Преподобни Йоан Колибар
През царуването на Лъв Велики (457-474 г.) в Цариград живял богатият сановник Евтропий, който имал трима синове. Двамата от тях постъпили на царска служба, а най-малкият Йоан останал при родителите си, които особено го обичали, защото бил ангелски кротък, незлобив и смирен. Този прекрасен юноша повече от всичко обичал да чете Словото Божие и да посещава богослужението.
Блаженият Йоан помолил родителите си и те с радост поръчали да му приготвят едно евангелие, богато украсено със злато и скъпоценни камъни. Монахът устоял на думата си и тайно отвел на кораба си възрадвания юноша, който взел от бащиния си дом само подареното му евангелие.
Напразно светият игумен увещавал младежа да се откаже от намерението си. Той намирал, че знатният цариградски юноша бил много млад за усилния труд и суровите лишения на незаспиващите братя, но Йоан така успешно преминал през всички строги изпитания на послушничеството, че бил постриган и за монах. Той изпълнявал неуморно и безропотно най-тежките работи, молил се непрекъснато и пазил такъв строг пост, че самият игумен бил принуден да сдържа прекомерните му лишения. Цели шест години преминали в същото неизменно усърдие, и младият Йоан надминал всички със своята монашеска ревност. Неговият подвиг ставал обаче все по-труден от мисълта за изоставените от него родители. Споменът за тях започнал да изпълва сърцето му с растяща и все по-дълбока скръб. Мислите за тях започнали да смущават дори неговите молитви. Лукавият дух се възползвал от това разсейване и коварно започнал да му припомня богатството и блясъка на бащиния дом и всичко, от което той се бил отрекъл. Чрез усилен труд и горещи моления Йоан успявал да прогонва тези изкушения, но напрежението от тази изнурителна вътрешна борба подкосило неговите сили. Той залинял и така отслабнал, че игуменът загрижено му казал:
– Не ти ли казвах аз, чедо, че Бог не иска от служителите си прекомерни трудове и лишения, а ти не ме послуша и се натовари с бреме, което не е по силите ти…
– Не трудовете и лишенията ме сломиха, отче свети, но мене ме терзае скръб, измъчва ме вътрешна борба…
И откровено изповядал на своя духовен отец своите мъчителни мисли за родителите си. Богомъдрият игумен взел присърце тревогите на своя любимец и се отнесъл с голямо съчувствие към мъчителните бури в неговото чисто сърце. Помолил се и взел неочаквано решение: пуснал го да се завърне при своите родители, като му заповядал да се пази от дяволските мрежи и да води непорочен живот. С дълбоко съкрушение младият монах приел съветите и благословението на своя игумен и тръгнал на път за Цариград. Той добре съзнавал, че отива на много тежък подвиг и много се молил да успее и в бащиния си дом да води същия строг и въздържан живот, както в напуснатия манастир. По пътя Йоан срещнал един просяк, сменил дрехите си с неговите и облечен в дрипи наближил бащиния си дворец. Той паднал на земята и благодарил на Бога със сълзи. Когато се стъмнило, той останал да нощува пред заключените порти на своя дом. На другата сутрин управителят на бащината му къща открил дрипавия странник, но някогашният любимец бил толкова неузнаваем, че той не го познал.
– Какво търсиш тук? Махай се, ей сега ще излязат господарите!
– Моля те, не ме прогонвай – кротко отговорил жалкият бедняк. – Никому няма да сторя зло, а тебе Бог ще възнагради за твоето милосърдие.
Добрият иконом се съжалил над безобидния нещастник и го оставил на мира. След малко се задали родителите на Йоан, които отивали към царския палат и отминали своя любим син, без да го познаят. Едва удържал вълнението си бедният Йоан при вида на обичните си родители. Когато те се отдалечили, той дълго плакал и се молил на колене, но след това се решил на необикновена жертва. Оставал да живее в крайно смирение и доброволна нищета пред вратата на богатия родителски дом.
Често минавал благочестивият Евтропий покрай просяка и неведнъж си казвал: „Колко търпелив е този бедняк! Той понася и пек, и студ, без да се оплаква. Наистина на такива е Царството небесно! Ех, кой знае, дали и милият ми син не живее някъде в същата нищета!” И състрадателно започнал да се грижи за безвестния просяк, като му давал щедра милостиня и му изпращал храна от собствената си трапеза, но Йоан раздавал всичко на другите просяци, а сам се хранел само с хляб. Господарката на дома обаче се гнусяла от дрипавия и нечист просяк. Дори заповядала да го прогонят от нейния праг. Домакинът се съгласил и му направил малка колибка, която да скрива, от очите й клетника…
Три години преживял Йоан в тази колиба. Пред очите му всеки ден блестял богатият разкош на бащиния дом, а самият той прекарвал дните си в крайна нищета, строго въздържание и непрестанна молитва. Дори и слугите от къщата се ползвали с уважението на другите, а той страдал от лишения, мраз и зной, като не липсвало презрението и дори оскърбленията на минаващите.
Като изминали трите години, Йоан получил насъне откровение, че след три дни Бог ще го прибере при Себе Си.
– Благодаря Ти, Господи, че искаш да удостоиш мене, недостойния, с покоя на праведните! Моля те, Владико, помени родителите ми и ги спаси по Твоето милосърдие!
На другия ден Йоан намерил иконома и настойчиво му поръчал да помоли господарката си да дойде при него, защото имал да й съобщи нещо.
– Какво има да ми казва този просяк? – отвърнала горделивата господарка. – Та аз не мога и да го гледам…!
– Иди жено! – казал Евтропий. – Не се гнуси от бедняците: тях Бог е избрал! – Въпреки внушението на добрия си мъж, тя все пак не отишла при просяка. Йоан поръчал да й съобщят:
– След три дни ще умра! Ако не дойдеш при мене, много ще съжаляваш след това…
Много искал блаженият Йоан да се прости с родителите си и особено със своята майка. С последната среща той искал да развълнува майчиното сърце и да събуди в него милосърдие и състрадание. Най-сетне тя излязла от къщата и заповядала да донесат при нея просяка, защото той вече не могъл да ходи. Йоан покрил лицето си с кърпа, за да прикрие вълнението си, и казал на майка си:
– Госпожо, скоро ще се свършат грижите ви за мене… Господ е рекъл: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). Той да ви въздаде! А аз, макар беден и сиромах, искам да ви оставя един дар. Но преди всичко, моля те, госпожо, да заповядаш да ме погребат в колибата, в която живях, и в тия вехти дрехи, защото не съм достоен за друго място и за по-хубаво облекло.
Той й поднесъл своето евангелие и казал: „А туй да бъде на тебе и на мъжа ти за утеха и ръководство към вечния живот!”
Трепнала гордата жена пред такъв изненадващ подарък от един просяк и внимателно заоглеждала златосияйната книга. Тя се затекла към мъжа си с възклицанието:
– Колко много прилича на евангелието, което бяхме дали на нашия син!
– Та това е същото евангелие! – извикал Евтропий. – Да запитаме просяка, как е попаднало то у него и дали знае нещо за нашия син!
– В Името на Бога, кажи ни, откъде си взел това евангелие? Къде е нашият син?
– Аз съм вашият син Йоан! – извикал разплакан блаженият, който повече не могъл да сдържи чувствата си. – На мене бяхте дали това евангелие. Виновен съм аз за вашата скръб, но даденото ми от вас евангелие ме научи да обичам Бога повече от всичко и да нося с търпение Неговото иго.
Паднали на колене, разплаканите родители прегръщали своя любим син и безкрайна била скръбта им, че толкова дълго време не са могли да го познаят. Краткотрайна била радостта от неговото намиране, защото те трябвало да се разделят с него завинаги.
С благодарност и възхвала на Бога Йоан починал на третия ден, а майка му, като забравила неговата последна молба, го облякла в скъпи дрехи, но веднага заболяла тежко. Тя също така неочаквано оздравяла, когато по настояване на Евтропий, облекли покойния му син в носените от него вехти дрехи. Погребали го на мястото на неговата бедна колибка. Родителите му издигнали над неговата гробница църква и странноприемница, в която приемали и обслужвали в негова памет бедни, болни и странници. Те употребили за богоугодни дела цялото си състояние и завещали да бъдат погребани до своя син.
