Икона и кино
Източник в-к Култура
Иконите са вертикални; екраните са хоризонтални.
И иконата, и киното са изкуства на видимото. Но ето, че те имат коренно различен начин на боравене с него. Стихията на иконата е отвъдното, а стихията на киното – отсамното.
Иконата в своето историческо развитие – от раннохристиянските (късноантични) изображения до появяването на същинската икона от V-VI век насетне – е изградила за няколко века сложна система от изобразителни похвати, знаци и символи, чрез които да преобразява видимо-човешко-отсамното и да препраща към невидимо-божествено-отвъдното.
Иконата е сакрална. Тя е обредно сакрализирана (осветена). Нейното същинско място е в сакралното пространство (иконостаса в храма) и в истинската сакрална институция – Православната Църква.
Игралното кино е светско изкуство. То може да борави с всякакви отвъдни, духовни и религиозни теми, но собственият личностен материал, с който авторът представя тези теми, са заснетите реално съществуващи актьори (лицедеи).
Лицедейството не е дейност с положителен (божествен) сакрален статут. В най-добрия случай то е несакрално, светско, профанно.
И дано да е така. Защото инак може да се окаже, че самият акт на актьорското "превъплъщаване" не е никак безобиден в духовен смисъл, а е в същността си магичен, т. е. демоничен.
Важна част от Христовото учение е, че човек е отговорен и за престъпленията, които извършва в съзнанието си. Но щом това е така, тогава при всеки спектакъл успешно "превъплътилият" се в ролята на Хамлет актьор извършва в съзнанието си 5-6 волни и неволни убийства… А знае ли някой какъв е духовният статут на актьорите, които убедително се "превъплъщават" в съдниците, мъчителите и убийците на Христа?
Нека приемем, че актьорът не се вдъхновява (несъзнателно) от поднебесните зли духове и няма отрицателен духовен статут, а е съвсем светско и духовно неутрално лице. Заснемайки (материално запечатвайки) този нулев градус на духовността в лицето на актьора, игралното кино, приковано към своя вътрешноприсъщ реализъм, не разполага със собствен ресурс за преобразяване в Бога.
Бог не може да бъде филмиран. Защото нито може да бъде заснет, нито може да бъде изигран.
Въплътеният Бог – Иисус Христос – има две природи: Божия и човешка. Божията Му природа не може да бъде заснета, човешката Му природа не може да бъде изиграна.
Човешката природа на Христа не може да бъде "изиграна". Същност на въплътения Христос е, че е подобен на човеците във всичко, освен в греха. Ако подменим тази Му същност, ние подменяме Самия Христос. Как актьорът, който е грешен човек, ще си въобрази, че е безгрешен, за да се "вживее" в ролята на Безгрешния Богочовек? Ако такова въобразяване действително се състои, то няма как да не е измамно – и за лицедея, и за зрителя. Ако актьорът успешно се "вживее" в Бога, ще изпадне в безкрайна и богопротивна гордост. Ако пък не се "вживее", тогава само се преструва на Бог…
Всеки човек е създаден по Божи образ; и този образ никога не може да му се отнеме – колкото и да е помръкнал от греха. Нещо повече – всички ние сме призвани да станем Божие подобие. Но това няма как да стане по пътя на привидността, който е пътят на актьора. То става по пътя на същността, който е пътят на светеца.
Светците повтарят живота и страданието на Сина Човешки много по-истински, отколкото актьорите.
Божествената природа на Христа не може да бъде заснета. Тя не може да бъде филмирана, защото я няма налице на снимачната площадка. Всякакви "специални ефекти" със светлини и фойерверки неминуемо биха разкрили лош вкус и затова се използват доста пестеливо във филмите за Сина Божи.
При това положение, ако киното иска да вкара в кадър образа на Христа, то е предварително обречено да "Го" покаже без Неговата божествена природа-същност и чрез една неистинна, престорена и изиграна човешка природа на един въобразен от режисьора и актьора "Христос".
Сергей Аверинцев проникновено казваше: "Има само едно място, където срещата с Бога е невъзможна, а именно въображаемото място. Там можем да срещнем само призрак на Бога… На езика на аскетиката това е духовната прелест." Така че филмът на Мел Гибсън "Страстите Христови", както всеки филм (опера, балет, театрален спектакъл) с главна роля "Христос", е основан на една прелестна програма. При това режисьорско-актьорско-зрителско себепрелъстяване важен въпрос е дали колкото по-успешно е изпълнена тази програма, толкова по-силна е заблудата (светоблудството), или обратно – колкото по-силен е художественият образ, толкова повече той обезсилва прелестта и истинността на Първообраза надделява?
"Страстите Христови" е ярко произведение на киното. Направен е със сериозно отношение и стремеж към автентичност. Гибсън очевидно е движен от силно чувство и лично преживявяне на темата. Намеренията му са добри. Той сигурно ще спечели безброй милиони от творбата си, но целта му не са парите, той има кауза. Филмът се гледа на един дъх, въздейства върху чувствата. Със сигурност ще се "хареса" и на множество православни християни по света и в България. Ще се хареса на "модерния" човек.
На фона на традиционно ниския духовен хоризонт на американското кино "Страстите Христови" сякаш се извисява над холивудщината. За мнозина филмът ще бъде първото силно лично преживяване на най-важния сюжет на всички времена. Изказват се надежди, че така можело да се насочат невярващите и нехристияните към Църквата.
Вероятно за човек, който не живее в Църквата и не познава истинския Христос, този филм може да изиграе ролята на "откровение". Въпросът е обаче дали той ни води към истинския Господ, или към негов въобразен заместител? Дали ни води към духовното или към душевното?
В духовен план великите Христови страсти ни се явяват ежедневно в истинен образ, несравнимо по-силен от всякакво лицедейство и всякакви филми. Това става при всяка света Литургия, която се служи във всички православни храмове по света. И в най-невзрачните. И при най-невзрачните свещеници.
Същността на това тайнство – претворяването на хляба и виното в истинна Плът и истинна Кръв Христова – действително (а не въображаемо) актуализира Христовата жертва за изкупление на греховете на цялото човечество. Свещеникът не играе роля, не лицедейства, не се "превъплъщава", не се преструва на достоен, а тъкмо обратното – моли прошка от всички заради своята грешност и недостойност спрямо Бога.
Истинският тайноизвършител е Бог, а свещеникът е Негов упълномощен съработник, но не защото е "достоен" по заслуги, а въпреки греховността и малодостойнството си: чрез Божията благодат, преподадена му посредством богоустановената институция – Църквата.
Когато човек има истинно (непрелъстено) духовно зрение, чрез Литургията той става действително зрител на най-великата драма на всички времена – Страстите Христови. Става нещо повече от зрител – става участник и съпричастник, приемайки в утробата си кървящата плът на живия Бог. Което е не абстрактна, а свръхдействителна победа над смъртта и насъщен залог за истински вечен живот в Царството.
Когато един духовно зрящ човек пребивава в живо богообщение и пряко богопознание чрез Евхаристията, ясно е как той ще погледне на режисьорско-актьорската екранизация на Гибсъновото въображаемо "познание" за Бога.
Но. Налице е широко разпространена патологична аномалия. Болният от греховност "модерен" човек скучае по време на светата Литургия… Вселенската драма не му е достатъчно интересна… Това, че Вседържителят на вселената умира за личното спасение на човека, не вълнува същия този човек…
Причината за тази аномялия е, че модерният човек се е отчуждил от Христа и от Неговата Църква; той подменя сакралното със светското и окултното, подменя духовното с душевното. Този процес е не само индивидуален. Той е и исторически. Засяга огромни групи от християни, които през вековете неусетно и постепенно изгубват чистотата на духовната си сетивност и я подменят с нейни заместители. В европейската история това се проявява най-ярко в апостазиса (отстъпничеството) на Римската църква – формално след 1054 г. – а впоследствие и на протестантството, от началото на ХVI век и досега. Под влиянието на тези две мощни култури и мнозина православни също изгубват истинската духовност и я свеждат до душевното й измерение. Този упадък ясно личи, например, в "академизацията" на иконата.
Разбира се, душевният човек също е Божия твар и носи в недрата си копнежа по своя Създател. Съпреживява с душевен потрес Неговия земен живот. Филмът на Мел Гибсън е продукт на такъв копнеж в сърцето на автора и засища такъв копнеж в сърцето на зрителя. Но дали екранизацията на Христовите Страсти не ни екранира от тях?
Светият Дух, Който е истинският автор на Четвероевангелието, ни е преподал всичко най-важно, което да знаем за земния живот на Бог Син. Евангелистът св. Йоан е бил пряк свидетел и на Тайната вечеря, и на бичуването на Христа. Но в своето Евангелие той е отделил на Тайната вечеря цели пет глави, дословно предавайки всяка дума и описвайки всеки жест на Спасителя. А за бичуването казва само: "Тогава Пилат хвана Иисуса и Го бичува."
Към този боговдъхновен текст не можем да прибавяме нищо от себе си. Инак няма да сме в чистотата на истината, а в дебрите на въображението.
От Евангелието знаем, че Пилат не е имал нищо против Христа. Знаем, че за римските войници Той е бил обект на подигравки, но дали е имало самоцелна жестокост и садизъм – както е въобразено във филма? Или може би са извършили екзекуцията по принуда, по "пилатовски"?.. Не знаем.
Христос, истински Бог и истински човек, е страдал в плътта до смърт. В цялата боговдъхновена християнска традиция – от Евангелието през Литургията, химнографията, светоотеческата книжнина и иконата – тези страдания в плътта заемат второстепенно място. Във филма на Гибсън те господстват.
В някои гностически парахристиянски учения се подценява Боговъплъщението и Христос се превръща в отвлечена идея. В римо-католическата изобразителна традиция – от Ренесанса насетне – има друг уклон: да се преакцентира плътско-душевно-страстното начало за сметка на духовното. Тази тенденция става видима още при Джото, за да достигне своята кулминация в творчеството на художници, като Мантеня, Микеланджело, ранния Кранах Стария, Холбайн, Караваджо, Рубенс. В същия дух са били създадени и тъй наречените "мистерии" (театрални драматизации по житието на Христа с особен акцент върху Страстите), които неслучайно се появяват в завършен вид в римокатолическия Запад през ХIV век и процъфтяват през ХV век – класическото време на Ренесанса.
Мел Гибсън със своята кино-мистерия е продължител именно на тази традиция. Английското название на "мистериите" е Passion Play, а названието на филма е именно "The Passion of the Christ".
Църквата (Православната, т. е. съхранилата истинността си) познава Христа чрез светата Литургия, която не само пресъздава чрез сакрални действия, символи и текстове житието и страданието на Сина Човешки, но свидетелства същевременно и за Сина Божи, предвечния Бог Слово, Вседържителя. Тайнството на тайнствата – Евхаристията – е най-истинното явяване на Самия Христос за нас и в нас.
Църквата познава Христа чрез Словото Божие – свещените писания на цялата Библия и най-вече откровенията на въплътилия Се Богочовек в Новия Завет; без да отнема и без да прибавя, без да преиначава и без да доизмисля нищо според въображението на душевните човеци.
Църквата познава Христа чрез иконата, която тя благославя и освещава (неосветената икона не е истинна). Във всяка истинна икона на Спасителя Той е изобразен с двете Си природи – за Божията Му природа свидетелства надписът O WN (= Вечносъществуващият) в Неговия кръстат нимб. Истинната икона е неодушевен материален предмет, който обаче до такава степен се одухотворява, че, по свидетелството на очевидци, прилепите се удрят в някои чудотворни икони (локаторите им не ги разпознават за "материални")…
Църквата не припознава, не благославя и не освещава театрални пиеси, опери, балети, игрални филми, "мистерии" и пр., пресъздаващи земния живот на Христа. Защото, независимо от таланта, ентусиазма, всеотдайността, професионалното майсторство и добрите намерения на авторите, подобни опити неизбежно вървят по пътя на прелестта, а не по пътя на Истината.
