Апостолите, които носят зданието на Църквата
Влизайки в средновековната църква “Св. Петър и Павел” (XII век) във Велико Търново, ще видим прекрасен средновековен стенопис между притвора и наоса. На него са изобразени първовърховните апостоли, държащи заедно здание на църква. Ръцете им, напомнят носещи колони, т.е. те самите са своеобразна основа на църквата.
Апостолите говорят помежду си. Лицата им са в общение, но същевременно гледат и към наблюдаващия. Над главите им е изобразен благославящият Христос-Емануил, като Неговото сияние, нетварните Божии енергии, са насочени към апостолите.
Ако разгледаме внимателно изобразената църква в ръцете им, то ще видим, че в нейната вътрешност има олтар и евхаристийна чаша, поставена върху олтара. Литургичните символи в стенописа буквално кореспондират с Преданието на Църквата. През поколенията до нас е достигнало, че след смъртта и Възкресението на Господа, св. ап. Петър, заставайки начело на апостолите [1], става предстоятел на съвместните им вечери (т.е. Евхаристията). Той е онзи, който преломява хляба [2] и благославя чашата според заповедта на Господа (Лук. 22:19), утвърждавайки братята (Лук. 22:32).
Що се отнася до св. ап. Павел, макар и лично да не е присъствал на Тайната вечеря, ясно говори: “Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен.” (1 Кор. 23-25)
Приемането на дара, за който свидетелства апостолът, не представлява нищо друго, освен общение (причастие) със Самия Христос, Разпнатия и Възкръсналия, чиято кръв е сключване на Нов Завет, а приемането на плътта Му е въчленяване в Неговото тяло (вж. Мат. 26:26-28). Така разбираме този стенопис литургически. Чрез тайната на Евхаристията, подобно на светите апостоли, ние ставаме участници в това здание, което те символично държат в ръцете си. Ставаме част от градежа, но същевременно, колкото и да сме малки, поддържаме зданието. Ние ставаме събрание (т.е. църква) в Неговото тяло (срв. 1 Кор. 12:13).
Поради това и св. ап. Павел говори на християните в Ефес с голямо дръзновение: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа“ (Ефес. 2:19-22).
Думите на апостола свидетелстват за пътя, по който ставаме свои на Бога. Той имплицитно говори за тайнствата на Църквата, в които Сам Св. Дух съзижда зданието ѝ.
Ние сме Божии посредством Кръщението, което е ново раждане, осиновление чрез смъртта и Възкресението на Господа. Утвърждаването ни върху основата на апостолите и пророците се извършва чрез Миропомазанието, получавайки даровете на Духа. А съграждани на светците ставаме чрез Евхаристията, тайнството на единението. Поради това и св. ап. Петър нарича християните “народ свят, царствено свещенство, люде придобити , за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната своя светлина” (1 Петр. 2:9).
Четейки обаче тези думи: “свои на Бога”, “съжители на светиите”, “царствено свещенство”, не ни ли звучат като нещо невъзможно за нас, които имаме съзнанието за своята греховност и отдалеченост от Бога? Не си ли мислим, че дарът, за който говорят апостолите, е толкова голям, че не може да бъде понесен? Можем дори да твърдим, че тези думи звучат невъзможно в модерната епоха, в която живеем.
Когато говорим за светостта, трябва да помним, че тя е присъща само на Бога [3], а човешката святост произлиза от общението с Него, което ни прави свети по причастност, а не по същност. Самото освещаване става посредством благодатта Божия. Чрез благодатта Си, Господ общува с нас, и то по личностен начин, тъй като Неговата благодат (т.е. енергия, действие) винаги е персонална. Това означава, че всеки, който има общение с благодатта (или енергиите) на Бога, той има лично общение и с Бога, тъй като Бог лично присъства в тази връзка.
В този контекст можем да разберем и защо св. ап Павел се обръща в своите послания към християните в Коринт, Ахия , Ефес и т.н. ( срв. 2 Коринт. 1:1, Ефес. 1:1) с думите светии.
Терминът в посланията се разбира в литургичен смисъл и се отнася за всички, които са на литургичната трапеза с Христос, на онзи олтар, на който се принася Евхаристията (Благодарението). Разбира се, има и светии, които Църквата разпознава като пример за подражание. Това са апостолите и мъчениците, свидетелствали за Христа по време на гоненията, а след това са прославени преподобните, светителите, безсребрениците, равноапостолите. Но светостта им винаги е била основавана върху един единствен факт – те са отворили битието си изцяло за Христа. Това отваряне за Христа понякога е било потвърждавано по един изключително дълбок и радикален начин: гонение, отричане от света, себеотдаване, смърт, и всичко това в името на връзката им с Бога. Тази христоцентричност на живота, която са имали светиите, би трябвало да е цел на всеки християнин. Тя е цел, но е и тайна, тъй като отношенията ни с Христос надхвърлят човешкия разум. Бог има Свои критерии и ни обича, дори и ние да не го обичаме. Когато обаче го възлюбим, Той още повече задълбочава връзката си с нас и иска ние да се усъвършенстваме докрай в тази любов. Такова усъвършенстване може понякога да смятаме за горчиво, тъй като можем да загубим нещата, които представляват пречки пред общуването с Бога. Бог също може да допусне да попаднем в изкушение, за да разберем, че не можем да разчитаме на себе си, а единствено на Него.
Този факт е толкова реален, че се е случил и с първоапостолите, великите стълбове на Църквата.
Св. ап. Петър, макар и присъствал на всичките чудеса на Господа, на възкресява ето на Лазар и на сина на вдовицата, видял с очите си славата Му на Тавор, трикратно се е отрекъл от Него. А св. ап. Павел, който изучил Закона още от младини, ревностен фарисей (срв. Деян 22:3; 26:4–5), е бил гонител на Църквата (Деян 8:3), “дишащ заплахи и убийства срещу учениците на Господа”(Деян. 9:1).
За тези стълбове на вярата, гледащи ни от стенописа, можем да кажем, че тяхното величие се състои не в това, че са били безгрешни човеци, тъй като те са падали в изкушение. Тяхното величие се състои най- вече в това, че са жадували за Христос, като тази жажда се е въплъщавала в покаянието (срв. стб. преумление, гр. Μετάνοια) и любовта към братята. Поради това те остават наш основен пример в отношението ни с Господа. Изключително е важно да се отбележи, че макар и съгрешили в момент на слабост и изкушение, то грехът им не е попречил да търсят Христа. Търсенето е било толкова радикално, че св. ап. Павел се отделя в арабийската пустиня за три години (срв. Гал 1:17-18), а св. ап. Петър скача от лодката във водите, разбирайки, че възкръстналият Христос е на брега (Йоан. 21:7) и с дръзновение три пъти убеждава Господа, че Го обича повече от всички апостоли (вж. Йоан 21:15-17).
Имайки техния пример пред себе си, нека да бъдем мъжествени. Дори и да паднем по пътя, дори да пропуснем целта си, то да не се отъждествяваме със своето падение, а да продължаваме да търсим Христос. По този начин, грехът, макар и извършен, ще остава нещо чуждо и неприсъщо на нас. В покаянието си да сме отворени за Бога, да го поставим в центъра на нашия живот, докато Той напълно се изобрази в нас [4]. По този начин грехът ще бъде победен чрез синергията между Неговата святост и нашето желание.
Двамата апостоли ни учат на това. Станали непоклатими основи на Църквата, закрепени на крайъгълния камък Христос, те засвидетелствали любовта си с проповедите, пътешествията, трудовете си, с тъмниците, побоищата, като всичко това накрая било запечатано със собствената им кръв [5]. Примерът им е толкова важен за Църквата, че от древност до днес, препрочитаме техните послания на всяка Литургия. Ликовете им са увековечени в мозайки, фрески, песнопения и храмове из целия свят. Техният подвиг е вдъхновявал покръстването и просвещаването на цели народи [6].
Поради това на светите им икони има място и за нас – там, в модела на църквата, пред светата чаша.
Бележки
1. Св Йоан Златоуст го нарича “уста на апостолите и глава в апостолския лик”. Св. Йоан Златоуст, Тълкование на Матея, Омилия 54, превод по Творения Святого Отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского: Том 7 (в 2 книгах). Книга 2 : в русском переводе. – Издание С.-Петербургской Духовной Академии, 1901. с. 553.
2. Преломяването на хляба след Петдесетница става характерно за всички апостоли и техните приемници – епископите. След св. апостол Петър първи епископ на Йерусалим става Яков брат Господен.
3. Това е изразено много ясно в Евхаристийния канон на светата Литургия с възгласа: ”Светинята е за светите”, на което лаосът (т.е. народът) отговаря: “Един е (само) Свят, Един е Господ, Иисус Христос за слава на Бога Отца. Амин.”
4. Заради това и св. ап. Павел свидетелства: ”…вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).
5. Св ап. Петър умира разпънат на кръст надолу с главата, а св. апостол Павел е посечен с меч на 29 юни 64 г. по време на гонението на император Нерон.
6. През 674 г. един аристократ от Нортумбрия, Северна Англия, на име Бенедикт Бископ (628–90), посещава Рим и се вдъхновява от подвига на свeтите апостоли Петър и Павел и тяхното присъствие в Римската църква, което имало своя отпечатък върху целия християнския живот в града. Връщайки се от своето поклонничеството, той измолил от краля на Нортумбрия Eгфрит да предостави земя за манастир. Кралят дарява голям участък за основаването на обител, посветен на св. ап. Петър в Уеърмут, а след това през 681 г. Бископ получава земя в Джароу за основаване на Павловия манастир и цялата земя между реките Тайн и Уеър. Така възниква един бенедиктински манастир на две места, който става най-известният манастир в северния европейски свят и изиграва най-важната роля за християнството на Британските острови до XI век. Многобройното келтско и англосаксонско монашество просвещавало Севера, епископи проповядвали по примера на светите Петър и Павел. Беда Достопочтени (+735) и св. Кътберт от о. Линдисфарн (+687) са само двама от най-ярките представители на апостолските приемници – подражатели на първовърховните апостоли Петър и Павел, чиито плодовете са живи и до днес в Православната църква.
