За Бога и детето

В центъра на рождественския празник е едно Дете. С главна буква, но все пак дете. През цялото време на подготовката, а още повече в самия ден на Рождеството на Спасителя, Църквата ни говори за Него едновременно като за Бог и като за дете. Не помня да съм срещал нещо по-парадоксално от съчетанието “Бог-дете”. Но къде е парадоксът всъщност: в това, че Бог се “вдетени”, за да стане като нас, или в това, че аз – вече възрастен – гледам на всичко детско със снизхождението на “големия”; в това, че Бог стана “безпомощен” заради мен, или в това, че считам слабостта за детско качество?

Ние често използваме думата “детинщина” за неща, които не са присъщи на “големите”. Пораснали сме, станали сме по-тежки и улегнали, свикнали сме да изпитваме респект към по-тежките и по-улегналите. Възпитаваме и децата си на това. Свикнали сме да мислим за Бога в категориите на пределното, пренедостъпното, пресилното. Един такъв Бог по определение ни дистанцира и ни поставя “на място”. Но в един ден от годината виждаме Този Бог като дете. Виждаме Най-Големия като пеленаче. И тогава изниква един детински въпрос: защо?

Защо Най-Големият стана дете? И още нещо: защо в един разговор с апостолите поиска и ние да станем деца: “Истина ви казвам, който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк. 13:10; Лук. 18:17).

Изглежда пораствайки, губим нещо. Какво…? Какво губим, когато преставаме да бъдем деца…? Определено ставаме по-сериозни, по-отговорни, по-зрели, по-… Но явно всичко това някак си не стига, за да ни въведе в Царството, нещо повече – пречи. Помага друго – това, което го има в изобилие у децата: доверието в доброто, чистотата на помислите, потребността от любов и способността да я даваш без предразсъдъци.

Всичко това прави Рождество Христово най-големият детски празник. Празник на Този, Който стана Син Човешки, за да станем ние чеда Божии, празник на Този, Който стана дете, за да стане “като дете” (Марк. 13:10; Лук. 18:17) всеки от нас – не само защото е Коледа.