленно родила Бог Слово, истинска Богородица, ние Те величаем!“. Бог я е въздигнал до невиждана висота, немислима дотогава за Божиите творения, тъй като с акта на Светото благовещение тя е приела смирено да вмести в себе си Невместимия. Да бъде непорочен съсъд на Сина на Живия Бог и да застане отдясно до Престола Му, достигайки по този начин до най-висшето състояние, до което може да достигне човек.
В църковната история се преосмисля нейната духовна мисия, тъй като тя има ключова роля в развитието на новозаветното християнство. В годините на късното византийско богословие отношението към нея преминава в особено благоговение и възхита, отразени по изключително красноречив начин в творенията на двама религиозни гении – свети Григорий Палама и свети Николай Кавасила. Духовникът от Солун и вдъхновител на исихазма изрича с благоговение: “Това, което е Бог по природа, е Света Богородица по благодат“. А вторият неин забележителен апологет застива в мистичен възторг: „Света Богородица е по-свята от светая-светих!“ Векове по-късно, през трескавите години на религиозни търсения на 19 и 20 в., в средите на руското емигрантско богословие се поставя въпросът за въздигането ѝ до четвърти ипостас, редом до Отца, Сина и Светия Дух. Всички отдадени на тайната на молитвите и невидимата стихия на съкровения опит остават в преклонение пред нея. Възпяват я с какви ли не епитети и сравнения, изпълнени с почит и отдаване на слава. Свети Нектарий Егински в началото на 20 в. написва над 5 000 строфи на възхита, обръщайки се към нея така, както влюбен към любимата си или син към обичната си майка. Акатистите и молебните в молитвения опит на Изтока преливат от най-възхитителни определения и я разкриват като „незаспиваща молитвеница“, “бърза ходатаица“, „заступница усердная“, „нерушима стена“. Те са толкова много и разнообразни, че е невъзможно да бъдат изброени.
Пример за особената Божия благодат, с която Господ Бог я е обдарил, са множеството чудотворни икони във всички православни страни, на които тя е изобразена сама или държаща в прегръдките си Младенеца. Нека всички ние, които вярваме и изповядваме чистото и богооткровено учение на Светото Православие, да се обръщаме към нея с възванието, което идва от молитвения опит на множество поколения „Пресвета Богородице, спаси Ни!“ без смут и безпокойство, освободени от съблазън, с нужното преклонение и отдаване на слава, защото тя е тази, чието застъпничеството Нейният Син не може да отхвърли и не може да отвърне лицето си от нея.
