Терапевтичната сила на смирението
Ако в благодатния свят на Светото Православие има понятие, за което да е писано и което да е възхвалявано най-често от светите отци и богословите, това безспорно е смирението. Всички говорят за него. То е неизчерпаемо постранство, широко небе, мъдрост без край, която не може да бъде изразена и изчерпана с езика на познанието. Това е така не само защото смирението е ключът за вратата на рая и най-вече от него зависи спасението на всяка повярвала душа, или защото има и очевидно практическо въздействие, което в суровата школа на живота има своя решаващ ефект. Това е факт, който е признат от всички. Но смирението има и друга, по-малко видима, съкровена сила, която са прозрели само най-чувствителните души. Тя е изненада и за самите тях, и е плод на всичките им борби в невидимата бран.
Дълбоко в себе си то носи и своето терапевтично въздействие. Смирението е свежият полъх в зноя, тихото пристанище в бурното море на развълнуваното битие и лекарството, което действа във всички възможни ситуации и помага на всяка болна душа. Древно и забравено, тайнствено и мистично. Във висша степен това са проумели най-големите боговидци и терапевти на Източната църква. Не само като резултат от своя богат пастирски опит, но и преди всичко като прозрение свише, дадено от Духа Светаго.
Един от най-забележителните мистици на Светото Предание, св. Исак Сирин, обичал често да казва: “Помири се със себе си и ще се помириш с небето и земята“ (“Подвижнически слова“). А великият руски старец св. Игнатий Брянчанинов изтъква: “Смирението успокоява нервите, укротява движението на кръвта, премахва мечтателността, умъртвява греховния живот, съживява живота в Иисуса Христа“ (“Бисери от духовната съкровищница на Светите отци“, стр. 426). Приложено съзнателно от подвизаващия се, смирението има комплексно терапевтично въздействие върху психиката и физиката и го приближава до онова първоначално блажено състояние, с което е бил удостоен от Господа Бога Вседържителя преди да бъде изгонен от градината на рая. Недъгавата същност на човека, повредената му природа бива не само помирена с Христа, като Цар на Любовта и Мира, но успокоена и утешена сред враждебните стихии на света, които го обгръщат отвсякъде. То възвръща първоначалния замисъл на Отца, изцерява и завръща към жадуваното блаженство. Води към бленуваната пълнота, която е била изгубена от проявите на бунта и гордостта.
Всички други духовни състояния могат да доведат православния до самоизмама и състояние на прелест, което е погубващо за душата. Но смирението, възприето съзнателно, пречупено през личната свободна воля, притежава неподозирано цялостно въздействие. Тогава и само тогава човек идва на себе си, в себе си, премахва налепите от старата си природа и изцерява раните от изгубените битки с поднебесните духове на злобата. Нещо повече – смирението пречиства и обновява всичко, което е наранено от врага на нашето спасение. Във висша степен то води до целта на православния духовен живот – обожението. В най-пълноцения смисъл насочва вярващия към освещаване на неговия ум, душа, сърце и воля. Дори немирната и притихнала плът се преобразява под неговото тихо въздействие.
Всемилостивият Бог посещава смирените и им дарява неизказани дарове, видими и невидими, повече от всички останали. Вдъхва им бликаща благодат, благославяща и изцеряваща всичко тяхно, и постепенно ги притегля до себе си и ги води до просветление. Те самите изпадат в удивление от всеобхватното въздействие на смирението, което се усеща и от околните. Те го приемат от смиряващите и самите се превръщат в магнит за общение.
Затова колкото повече се смиряваме, толкова повече изобразяваме Христос в нас! Той се е смирил до смърт в пълна саможертва и е пример за всеки християнин. За нас това е недостижимо в неговата висота и дълбочина. Истината е, че ние не можем да постигнем Христовия свят подвиг, но можем друго, което е препоръчително за нас – винаги и във всичко да се смиряваме. Дори само опитът да го сторим е похвален и дава своите плодове. Когато сме в радост и победа, или загуба и поражение, признати или непризнати, обичани или мразени, доволни или недоволни – от околните или от самите себе си. Да се стремим към смирение е проява на нашия най-съкровен, но и най-висш дълг, който трябва да изпълним, каквото и да ни струва това, за да можем да се уподобим на Спасителя и да заслужим мястото си сред избраните в Царството Му!
