Гласувайте за Двери на Православието

Православие България се появи в българското интернет пространство точно преди един месец – на 17 септември 2005 година.

Умишлено избягвам да назова какво е Православие България – страница, сайт, проект, портал… За тези, които вече обитават тук – определението едва ли има значение. За тези, които случайно са се озовали тук и се чудят какво е – ще преценят. За тези, които спорят какво е – да се разберат.

Това е пространството на Православие България.

Тези редове не са статистика нито за публикуваните текстове, нито за мненията във форума, нито за броя на регистриралите се потребители през първия месец. Тези редове са по повод написаното за Православие България.

И като стана дума за писане… Емоцията е хубаво нещо. Кара човек да се чувства „жив” и прави писането „живо”. Но притежава и две много лоши страни – може да бъде злобна и да замъглява разума ни. И когато човек пише в яда си, става страшно.

Хубавото на писането, особено за публика, е, че минава през един неизбежен процес, наречен Редакция. В конкретния случай на този текст това би трябвало да означава: „три пъти мери, един път режи”, или „голям залък глътни, лоша дума не казвай”. Затова избирам да го публикувам тук, а не в някой форум.

Тези редове бяха други – бяха написани с емоция и имаха за цел да отвърнат… Емоцията е лош съветник. След редакцията на този текст остана само заглавието. Останалото, като някакво чудо, стана просто бяла страница. Чиста дъска.

Редовете бяха замислени в отговор на думи, написани в един форум. Форумът, обаче е място, където хората пишат без (авто)цензура. Могат да си позволят лукса и изкушението да пишат така, както говорят, тоест – без да се замислят. Казана дума – хвърлен камък, а като я напишеш, превръщаш в съучастник или мишена всеки, който влезе и го прочете. В случая, това съм аз и всички хора, които стоят зад проекта Православие България.

Всяко начинание си има предистория. Православие България също. А повод за някои хора да се обърнат назад е една покана, която свикнах да наричам „поканата на раздора”. Няма да ви разказвам предисторията, нито пък възнамерявам да коментирам мотивите и манталитета на тези, които предпочитат да я интерпретират според интересите си.

В тези редове няма да намерите имена, нито дати (не че липсват източници за това) – защото тези редове са много лични.

Няма да намерите и цитати от свещените текстове, защото смятам, че да се позоваваш на имената на Светите отци, за да уреждаш личните си отношения, значи да спекулираш, значи да злоупотребяваш. А да размахваш получената за нещо благословия, смятам, е безотговорност и дискредитиране на самата институция на „благословението”.

Оригиналът на този текст представляваше една пародия на гласуването в един конкурс. „Оригиналът” беше плод на обида, затова бе пълен с ирония. И разказваше „стъпка по стъпка”:

1. За новината, с която Двери на Православието представи Православие България, след официалното му откриване на 17 септември 2005.

2.  За това, как случайно се регистрирахме в конкурса и поставихме банера на главна страница.

3. За поканата, поместена във форума на Дир.БГ и разразилата се „полемика” относно „нелоялната” конкуренция (?!).

„Публичното пространство” не e нищо друго, освен клишетата и нетърпимостта, които сами произвеждаме. Тоест, Православието няма място в такова пространство, ако сами не му направим. А достойно място на Православието в българското публично пространство няма да постигнем с бутане и блъскане.

Надявам се да съм ви отегчила с тези редове.  Те нямаха намерение да предизвикат реакция. Надявам се също, че следващият месец, на 17-то число, поводът за равносметки ще е радостен.

Хората не са съвършени. Плодовете на нашия труд – също. Остава стремежът ни. А награда ще е, ако сме успели да постигнем съгласие между думите и делата си и ако сме устояли на предизвикателствата, с които този свят ни изпитва.

Така че, гласувайте за Двери на Православието!

Регистрацията на Православие България в конкурса БГ сайт 2005 беше по моя лична преценка. Целта не беше да спечелим „ние”. За мен това беше възможност да се преценим, макар и твърде „млади”. Православие България не беше и все още не е нито промотиран, нито рекламиран. Поканата във форума на Дир.БГ беше съвсем естествена стъпка. Да я наречем рекламна. Нима в ежедневието си не сте обсипани с много по-брутални реклами или нелепи обяви (Една от „любимите” ми: „Млад мъж, собственик на земеделска земя, си търси жена с трактор.”). Та точно една най-обикновена покана се прие като „удар под кръста”. Извинявайте, та ние дори не знаехме, че Двери на Православието участва също в конкурса, защото го нямаше в списъка на регистрираните участници. Това знам, защото лично проверявах участниците, за да реша в коя категория да се регистрираме. А как Двери на Православието се появи после в списъка за гласуване, не сме се интересували.

Спорът за „кой кой е” и претенцията за „идейно бащинство" на наименованието са толкова безпредметни, колкото и спорът за „яйцето и кокошката”. Конкурсът е тест; целите на Православие България са описани и добре формулирани далеч преди да се появим като медиа. Не сме включили в целите си печеленето на конкурси. Православие България се появи в интернет-пространството не за да спечели конкурса БГ сайт на 2005, а за да спечели доверието и подкрепата на своята аудитория.

Православието не е „собственост”, към която да предявим претенции, не е точно определено време и пространство, нито WEB-адрес, не е запазен фирмен знак, нито начин на изразяване, не е метафора, не е текст, нито част от заглавието. То е избор и битие. Също и начина, по който се отнасяме един към друг.

Благодарим ви.

Надежда Господинова