Нашият триумфализъм

Преди петнадесетина години започнах следването си в един задграничен богословски факултет и имах щастието да разбера, че освен семинарските читанки, в Православието има и сериозна съвременна литература. Тогава, благодарение на трудовете на наши съвременници, започнах да се опитвам да подреждам в съзнанието си пъзела на църковната история, да преоткривам смисъла на тайнствата, догматите. Разбрах, че по-добре е да съпреживееш онова, което са ни оставили евангелистите и светите отци, отколкото да го тълкуваш и обясняваш.

И когато вече мислех, че съм на „ти” с неопатристичния синтез, един сегмент от двугодишната ми семинарска закалка (завърших паралелния курс веднага след двегодишна казарма) някак си все не се преобразяваше и не искаше да се вклини в новия ми мироглед. Беше призракът на православното „най-”. То ми даваше самочувствие на владетел на абсолютната истина, носеше ми сигурност и спокойствие, убеждаваше ме, че няма на света въпрос или проблем, който аз не мога да обясня „православно”. Всъщност проблемът ми беше, че не осъзнавах колко надълбоко в мене е пуснала корени една подмяна – трудно забележима, но и трудна за признаване пред самия себе си. Да. Ставаше въпрос за вярата. Ще го кажа в прав текст. Семинарската скамейка ме бе научила да вярвам в непогрешимостта на схоластическото богословие и абсолютния авторитет на една институционализирана църква. Бях пленен, или по-скоро заслепен от последиците на тази вяра – триумфализма. Той отричаше и оборваше (с аргументи и доказателства) всичко не-„наше” и отнемаше на другия правото да се спасява. Беше готов да оправдае всяко безумие на някой наш предшественик само защото по стечение на обстоятелствата е бил православен и в същото време осъждаше и окарикатуряваше почти всичко неправославно, величаеше „православните” царе, императори и империи и страдаше с нескрита носталгия по славните времена.

Сега, като се връщам мислено във времето, се сещам, че много лесно се разделих и със схоластиката и с институционализма, но пустият му триумфализъм за дълго си ми остана мил и скъп. Разбира се, отдавна го бях забравил и него.

Между другото, началото на нашата раздяла беше провокирано от едно православно събеседване, на което обсъждахме книгата на архим. Серафим и архим. Сергий против икуменизма (забравих й заглавието). Спомням си, че към края на разговора, към свещеника, който присъстваше, беше отправен следният въпрос: „А католиците ще се спасят ли?”. Той отговори като цитира св. Теофан Затворник, който казва, че за себе си знае, че може да се спаси само ако остане православен, но за другите не знае. Свещеникът добави, че той лично познава или е чувал за много католици във Франция например, чиято вяра не е заразена с папизмите от всякакъв род и всъщност той лично много трудно би се решил да осъди тези хора на вечен огън и скърцане със зъби.

Предполагам, ще се съгласите, че след такъв отговор всеки разумен човек би се позамислил за своята надменност.

Тези дни един приятел на нашия портал волно или неволно се опита да реабилитира триумфализма. Тоест, за самия него това може би все още е състояние на духа. Но факт е, че мнозина бяха съблазнени. И реакциите са доста крайни. Все пак не бива така, началото на поста е, нека го приемем като изкушение. И аз мога сега да изброя няколко основателни съмнения за ерес в текста, но не бива. В случая трябва да се прояви най-вече трезвоумие и малко повечко любов. В мене витае едно такова съмнение, че мнозина от активно пишещите братя и сестри (съпричастни към категорията „НБ”) подхождат малко небратолюбиво към несподелящите техните схващания, най-общо казано. И започнах да се питам: къде има повече триумфализъм? – в романтично-умилителните пасажи на пътеписа или в първосигналната ми реакция след като го прочетох?

Когато в събота вечер се подготвях за Неделята на прошката, в една от проповедите на протопрезвитер Александър Шмеман попаднах на мислите на двама от титаните на руския дух – Достоевски и св. Серафим Саровски. Първият казва: „За всичкото зло на земята съм виновен аз, Господи”, а светецът добавя: „Спаси себе си и ще видиш колко много около теб ще се спасят”. Без коментар.

Смирено моля да се постараем да запостим и духовно, да простим на този, който ни е провокирал с позицията си и нека му помогнем по друг начин, не с убийствена критика. Мисля, че няма да е лошо временно да не пълним рубриката „християнски хумор” с нови умотворения (отнася се най-вече за извори от форума).

Накрая моля и за прошка, ако съм засегнал някого, а ако някой е останал неудовлетворен от написаното – нека и той ми прости.