Страдание

Когато бях ученик – може би в пети или шести клас – вкъщи имаше (и все още я има) една книжка с разкази на Елин Пелин. Бях влюбен в това малко томче. Препрочитах го отново и отново. Един от любимите ми разкази беше за един дядо. Дядо Матейко, който починал и се преселил в рая. Но не повярвал, че е в селенията на Бога, та попитал св. Петър да няма грешка, понеже приживе пиел, тормозел и жена си…

A ”райският портиер” кротко му отговорил, че може да е пиел, ама е и страдал. Богословски ”шлифованият” ум веднага би се усмихнал снизходително на несъстоятелността на подобна теза.

Пил си, ще рече, съзнателно си вършел грехове, но пък си страдал. Следователно, всичко е ОК!

Православният ум обаче е свикнал да мисли (за) страданието като кота нула в християнския екзистенциализъм. Като онтологичен ”манифест” на битието и ”врата” за селенията на Твореца.

Но има ли богословски ”лакмус” за подобни схващания? Защото какво означава – вършел си грехове, НО пък си страдал? Каква, собствено, трябва да е грехоочистителната и оправдателна сила на това НО?

Грехът си е грях.

Житейските съдби на много от най-бруталните и жестоки масови убийци, садисти, престъпници и дори диктатори в историята са изпълнени, заченати са със страдание. Ако се абстрахираме от зверствата, които са извършили, в последствие ние трябва да изливаме потоци от сълзи и да изпитваме единствено безмерна скръб и съжаление за болката и пропилените животи на тези клети души.

Защото в зората на техния земен път винаги стои едно беззащитно дете – само срещу ледовете на света и кръвожадните ветрове на живота, чието бъдеще е абсолютно смазано от някакво огромно и неоправдано насилие срещу самото него.

За да оцелее в този враждебен въздух на непрестанна агресия, то е принудено да ампутира от себе си своя човешки образ и да се превърне в звяр, да се смеси и слее, да се уподоби с останалите зверове от ежедневието му.

И ето, че стойностите на нещата девалвират, светогледът се изкривява и се пречупва единствено през призмата – дори не на собственото щастие, а просто на оцеляването. Обикновен инстинкт за самосъхранение, който се задейства преди моралните ”колелца” на съвестта да успеят да се завъртят.

И въпреки това ние (”хуманното сосайъти”) затваряме (а където законът позволява и убиваме) тези действително изстрадали хора, вместо (каквито предложения отдавна има от много криминални психолози) да изследваме тези объркани от нас (”хуманното сосайъти”) мозъци, за да открием ”бъговете” в системата при формирането на личността в социални условия и така да предотвратим подобни последващи трагедии.

Разбира се, нищо подобно не се случва.

След като ”представлението” свърши и поредният епизод на моралното риалити приключи, ние заспиваме спокойни и доволни от добре изпълнения си обществен дълг.

Значи тук страданието не е оправдание. Тук НО-то не важи.

Днес се навършват 86 години от взривяването на най-високия православен храм в света – ”Христос Спасител” в Москва, на 5 декември 1931 г. Вероятно между главорезите на Сталин, които са осъществили това перверзно дело, също е имало и такива, които са изпитвали тежки страдания в личния си живот.
И какво от това? Греховете им са отвратителни.

Именно затова темата за страданието е толкова ”чуплива” и деликатна.

Защото страданието, само по себе си, не е пейнкилър за грехове, страданието a priori не пречиства и не очиства отпадъка от мръсната душа и не е непременно ключ от райските двери.

Важна е причината за страданието и нейното осъзнаване. Когато с цялото си същество и съзнание се стремиш към Истината и Светлината, когато (по)страдаш доброволно за тях не защото си жертва на някакви мазохистични наклонности, а именно защото трепериш от страх пред огъня на болката, както всеки нормален човек, но въпреки това ”обличаш” цялото мъжество на душата си и приемаш той да опустоши плътта ти в името на твоята вяра и любов към Създателя, които са причина и единствен смисъл на твоя живот, защото животът без с-мисъл е равностоен на жива смърт.

Когато ти приемеш тези ужасни страдания, за да се родиш и да живееш отново по-чист и с по-разпознаваем за самия себе си човешки облик, тогава ти вече ”вървиш” към Бога. Църквата провъзгласява тези мъченици за вярата за светци. И те стават наши застъпници пред Бога.

Защото знаем, че има много бедни, болни и безспорно страдащи хора, които обаче нямат ”цел” на своето страдание. А причините за страданието може да са много и най-разнообразни.

Дали страданието ще е причинено от физическа болка, дали от душевна или пък от глупост, когато ”болните” изпитват извратена (макар и неосъзната наслада) да вредят сами на себе си, защото не разбират и не знаят какво да правят с подарения им от Бога живот.

Страдание, причинено от външни, независещи от човека фактори, може да пречиства. Но страданието и озлобява. Всеки дискомфорт ”заставя” човека да става по-затворен, сприхав, мрачен и отчужден.

Но каквато и причина да стои зад него, страданието без вяра е двойна геена – за душата и за тялото.

Страданието не е самоцел. За истинския християнин то е трънлив, но често единствен път към целта – Светлината на Божията Истина.

А ‘целта’ се облича в смисъл единствено, когато се осъзнае и като причина.

Защото кой може да съществува, ако не е истинен?

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: