Гласът Божи
Объркани есхатологични размисли
Времето такова. Мрачно. Мъгливо. Мътно. А на мен си ми харесва. Вали вече цяла седмица. И ми е така уютно, така приспивно и топло под тоя похлупак от тлъсти сиви облаци. Преливали реките – да преливат. Войни, жестокости, кръв – нека. Така трябва. Лъжат ни, мамят ни. Значи сме на прав път. На Земята тук, отгоре върху тая планета само поражение ни чака. В битката. Тая предпоследна битка, с която войната не приключва. Ако не ви се вярва, не вярвайте, не ви карам. Обаче наближават разни такива странни и страшни неща, не можете да го отречете, всеки ден гледате мизерията, виждате безрадостните лица и събития около себе си… Обаче ние не се плашим, щото трябва да минем през тях, понеже не сме някакви страхливци. А сме смели люде. Но за това не се говори. Няма смисъл да се говори за най-съкровените и интимни моменти на сърцето. Затова е прав оня шантавия Буковски, като казва, че важните неща са очевидните неща, които никой никога не казва. Няма нищо по-хубаво от лошите новини. Всеки ден и всеки час напрежението расте. Това е толкова приятна мисъл. Значи все пак сме близо до Края.
А ние сме получили подробни инструкции как да действаме, когато Краят наближи. Страх ни е от тоя Край и не смеем да говорим за него дори. Пу, да не е в мойта къща, както казвахме като деца, когато виждахме нещо мръсно. Но Краят не е мръсен. Просто не ни се вярва, че го има и това съмнение в неговото съществуване е едно обикновено следствие, един нормален атавизъм от ония първи мигове на човешкото съществуване, когато сме били безсмъртни. Душата е безсмъртна и помни и телесното безсмъртие. И тая е причината да не вярва в смъртта и да се чуди и мае, когато я срещне по пътя си ежедневен. Но личният край не е онзи Край, който чакаме с нетърпение. Така ни е казал Христос да го чакаме – с нетърпение. Дълготърпеливите печелят, обаче стане ли дума за Финале Гранде, инструкциите са да не се притесняваме, а да казваме „Да, Господи, ела“.
От друга страна не говорим за Откровението, защото не знаем сроковете. И всяко предположение е само хипотетично. На Земята ще стане зловещо и безрадостно, студено и озъбено. Като в „Лудия Макс“ примерно, помните ли видеокасетите и оня млад Мел Гибсън, който по-късно направи и един католически филм за Христос. Който не може да се сравнява с православния „Остров“ – също примерно. Напоследък едни такива филми са плъзнали, дето всичко ни се показва явно и нагло… Стенли Кубрик почна да показва. По случайност или не, той умира малко след завършването на филма за широко затворените очи. Продължават да ни показват открито плановете си лошите чичковци днес в повечето холивудски бози на големите студиа. Казвам ви, тия чичковци с милиардите, са сатанисти от най-окултните, изперкали са съвсем и дори не се прикриват, напротив, заявяват го със самото заглавие на филма Now You See Me (Вече ме виждаш) и така ни съобщават, че те са решили сега вече да виждаме открито какви са им плановете, за да се наслаждават на безсилието ни, на невъзможността ни да им противостоим. Нарича се унижение. Всъщност е само опит за такова.
Защото единственото, над което нямат власт, е нашата душа, вярваща в Спасителя и следваща Неговите повели. Това най-много им бърка в здравето. На прав път сме и ние, само не се предавайте.
Постоянно и навсякъде около мен всеки ден става дума за Христос. С десетокласниците сме на „Тартюф“, където се описва един „лицемерен набожник“ – ужким вярващ човек, който се опитва да извърши измама, но се сблъсква с така наречения „здрав разум“. С петокласниците учим за Сътворението, след това за Рождество Христово. Ще празнуваме рожден ден скоро – казвам им. Те първо се чудят, после схващат идеята. И ме разбират, но да знаете само как ме разбират. В градчето действат протестантски формирования, децата от малцинствата (тук те са абсолютни мнозинства) знаят Новия Завет почти наизуст, с библейските сюжети нямам проблеми, познават ги в детайли. Обаче ледът е тънък. Те са индоктринирани в неправославно учение, повтарят като папагали заучени фрази на висок глас и с фанатични нотки, при което се оказвам безпомощен, не мога да ползвам часовете си по литература, за да им разяснявам разликите, а и не бива. Единственото, което ще получат от мен, е свидетелство. Ние с тях сме от два различни свята. Аз ще свидетелствам, че има свят като моя.
След това се връщам у дома, където ме чака новата ми маймунска книга „Напълно изгубили себе си“. На маймуни ни направиха. Били сме се изгубили – забравили съвсем, че сме тръгнали от тях. Не знам за вас, но аз във филогенетичната си памет нямам спомени от маймунски времена. Отказвам категорично да бъда обиждан и клеймен. Аз имам едно нещо, което никоя маймуна не би могла да притежава. Ще ви кажа кое е то след малко. Сега още не. Сега ми се иска да продължа с тая гавра. Разказвачът е жена, която в детството си е израсла заедно с една маймуна, женско шимпанзе, което е било нейна сестра и част от семейството, бащата е учен, а съжителството на дете с маймунче е някакъв американски социален експеримент. И детето е толкова привързано към животното, че го смята за наистина равноправно и пълноценно създание, което третира като човек. Навсякъде я нарича своя сестра и дори за миг не допуска, че маймуната не е нейна истинска кръвна сестра. Идеята на книгата е зловеща. Между човека и животното е сложен знак за равенство, за тъждество. Купих си я, защото ме привлече заглавието. Да, ние сме напълно загубили себе си. Но не себе си – животните. А себе си – Божиите творби. И сме се оживотнили вместо да се обожим.
Ами като сме животни, да не живеем повече от необходимото, а? Да приключваме след определена възраст, като ни пораснат децата, примерно. Има нещо фашистко в идеята, че не сме нищо повече от другите примати или животните като цяло. Ние не сме животни. Ние не сме „голи маймуни“, има и такава книга, в която пише много факти, но която също е манипулативна. Казвам го с емоция, но в същото време и с убеждение.
За финал на деня си пускам последния филм с Брад Пит – „Ярост“, Fury. Така е изписано върху оръдието на танка, който главният герой командва през ВСВ някъде из Джърмани. Яростен филм, повечето творби с тая звезда са такива, яростни – „Боен клуб“, „Седем“, „Безславните копилета“ на Тарантино. И тук християнската идея отново е изкривена, едностранчиво показана – един от екипажа на танка загива, изпращат на неговото място новобранец, младок, който се оказва набожен протестант, отказващ да стреля срещу враговете, защото са човешки същества и на него му е непозволено да извършва такива грехове. Поставен е в необичайни условия. Налага му се да преосмисли вярата си, да я разглоби на съставни части и да се опитва отново да я сглоби. „Векът е разглобен. О, дял проклет…“ Командирът на танка го принуждава да застреля невъоръжен немец, пленник. Принуждава го насила, хваща го здраво, слага в ръката му пистолет и своята ръка върху неговата, натиска пръста му, за да произведе изстрел, но онзи се дърпа докрай. Накрая се научава да убива. Ще не ще. В протестантизма измеренията на света са чернобели, едно нещо или е добро, или лошо, няма нюанси, няма ги другите цветове, заклеймяваш човека, прономероваш го и продължаваш нататък. Елементаризиране, което в Щатите може и да върши работа, но за мен и за нашите условия такава постановка не работи. Православните войници отиват на война с благословия. Те не искат да убиват, но им се налага да го правят. Те са мъже и бранят дома си, Родината си. Къде е тук измислената филмова драма? Или може би просто ни подготвят за следващото голямо клане онези режисьорите от Холивуд, а?
Един съдник има, това мога да отговоря и на Брад Пит, и на маймунската авторка. И тоя съдник не е нито общественото мнение, нито човешкият съд. По това се различаваме и от животните – имаме вътрешен съдник, едно гласче, което ако не е задушено, приспано, смазано, се обажда тъничко, несмело и винаги уместно, точно когато е необходимо. И това гласче го назоваваме с думичката „съвест“… а го умалявам, защото в днешно време е вече умалено, почти не се чува в гълчавата. Иначе си е гласът Божи, цяло гласище. Трябва да останеш насаме с него, да притихнеш някъде. И ще го чуеш. Ще закънти отвътре. Този глас, който ни пази. И който ще ни преведе до самия Край. Няма страшно.
За разлика от Хамлет аз не съм роден да слагам в ред разглобения свят. Роден съм да слагам в ред собствената си обърканост.
