Мартичка и пеперудите (портрет)

Мартичка Божилова (юрист, богослов, арт мениджър и куратор) е основател и директор на продуцентска къща „Агитпроп“. През 2004 г. тя продуцира най-успешния филм в историята на българското документално кино – „Георги и пеперудите“ („Сребърен вълк“ на IDFA в Амстердам, 2004 г.). Като следствие от големия успех от италианската телевизия RAI й възлагат да направи нов филм в три части с името „Сентрал експрес“. „Историята на Олга“ – за трафика на жени, е следващият проект на продуцентката съвместно с режисьора Валентин Вълчев. Филмът е показан по централната телевизия в Австрия и в Хърватия. Миналата година Мартичка се дипломира като продуцент на документални филми на EURODOC. А само преди месец спечели световната награда за продуцентство International Trailblazers в Кан. „Агитпроп“ работи главно с млади, талантливи и отворени за нови идеи режисьори и кинематографисти, а от началото на 2004 г. е съорганизатор на проект за Балкански документален център. Основни фигури в екипа са известният тандем – операторите-фотографи Борис Мисирков и Георги Богданов, и режисьорът Андрей Паунов.

* * *

Наградата идва четири години след „Георги и пеперудите“ и „Сентрал експрес“. „Хората започнаха да чуват за мен, но аз не спрях дотук, а продължих с нови проекти и в момента имам три филма в продукция и всичките те са в коопродукции с международни партньори – европейски и американски. По този начин името на моята компания и моето име се чуват. Правя ги, защото съм сигурна, че ние тук имаме специфична авторска гледна точка и талант, който си струва да бъде показан. В България киното не е приоритет, но това мен изобщо не ме интересува.“ Работата на истинския продуцент не приключва с осигуряването на финансовата част за филма. След това започват грижите продуктът да намери достатъчно публичност по международни фестивали, дистрибуция и т.н. „Но, разбира се, всичко тръгва от хубавата идея и талантливия автор.“

* * *

Въпреки че е дипломиран богослов и юрист, Мартичка никога не е имала намерение да работи точно тези професии. Странното е, че като че ли комбинацията от двете е точно необходимата за един продуцент. Защото, от една страна, трябва силно да повярваш в идеята на един проект, а после и да я защитиш пред големите босове на пазара, което доста прилича на защита пред съдебни заседатели. Даже в случая директорите на телевизии и фестивали са доста по-строги и сурови, защото рискуват големи суми с проектите.“Наградата ми е дадена за поемане на рискове, новаторство, нов начин на работа с режисьорите и с международните партньори. Аз, честно казано, не мога да кажа кое е новото, действам по усет. Може би новото е, че един продуцент от малка страна се е осмелил да каже, че идеите, които идват от тази малка страна, са много талантливи и си струват и е отишъл да ги предложи с достатъчно самочувствие.“

* * *

Оставям Мартичка да си допива кафето, което не е опитала още, и да завърши бизнес разговора си насаме. Отговорите на по-личните въпроси идват след няколко дни по мейла.

Обичаните неща:

Много обичам да ям всякаква кухня. Пътувам твърде често главно по филмови пазари и за снимки, а част от чара на документалното кино е, че общуваш с всякакви хора и си непрекъснато в движение. Затова обичам също странни местни специалитети, а ако е люто, солено, горчиво или с интересни подправки, тогава е върхът.

Не се наемам да спомена конкретен любим човек. Все пак има личности – съвременни и от филмите и книгите, от които определено се чувствам повлияна в някакъв момент. Примерно Хорхе Луис Борхес, Димитър Воев от „Нова генерация“, диригентката на хор “Бодра смяна” Лиляна Бочева (Бог да я прости), Хичкок и други такива.

Откакто К.Е.В.А. не съществува, ми е трудно да намеря свое любимо място за вечер с приятели. И все пак, когато съм в България, наминавам към „Куфара“ – уютно местенце до Руски паметник с приятна джаз компания.

Обичам обувки – имам около сто чифта, също цветни чорапи.

„Великият Гетсби“, „Вавилонската библиотека“, „Тримата мускетари“, „Записки по българските въстания“ и много други книги.

От четири години интензивно пътуване по света два града са легнали на сърцето ми – Рим и Истанбул, но избирам София.

Предкласическа и православна музика, а освен това „Депеш Мод“, „Кино“, „Ъпсурт“, Стинг.

Преди К.Е.В.А. и „Агитпроп“ каква беше Мартичка?

Аз съм завършила Класическата гимназия. Завършването ми съвпадна с началото на демокрацията, така че наред с предсказуемата специалност „Право“ в университета (където бях приета с лекота) се пробвах и в богословието. Така че по образование съм юрист и богослов. По това време трябваше да опитам от всичко – затова едновременно учех, имах собствена фирма и бях собственик на бар, а също и пеех в църковен хор (аз цял живот съм се занимавала с пеене: като дете – в хор “Бодра смяна”, след това – в хора на храма “Св. Георги”). Сега музиката ми липсва много.

Кога ти беше най-трудният момент в живота?

Аз обичам да се боря с трудностите. Нищо, което съм правила досега, не е било особено лесно. Когато си поставям високи цели, знам, че трудното тепърва предстои.

Какво ти липсва?

Време. Ако денонощието беше 48 часа…