Екзорсизмът в Европа
Източник: The American Spectator
В статия за Нюзуик Барби Надо осмива желанието на Ватикана да запази екзорсистките ритуали. Съдейки по данните, цитирани в статията, „интересът към сатанинските култове в Европа рязко се е покачил; 5000 италианци са активно ангажирани в 650 сатанински култа, което е двойно повече от данните преди десет години.” Екзорсистките ритуали са нужни повече от всякога. Причината просветена Европа да осмива екзорсизма на Ватикана намираме не в отказа на европейците да признаят съществуването на Сатаната, а в нежеланието им да се борят с него.
Германските власти обвиниха за смъртта й невежи екзорсисти и реакционно настроените й родители католици, които считат либерализма, завладял Римокатолическата църква след Втория Ватикански събор, за скандален и глупав. (Според медиите, Анелиз била съгласна с тях. Преди да бъде обсебена, Анелиз била отдадена на покаяние.) „Оставена в ръцете на науката и медицината, тя вероятно щеше все още да бъде жива”, заключи германският съд и осъди екзорсистите и родителите й за престъпно нехайство. Съдът обяви Анелиз, която поискала екзорсистки ритуал след като медицината не успяла да й помогне, за жертва на индоктринация.
Присъдата илюстрира ужасната враждебност на секуларна Европа спрямо религиозната свобода и фанатичните опити на Германия да поддържа секуларна култура, която възпрепятства признаването на духовната сфера като действителна. Днес повечето германци, в т. ч. повечето протестанти и една трета от католиците, не вярват в живота след смъртта. За съжаление, по същия начин стоят нещата и с католическите епископи в Германия. Страхливите неверници, които населяват германската епископия, не оказаха съдействие по време на делото „Анелиз Мишел”; притеснени, че биха изглеждали недостатъчно напредничави, те направиха всичко възможно да се дистанцират от църковното учение за сатаната и екзорсизма.
В малко фриволната, но доста ефектна холивудска адаптация на процеса „Мишел” (действието във филма се развива в Средния запад на Щатите), темата за малодушието на Църквата е широко застъпена. Филмът разкрива, че типичният модерен епископ по-скоро би поддържал доброто си реноме пред секуларния свят, отколкото да защити църковното учение за сатаната. Във филма поучителната история на Емили Роуз е разказана не заради позицията на местния епископ, а въпреки нея. Архиепископията е доволна да остави почитаемия екзорсист да изгние в затвора заради отказа му да получи защитата, която адвокатите му препоръчват; защита, която би му забранила да говори за съществуването на сатаната и силата на Църквата по отношение на екзорсизма. Германските епископи използват изхода от делото Мишел, за да призоват Ватикана да пренапише екзорсистския ритуал, така че той да включи съответните секуларни позиции. Екзорсистите в Германия могат да бъдат изброени на пръстите на едната ръка благодарение на католическата епископия, която заема твърдо леви позиции спрямо либералните протестантски реформатори в историята на Германия. Ватиканът с право отхвърли призивите, разстройвайки „умните глави” от Нюзуик, които възприемат обсебването от духове по-скоро като виц.
Докато Нюзуик осмива древната практика на екзорсизма, Холивуд осъзнава, че успешните филми за католицизма са тези, които възприемат древните традиции сериозно. Модерните католически „реформи” дават достатъчно храна за създаването на комедия, но не могат да приковат вниманието на публиката при създаването на драма. За да привлече публиката, в „Кръстникът”, „Екзорсистът” и „Дяволът в Емили Роуз” Холивуд черпи от древните традиции на Църквата, които притежават културна сила, защото водят началото си от разбирането, че нечестивият съществува, а не от либералното безсмислие, на което се основава модерната „реформа”.
Според Нюзуик, Европа е твърде просветена за екзорсизма на Ватикана и достатъчно непросветена да приюти нарастващия брой сатанински култове. Казано е, че най-голямата победа на дявола се състои в това да убеди човека, че не съществува, но тази поговорка има нужда от редакция. Европа осигурява дори по-голяма победа за дявола, като демонстрира не незнание, а уважение към неговия замисъл.
