Актьорът Благой Бойчев: „Няма професия, която един християнин да не може да освети“

Известна е историята за езическия актьор Порфирий, който живял по времето на император Юлиан Отстъпник. През 361 година в Ефес, по случай рождения ден на императора, актьорът трябвало да изиграе сцена, в която да се подиграе с учението на християните като осмее тяхното Кръщение. Излизайки обаче от водата, той преживял истинска метаноя и съвсем реално изповядал Христос. Бил твърд във вярата си и не отстъпил от нея, въпреки последвалите изтезания, на които бил подложен. От тази история за свети мъченик Порфирий става ясно, че не можеш да си играеш с Истината и свързаното с нея най-съкровено, което е издълбано върху скрижалите на сърцето ти. Но тази история свидетелства и за нещо друго – че съвсем не е невъзможно (независимо дали като зрител или участник в представлението) онова, което се случва на сцената, съвсем не на шега да преобърне мислите, възприятията ти, дори посоката на живота ти.

Ето защо от християнска перспектива много по-рисковано за духа от сценичното битие на актьора е ежедневието на човека, който с рефлекса на обигран играч борави с фарисейски маски според всяка ситуация и целесъобразност. Правейки си фини сметки да заблуди всеки, дори и Онзи, Който ще извади на виделина всички намерения на сърцето ни (вж. 1 Кор. 4:5).

За християнската съвест и изпитанията на театралната сцена разговаряме с актьора и режисьора Благой Бойчев. Той завършва НАТФИЗ през 2009 г. в класа на проф. Пламен Марков, а по-късно и магистърска степен по философия в СУ „Св. Климент Охридски“ (2016 г.). През 2011 създава Театър Реплика заедно с Милко Йовчев, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев и Стефан Алексиев.

И като актьор, и като режисьор е заинтригуван от документалния и социално ангажиран театър. Под негова режисура са пиесите „Лоши деца“ (с автентични истории за насилието в училищата), „Задочни репортажи за България – Одисеята“, поставена в Казанлъшкия театър, “Мачкай“ и др. През 2017 г. е номиниран за ИКАР (заедно с Васил Читанов и Ивайло Драгиев) за поддържаща мъжка роля в „Хеда Габлер”, постановка на Хасковския театър.

Българските актьори, които се заявявате като въцърковени християни и говорите публично за вярата си, не сте много. Разкажи ни повече за твоя път към вярата?

Интересното е, че цялото ни семейство се обърна към Православието по едно и също време. Това се случи, когато бях в гимназията. Една вечер баща ми ми каза: „Започват Коледните пости, ти няма ли да постиш?“. Преди това никой никога не беше постил в нашето семейство. И въпросът на баща ми беше по-скоро подкана да постя. Но без да настоява. Аз си казах – ами добре… ще постя. И започнах да постя без реално да знам защо го правя. Но знаех, че трябва. Някаква вътрешна убеденост, която не можех да обясня. Отговорът дойде след като се изповядах и се причастих за първи път. Радостта, която изпитах, беше отговорът, който търсих. И това е нещото, което ме накара да тръгна по този път. Много мои приятели и познати, които не са вярващи, когато ме питат защо съм станал вярващ, очакват някаква изумителна случка, или пък да разкажа за някакъв тежък момент, който ме е накарал да повярвам. Но аз сигурно ги разочаровам със скучния и навярно объркващ отговор: радостта.

Категорията свобода е особено ценна за всеки човек на изкуството. Оттук не се ли чувстваш по някакъв начин ограничен, следвайки православния път, едно конкретно учение със своите догмати и етос?

Категорията свобода е колкото ценна, толкова е и неопределена. Свободата се осмисля по различен начин от различните хора. Масовото възприятие за „хората на изкуството“ е, че възприемат свободата като възможност да влизат в безразборни връзки, да приемат наркотици, всяка вечер да са на купон и т.н. Свобода в смисъл „да правя каквото си пожелая“. Но това не само не те прави свободен, а те прави роб на собствените (по)желания. Изкуството, за щастие, не изисква такъв род „свобода“. Изкуството се стреми към свободата да търсиш Истината. „Истината ще ви направи свободни“ – именно търсенето на истината чрез средствата на изкуството ми дава онази свобода, към която се стремя. Затова и не се чувствам ощетен от това, че съм християнин. Даже напротив. Истинската свобода е в Христос. И заниманията ми с театър непрекъснато ме убеждават в това.

В статията си „Театър и християнство – допирни точки“ в сп. „Християнство и култура“ споменаваш, че текстът е резултат от твои лични наблюдения и дискусии с християни, възприемащи театъра като изкушение – или по природа, или по въздействие върху човека и по средствата, които използва. Наскоро, в една книга със съвети на православни духовници, издадена на български преди две-три години, един свещеник дава категоричния съвет вярващите да не ходят на театър, защото е пагубно за душата. Но какви са впечатленията ти по-конкретно за младото поколение православни, като че ли те не страдат от подобно предубеждение?

Няма да коментирам мнението на този духовник. Това е негова гледна точка, а не канон на Църквата. Само ще кажа, че неговото убеждение не е по-различно от това да заяви, че четенето на книги или слушането на музика е пагубно за душата.

За щастие, младите хора в Църквата, които познавам аз, слушат своите духовни наставници на първо място, а после четат подобни универсални наръчници за масово ползване. Дори св. Антоний Велики и св. Йоан Лествичник не дават универсален подход в борбата със страстите. Затова личният подход на духовния наставник е по-важен за мен от подобен род литература. А моят духовен наставник ми е казал, че няма професия, която един християнин да не може да освети. Напълно вярвам в това и вярвам, че Бог е силен да го направи. В кръга на шегата – щом го е направил за хора, които се занимават с политика, защо да не го направи за хора на изкуството?!… Но да се върнем на младите хора. Да, те посещават театрите и кината и това не ги прави по-малко православни. Само че младите хора са толкова малко в Църквата, че на места направо ги няма. Но това е тема, която заслужава отделна дискусия.

Имало ли е ситуации по отношение на театъра, които да си усещал като някакво изпитание пред християнската ти съвест?

Заедно със своя колега Ованес Торосян

Мисля, че не съм правил компромиси с християнската си съвест досега. Слава Богу, разбира се. Но определено има неща, в които не бих взел участие. Представления, чиято цел е да обругае жертвата на Христос или да се подиграват с чувствата на християните не бих участвал. Ще дам пример. Гледах запис на едно полско документално представление, в което някакви хора разказват за причините да се откажат писмено от Католическата църква. Дотук нищо скандално – човешки истории все пак. Но в края на представлението екипът беше приготвил декларации за отказ от църквата и подканяха зрителите да ги попълнят и подпишат. В такова нещо не бих участвал. Това за мен не е изкуство, а пропаганда. Също така не бих изиграл свещеник в български комедиен сериал. И въобще, образите на свещеници в българския театър, кино и телевизия са масово интерпретирани по най-просташкия начин с най-долнопробните клишета, които е възможно човешкото въображение да роди. Това си го обяснявам като някаква мисловна инерция от времето на соцреализма.

Помня, че на една християнска среща, посветена на темата за театъра, в която ти бе участник, от публиката ти зададоха въпроса – дали би се съблякъл на сцената. Отговорът ти бе, че това не би било проблем, ако е целесъобразно. Защо християните сме толкова бдителни към голотата на сцената?

Да, смятам, че в голотата няма нищо лошо, освен ако не се използва самоцелно и не се използва там, където не е крайно наложително за емоционалното въздействие. Голотата трябва да присъства там, където зрителят е вече подготвен да я „понесе“. Какво има предвид… Голотата да се появи в момент, когато зрителят да я възприеме като нещо повече от обект на сексуално влечение. И в този момент да действа повече на емоциите отколкото на чувствеността. Иначе е самоцелно. Но все пак трябва да призная, че голотата действа разсейващо на зрителите, защото отклонява вниманието от сюжета и го приковава в непривичното събитие, каквото е голото тяло на публично място. Дори за мен това е основният проблем на голотата на сцена. А християните сме склонни към този тип бдителност, защото голотата ни изобличава. Тя предизвиква страстни движения у човека и когато се натъкнем на нея разбираме колко сме острастени. И започва една вътрешна борба на помислите, която обикновено бихме искали да си спестим…

Като че ли една от допирните точки между християнството и театъра е и провокацията, на която особено силно акцентира именно документалният театър, с който се занимаваш – да усетиш болката на другия, да повървиш в неговите обувки, което е едно от големите послания на християнството… А именно, че всички сме части на едно цяло…

Противно на масовото възприятие за театъра като място за развлечение, той все пак е място и за споделяне на човешки истории и съдби, за изследване на най-дълбоките въжделения на човека. Една мини лаборатория на човешката душевност, където може безопасно за личността да се провокират и проследяват душевните движения, като по този начин се създава своеобразна „душевна ваксина“. Място, където можем да видим резултата от въздействието на човешките страсти. И това ни е представено или забавно, или реалистично, или трагично. И чрез въображението си можем да бръкнем в раните на нашата душевност, за да можем да състрадаваме по-лесно, за да сме по-емпатични, а защо не и по-добри. И както приказките помагат на децата да се поставят на мястото на другия и да му съчувстват, като по този начин изграждат вътрешни радари за разпознаване на добро и зло, това върши театърът с възрастните. Ако си накарал поне един човек да състрадава, това вече е една победа, която на всичкото отгоре не противоречи на никоя Христова заповед.

Във филмите си съвременни режисьори като Скорсезе, Вендерс, Звягинцев, Сорентино, Гибсън и др. засягат пряко или косвено християнската тема (противоречиво или не от православна гледна точка). Има ли съвременен филм, който те е впечатлил напоследък, свързан с християнското светоусещане? И доколко според теб има интерес към интерпретиране на християнски сюжети и проблеми от страна на българските режисьори?

Много ме впечатли „Левиатан“ на Звягинцев. Този филм не само поставя по особено драматичен начин чисто християнски теми, но има силно изразен социален характер. Според мен това е един от най-значимите филми последно време. Особено в контекста на нашето съвремие, когато въпросът за справедливостта е мъчително актуален и изключително манипулативно експлоатиран от медиите. Впрочем силно бих препоръчал филмите на Асгар Фархади, Сузане Биер, Андач Хазнедароглу. Техните филми ги възприемам като християнски, макар и самите автори да не са християни. В България не забелязвам почти никакъв интерес към интерпретиране на християнски сюжети. Но според мен това е на път да се промени. В момента изкуството още страда от разсейките на социалистическия театър. Религията и веровите въпроси дълго време са били изтиквани от главите на хората, а театърът не може да се отърве от рефлекса да говори по тези теми изключително и само на езопов език, или с клишета. Но смятам, че това лека-полека се променя

Напоследък се появяват големи холивудски продукции, посветени на евангелски сюжети (за св. ап. Павел, за св. Мария Магдалена и др.). Според теб какви са рисковете и ползите от подобни филми? (Чували сме разказите на Джим Кавийзъл, както и на Пиетро Саруби, който изиграва Варава в „Страстите Христови“ и така открива вярата.)

Ползите са, че евангелският разказ не само може да достигне до повече хора, но може чрез средствата на изкуството да развълнува по-дълбоки пластове на човешката душа. Рисковете са в личната интерпретация на такива сюжети, която може да изкриви или преиначи духа на Преданието.

Кой апостол или друг образ от Новия Завет би ти било интригуващо да изиграеш?

Сцена от спектакъла „Хеда Габлер“, сн.: ДКТ“ Ив. Димов“, Славян Костов

Ако трябва да съм откровен, никога не съм си представял да изиграя някой образ от Евангелието. Но все пак цялото Евангелие е преизпълнено с драматични сцени и образи, които ще е интересно да се пресъздадат на сцена. Ще спомена само две от многото случки, които са се загнездили в ума ми. Едната е убийството на архидякон Стефан. Всеки път ме изумява неговата изобличителна реч, след която следва молбата му към Бога да не зачита греха на неговите убийци. Какво означава да изобличаваш, без да мразиш, как се обичат собствените убийци и как се изиграва това… Или случката с блудницата, която замерят с камъни. Какво изпитва тази жена и как се изиграва или поставя подобно нещо на сцена? Как човек се обръща, след като е получил толкова голяма милост от Христос? Това са малка част от епизодите в Евангелието, които занимават съзнанието ми – но повече като режисьор, не като актьор.

Отново в текста си за „Християнство и култура“ споменаваш репликата на един режисьор по време на сватба – че „и това е театър“. Наскоро и ти пристъпи към Тайнството на венчанието. Но много двойки днес в България или напълно отхвърлят църковния брак като „излишен театър“, който „не гарантира абсолютно нищо“, или пристъпват към него единствено с мотива, че е красива церемония, която ще придаде тържественост на сватбения ден. Какво би им казал?

Бих казал, че това е едно от най-прекрасните неща. Защо е прекрасно? Това няма как да се обясни – трябва да се изживее. Много често съм чувал да казват: не искам да се женя, защото това няма никакво значение. Е, питам аз, щом няма никакво значение, какво пречи да се ожениш? Та нали това няма никакво значение? Мисля, че човек имплицитно знае, че след женитбата настъпва някаква промяна. И това го плаши. Но не иска да си го признае и започва да измисля всякакви оправдания. И въпрос на вяра и любов е да разбереш, че тази промяна е радост, а не затвор.

Аплодисментите са храна за човека на сцената, чували сме често подобно мнение. Развива ли се зависимост към тях? Или това е просто твърдение, което идва от недоброжелатели, които завиждат…

Разбира се, че се развива зависимост от тях. Тщеславието е най-масовият порок на артиста. Всеки иска да бъде харесван. Но не се сещам за наистина влиятелен артист, който се е движел от желанието да се харесва повече от желанието му за смисъл. Според мен първото нещо, което трябва да преодолее човек, за да бъде добър артист, е тщеславието. Честно казано, не знам как хората, които не разполагат с възможността за изповед и благодатта на Причастието, се справят с това. Но Бог е милостив!