Тримата светители, или за съвършеното и несъвършеното богословие
Известно е, че от времето, в което са живели тримата светители – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст, до учредяването на техния празник минават около 700 години. Като че съществува някаква странна и трудно обяснима аналогия между четвърти и единайсети век, между първата тройка и онази другата – интелектуално-изтънчената, „съвършената“ богословска триада на Йоан Мавропод, Михаил Псел и Михаил Керуларий.
Къде самоиронично, къде с унило спокойствие, къде с ерудитска предизвикателност ипатът на философите Михаил Псел, „бащата на всяка образованост“ Йоан Мавропод и „божественият“ Керуларий – константинополският патриарх, си разменят писма, в които всеки говори не само с думите и мислите, но с езиковите обрати на великите кападокийци.
Химнограф и поет от най-висока класа, автор на канони, които и до днес се пеят в Църквата1, Йоан Мавропод пише до своя състудент и приятел Михаил Псел: „Защото не съм ли аз корабокрушенец, който и на сушата се дави, и няма ли твърде много лъжа в думите (или най-малкото двуречие) не съм ли маймуна, която се прави на лъв?“. Неслучайно отговорът, който получава започва с думи от същото слово: „За моите стихове“ на Григорий Богослов: „И аз като човек, който се опитва да се надбягва, без да стане от леглото си, нека се опитам да кажа…„. И така отвъд патетиката и реториката, отвъд ерудицията на съвършения интелектуалец, като на шега те проумявали, че не може да има истинско богословие, ако няма нормална, човешка и приятелска общност.
Неслучайно тежкият по нрав патриарх Керуларий обичал да цитира едно писмо до Василий Велики, в което се казвало: „…на думите ще противопоставим думи, на аргументите – аргументи, а на Живота какво ще противопоставим?„. Чрез друго, подобно писмо2 – на Григорий до Василий – Михаил Псел открива колко тънка е границата между духовния и душевния човек, „по-тънка от плаващите ледове в топлите морета“. Там се казва: „Признавам, измених на обещанието да живея и философствам с теб, както обещах още в Атина, във времето на тамошната ни дружба и тамошното сливане на сърцата (защото не мога да намеря по-приличен израз). Но измених не доброволно, а защото един закон властва над друг. Трябваше да послужа на родителите си и този закон е над онзи – за приятелската дружба. Впрочем и на това не измених напълно. Понякога ще бъда при теб, понякога – ти благоволи да ме навестяваш, за да бъде при нас всичко общо и правата на дружбата да си останат равночестни. Така и родителите си няма да оскърбявам и ще бъда заедно с теб“…
И тогава възниква „големият“ въпрос, въпрос, който само свръхизтънчен и образован византийски интелектуалец може да зададе: „Ами ако тези образци за образцовост, най-съвършените, които Историята и Църквата познават, се окажат хора, подобно страстни нам? Ако са имали същите лутания, колебания, съмнения, които имаме ние? Тогава? По кой път да тръгнем ние?“. Разбира се, по същия, който хвали Григорий Богослов в седмото си писмо до Василий: „…онзи трънлив и тесен път, който не зная обаче къде води – в Царството или в ада, но за тебе – нека да е към Царството“. Но защо ли няколко реда по-късно Богословът нарича този път „ненадеждна пътека“? Може би, за да каже, че в теснотата и само в теснотата „пътникът приучва ума си на събраност и да се упражнява във внимателност“. Защото „отдолу шуми река и ти, високоглаголивият творец на нови имена, сега си над тънкия и крехък мост, над амфиполоския Стримон, реката пълна не с риба, а с камъни и теглеща към пропаст…“. Да, в писмото ясно се казва, че авторът му се шегува и моли своя читател – божествения Василий – да приеме тази шега спокойно, за да се прибави към нея и следващата. От поредното – осмо писмо, в което „следвайки като за начало Омир и неговия призив да се възпява вътрешната красота“, Григорий описва себе си като „дом без покрив и врати, огнище без огън и без дим, единствено стени, изпечени (или по-точно изсушени) на огън“. „Стени“, продължава той, които трябва да ни пазят от влажната пръст, защото и ние като Тантал3, сме осъдени да изгаряме от жажда. Разбира се, Михаил Псел би казал4, че Богословът жадува за знание и за божествени съзерцания, че и той като самия него е можел до безкрайност да говори на своите ученици “ за Омир, Менандър и Архилох, за Орфей и за Музей, а така също за чудните жени Сафо и Теано…“. Разбира се отвъд тази аналогия, която се налага, съществува и друга – Псел открива несподелимостта на Знанието, тъжната увереност, че който трупа мъдрост, трупа тъга. Затова и увещава студентите си: „Аз пренебрегвам всичко и се посвещавам изцяло на вас. Будувам до среднощ, удължавайки деня си с книги, отново и отново. И правя всичко това не заради себе си, а за да се обогати вашето знание. Само че, когато трябва да дойдете и да получите наготово това знание – всичко ви пречи – ако има облаци, ви пречат облаците, ако има слънце, пречи ви то. Движите се по-бавно от гъсеници, с напълно претоварени и объркани глави. Клепачите ви падат и закриват очите ви, сякаш са от олово“.
Разбира се обвиненията не закъсняват. Псел е обвинен в хетеродоксия и трябвало да доказва, че не е еретик. Трябвало да разкаже, че всеки, който гледа умно и чете книги, е еретик. Защото на подобен – църковен съд – не друг, а свети Йоан Златоуст е обвинен и осъден на заточение. И то не от други, а от своите – свети Теофил, свети Кирил и свети Епифаний. Историята със свети Григорий, който по време на Втория вселенски събор трябвало да напусне Константинопол, и да оваканти епископската катедра (в полза на циника Хирон, същия онзи Хирон, който след серия от интриги и клевети става константинополски патриарх и решава, че словата на Григорий Богослов са неясни като ноемврийска мъгла) също е трябвало да бъде разказана. Разбира се, на този свят вие сте съдниците, казвал унило Псел и както преди две години осъдихте моя ученик и приятел Йоан Итал като еретик, така и преди 700 години щяхте да осъдите Василий Велики. Нали и той никъде не казва, че Светият Дух е Бог. Нека му припишем ереста на Македоний и да го отлъчим от себе си.
Настъпилият смут разклатил устоите на империята. Лично императорът Алексей І Комнин със сълзи на очи се молел на евхаитския епископ Йоан (същия онзи, който в младостта си е бил Мавроп, състудент и приятел на Михаил Псел) да отнеме от хаоса и да покаже Истината – Онази Другата, Божията. И тогава, в нощта срещу 30 януари5 на 1084 година, тримата светители се явяват в съня на епископ Йоан и като в един глас му казват: „Както виждаш, ние сме равни пред Бога. При нас няма разделение, нито някакво противопоставяне. В своето време всеки от нас поотделно, подбуждан от божествения Дух, е написал съответни поучения за спасение на хората. Между нас няма първи, втори и трети. Ако се позоваваш на единия, то и другите двама мислят същото. Затова нареди на онези, които се препират за нас и за Богословието, да прекратят споровете си, да знаят, че пред Бога имаме равно достойнство и, че ще бъдем помощници за спасението на всички, които празнуват нашата памет„… И изпълнили обещанието си.
Малко след тези събития, 11 години по-късно, през 1095 г., евхаитският епископ започва последното си пътуване в този свят. Завършва го с два енкомия за тримата светители. След години се оказало, че тялото му е нетленно. И…
Бележки
1. Каноните на тримата светители, на Пресладкия Иисус, на Ангела-пазител и на св. Теодор Тирон са дело именно на Йоан Евхаитски (Мавропод).
2. Петото по Билиевото издание.
3. Митологичен персонаж, син Зевс от нимфата Плуто, който решил да изследва божествеността на боговете, заклал своя син Пелопс и ги гостил със сварената му плът. Наказанието му било да стои до шия във вода под клон, отрупан с плодове; и когато огладнее или ожаднее, водата и клонът да се отдръпват от него.
4. Алюзия към погребалното слово, което Псел произнася в чест на майка си.
5. Всъщност тогава е учреден празникът. А видението си Йоан е имал около 1075-1076. Тогава той се отказва от административните си задължения в Евхаит и окончателно се връща в Константинопол.
