Когато ни е Коледа
Нали има една приказка, че блус е, когато на хубав човек му е кофти, а чалга е, когато на кофти човек му е хубаво. А какво е, когато на нас, българите, ни е Коледа?
Боя се, че отговорът минава през втръсналите на всички изблици на интелектуална погнуса от опошляването на празниците. Дали има какво да се добави? И дали си струва? Блъскането по магазините на фона на цялата ни сиромашия, консуматорският дух или пък, да кажем, Кока Кола, Санта Клаус и американската мечта… Всичко това, разбира се, са неприятни явления. Но също толкова неприятни са хейтърските коментари по темата. Понеже истинският въпрос не е дали и как да празнуваме. А защо.
И наистина, да се задържим малко на този въпрос. Ако си представим, че всички магазини са затворени, няма лъскави елхи, улични украси, шарени витрини и порцеланови фигурки на Богородица и Младенеца, коледни базари, коледни песни, коледни сладки, седем постни манджи, коледна пуйка или пържола. Че няма и ток…
Та, ако свалим като шарен тапет цялата тая „коледност” от живота ни, какво ще остане? Най-вече тъмнина, тишина и една студена стена. Можем да мислим, че това е стената на страха ни. Проблемите. Безпътицата. Камъните за препъване. Безизходицата ни, екзистенциалната.
Но може това да е и съвсем друга стена. Може да се окаже, че зад нея има малка пещера. И в тихата нощ, за която пеят коледните песни, там няколко животни и един стар човек наистина стоят около млада жена и новороденото й дете.
Йосиф и Мария не знаят какво ги очаква. Скоро ще трябва да бягат и да се крият от войниците на цар Ирод, който ще търси Детето, за да го убие. Сами са. Никой не ги приема. Никой не знае кои са. Освен тримата влъхви, които отиват да се поклонят на Младенеца. Те са видели звездата от изток и знаят, че древното пророчество се е сбъднало. Детето, родено през тази единствена в историята нощ, е именно Христос, дългоочакваният Месия, Спасителят на света, Божият Син, Новият Адам.
Съдбата на това Дете ще преобърне живота на света. Ще бележи пътя на човечеството завинаги – до самия край на историята. Но тази нощ – тази нощ той е просто Младенецът в скута на Мария; мъничкото момченце, което тя уплашено прегръща.
Можем да пристъпим. Можем даже да приседнем някъде отвън. Да загърбим нашия собствен мрак и да оставим очите си на светлината, която облива Майката и Детето. Светлината, която дойде в света с раждането на Христос и за която Евангелието казва, че „свети в мрака и мракът не я обзе…” Ще я видим ли?
Заслужава си да опитаме. Поне тази нощ.
Списание Свет, бр. 7/2011
Господи, колко хубаво е казано!
За да почувстваш празника следва да имаш очи и сърце за това. Българите са много правилно и много добре християнизирани и това, че не ходят в храма, който днес е службарска и требничарска историческа сграда и това, че не вярват на попа, който едно говори, а друго прави, не означава не са разбрали смисъла и символите на вярата. Митрополит Кирил в едно предаване поправи една журналистка, която го пита за Коледа, а той й каза че правилно било да се нарича Рождество. Не знам суперлимузинеца, както го наричат във форума дали си дава сметка колко искрено вярващи хора са пазили възвишеното и смирено разбиране на вярата в усилни времена, наричайки празника Коледа и Божич, колко хора са запазили вярата с курбана и обредната трапеза, колко деца са пристъпили към вярата вследствие радостта от подаръците и от обредната трапеза, където чакат да си получат паричката от питката Вярата е много сложна и за да пристъпим, както ни съветва авторката на текста трябват много усилия за да има очи и сърце.
Хубаво казано, наистина. Според мен доста е сбъркана представата и нагласата на днешните поколения за Рождество Христово и Коледа. В моите спомени от детството, а и по силата на едно вътрешно чувство този празник е далеч от шумотевицата на другите празници. Има нещо дълбоко лично, за което човек си струва да седне в семейна среда и да се размисли над собствената си вяра – в божественото, в собствената си мисия на земята, в обичта и уважението към природата-майка и по между нас хората… Трябва ни по-малко щедрост в подаръците, повече вяра в доброто и в стремежа да правим добрини…
Трябва да ям такова ядене, за да се почувствам човек. Трябва да имам такива питиета на масата . Пък ако дойде някой да ме види, колко съм велик. Трябва да се налянкам като прасе, защото така правят готините. Трябва да играя кючеци, да понатисна комшийката, уж без да искам ( тя ми се буташе), трябва…
Трябва да гоня някакви стандарти, наложени от някой друг….да се почувствам като „човек“, да се почувствам „бял човек“…
Но животните няма да идат на съд…
Но ти- човече ще идеш. И тогава, ох, как ще съжаляваш, че се подлъга по тези 15 минути – безумие. Как ще искаш да се скриеш някъде, но няма да има къде.
Бог да ни умъдри и вразуми!