Икуменизъм
Написах заглавието и чак се уплаших. Не е лесно да изречеш думата, особено от мястото, където съм и където е българската църковна общност. Повечето активни хора в нея, които познавам, ако все още не са заклеймени с прозвището „икуменист”, рано или късно ще бъдат. Много икуменисти познаваш, ще каже някой. И ще сбърка.
Страшна тема е икуменизмът в нашия „лагер” и е пробен камък за всеки, който е тръгнал да доказва правото си да се числи към него. И за по-големи неща е пробен камък, но за тях няма да говорим, само ще се досещаме… Страшна тема, но неизбежна. Защото дали ще се замеряме с нея, дали ще се заиграваме или ще се правим, че не съществува – тя е актуална. И последните събития от Генералната асамблея на Световния съвет на църквите (ССЦ) в Порто Алегре (14-23 февруари т. г.) го доказаха. При това е актуална не толкова за другите членове на въпросния Съвет, колкото за членовете на Едната, Вселенска, Съборна и Апостолска църква; за тях най вече. Актуална е темата дори за такива поместни структури на Църквата, като БПЦ, които са прекратили членството си в Съвета, но участват по някакви начини и на някакви основания в неговата работа; че дори и повече участват от онези, дето не са прекратили членството си.
Защо участваме българите, щом не участваме? Ами не участваме – наблюдатели сме. Добре де, ами защо участваме точно в това, заради което не участваме – в съслужението, в общата молитва… щом тези, които иначе участват, не участват в нея?! Объркващо!
Въпроси… Не може ли малко смирение, ще каже пак някой; и да извадиш гредата от окото си; и всичко останало? Може. Но това не променя фактите, които трябва да бъдат обяснени и разбрани в Църквата, защото ние сме част от Църквата; и да не разбираме защо се постъпва по един или друг начин от нейно име, значи да не разбираме себе си.
И друга причина има. По това как постъпваме, личи какви сме. Най-първо личи искрени ли сме; какво стои зад думите и жестовете ни – истина ли някаква, или едни само ние.. стоим. И така другият ни прочита, употребява или злоупотребява – според себе си. Но, което е по-лошо – употребява или злоупотребява идеята, която представляваме. А за тези употреби вече и ние носим отговорност.
И така – защо е страшна темата за икуменизма. Ами най-вече, за да не излезе, че ти самият си икуменист. По-лошо от това в България няма; затова и сме излезли от ССЦ – да не ни помислят за икуменисти. Дотук добре. А как да разбереш един човек дали е икуменист? Трудно е, защото в гражданската си употреба това понятие е изменило значението си до неузнаваемост. Днес за икуменист се обявява всеки, който не е убеден, че християнин извън гръцката и славянската вселена е на първо място опасен източник на духовна зараза, а после е всичко друго; икуменист в този разширен вариант е и всеки, който е в състояние да стои спокойно в едно помещение с протестант; да не говорим – такъв, който влезе в каквато и да било работна или лична връзка с „тях”; икуменист в определен смисъл е и човек, който чете богословски текстове на английски език; икуменист е просто някой, когото не познаваме достатъчно. Икуменистът може да бъде осъзнат, но може и да не знае че е такъв…
Иначе, строго погледнато (и рационално), икуменизмът е безплодна идеология от средата на миналия век, според която всички християнски общности могат да бъдат обединени по някакъв механичен начин и на базата на външни „съвпадения” да се създаде идейната платформа на всеобемаща християнска църква… Икуменизмът е една от многото подмени на християнството, една от заблудите, една от политическите конструкции. И като всяко нещо, което тайно или явно противостои на Църквата, и това явление в определен момент ще загуби – и вече губи – значението си.
Предполагам, че много може да се говори компетентно за „икуменическата всеерес”, но аз не мога да говоря нито много, нито компетентно. Мога обаче да видя друго: отдавна има и винаги е имало далеч по-съществени въпроси, по които вътрешно-църковният дебат може да насочи своята острота. С много повече полза за църквата и за обществото ни. А ако държим да се занимаваме с икуменизма – нека това се прави почтено и отговорно; както подобава на всичко в църквата.
Та, ако ще се занимаваме, нека помислим на първо място така: какво означава, от гледна точка на учението за Църквата, положението, че само част от поместните църкви участват в ССЦ като членове. Въпросът тук не е кой е „крив или прав”; или защо едните участват, а другите – не. Въпросът е как се отнася това различие към идеята за църковното единство; как се вписва то в перспективата на Едната църква, основана на една вяра, едни принципи, единомислие и единодействие.
Ако използваме една опростенческа юридическа аналогия, поместните църкви са „идеални части” на Едната Вселенска и Апостолска Църква. А това ще рече, че всичко, което се случва с идеалната част, поражда последици за цялото. Казано с някакви други аналогии – когато галим или удряме с ръка, не казваме, че това е действие на ръката ни; това е наше действие. Така че присъствието на дори само една поместна църква в ССЦ вече означава, че Православната Църква участва там. (Или означава, че тези поместни църкви не са част от Едната Църква?) Как сме отговорили на този въпрос, когато сме взели нашето „поместно” решение? Отговорили ли сме изобщо?
На второ място, защо БПЦ участва така, че „лявата ръка не знае какво прави дясната”? Как се получи така, че хем най-безкомпромисно излязохме от ССЦ, хем най-компромисно влизаме в общото богослужение? Какво стана сега: да четем православни богослови от Запада не може; да участваме в общи молитви с протестанти и всички останали – може… Нужна е помощ, за да се ориентира мирянинът в този неясен подход, за който православните агенции в Русия писаха подробно и саркастично.
Друг съществен въпрос: след като така или иначе Църквата участва в ССЦ, важно е да се разбере какво прави там. Точно на тази плоскост действително е необходим анализ, идеи за бъдещето, чувство за отговорност. Основната теза е, че православните участват в ССЦ, за да свидетелстват Православието. Разбира се, тази теза е формулирана прецизно и детайлно, аргументирана богословски и исторически и осмислена на различни църковни нива по различен начин. За нивата в България не мога да предположа как е осмислена, защото като една редова мирянка нямам достъп до тази тайна. Какви са успехите на тази мисия на Православната църква сред другите християнски общности трябва да се прецени. Но уважавани съвременни духовници и богослови смятат, че макар и променливи, тези успехи са налични. Дано да са прави.
Какво се случва в една по-съдържателна от църковна гледна точка перспектива, обаче? Оказва се, че за съжаление днес православните не са единни не само в отношението си към другите християнски общности в ССЦ; противоречиви са и техните отношения един към друг! Тази година в Порто Алегре в Руската и в Константинополската църква се служат отделни литургии. Дали не е редно молитвите и мислите ни да се насочат към тази грижа и към проблема на задълбочаващите се противоречия между Московската и Вселенската патриаршии, стигнали до демонстративен богослужебен „разрив”, вместо към съмнителната заплаха на „икуменическата всеерес”? Въпросът за свидетелството на православните в света, въпросът за собствената ни православна идентичност би трябвало да ни занимава много по-сериозно, отколкото изкуствено създадената опасност от икуменическо индоктриниране и ужасът да не се разбере, че си разработил църковен проект със средства от протестантски социални организации – ужас, който държи в трепет навярно стотици иначе почтени и обичащи църквата хора в България. Тази „борба” е изкуствена, а въпросният трепет напомня с нещо за историческото „враг на народа” отпреди петдесетина години…
И така: има ли начин да говорим за процесите в международната християнска общност, без да се занимаваме с икуменизма? Безусловно. Защо това не се случва в България? Трябва още малко да помислим…
Може ли човек да е против икуменизма, без да се бои от протестантите, без да си служи с антиикуменическа реторика, без да бъде нечувствителен или просто невежа? И накрая, може ли човек просто да е безразличен към икуменизма? Предполагам, че да. Нещо повече: подозирам, че така е по-добре. Чудя се, дали вместо да влага цялата си енергия в това да чисти и изпразва живота на другите от нещата, които не харесва, не е ли по-добре за човека да се заеме с противоположното: да превърне нещата, които утвърждава, в съдържание на собствения си живот.
Искаме или не, в християнския свят настъпват процеси, промени, предизвикателства. Ние сме част от този свят. И това ще разбираме все по-ясно и лично с развитие на процесите на глобализация, с новите ни международни интеграции, с развитието на собствената ни православна идентичност.
Недостойно е да се крием от „вятъра”, да говорим със себе си, да водим бутафорни войни, да се боим от въпросите на обществото. Православието не е нито доктрина, която трябва да конкурираме с други доктрини, нито привилегия, която ни поставя извън всяка конкуренция. Свидетелстваме за истината, когато сме част от нея, а не когато говорим за нея. А истината ни прави свободни (срв. Иоан 8:32). Свободни дори за това – да обичаме различния и да се борим за него, а не срещу него. Само от такава изходна позиция, мисля, изкушенията на икуменизма могат да бъдат победени „отвътре”. И борбата с него, както и с всяка доктрина, противна на Църквата, може да даде плодовете на истинската мисия – и така да бъде от духовна полза както за нас, така и за опонентите ни.
Църквата е непобедима, защото има силата да обича всеки човек докрай; да познае чрез тази любов всичко и всички, по образа на бъдещото Царство, когато „Христос ще бъде всичко във всички”. В тази любов Църквата вижда истински човека и търси път към Божия образ в него. Другият начин сме го виждали: имаме си враг, организираме си борба, имаме какво да правим, имаме кого да мразим. Някой друг път ще си търсим кого да обичаме.
