Грехът е насилие над себе си

Това заглавие всъщност е целият ми текст. Всичко останало, което ще напиша, ще бъде само негово дообяснение.

През изминалото лято бях 14 пъти в Константинопол, така е наричан градът чак до 20 век. Задължението ми беше да заведа там туристи и да им разкажа накратко за града и историята му, след което да им покажа и най-известните паметници, сред които Теодосиевата колона от 4 век, където императорът е изобразен с цялото си семейство върху каменната основа, и Света София, храмът, построен през 6 век от другия велик християнски император св. Юстиниан… Само тези двата паметника споменавам, понеже те са от значение за мен като християнин. Опитвах се да си представя ежедневния живот на хората от онези времена. Времето ми беше ограничено, всеки път имах само по няколко часа да поседя, да погледам и да премислям.

При Теодосий всички останали езически вероизповедания стават незаконни, век по-рано християните още са преследвани, толкова преломни и преходни години са били. И изведнъж статутът на Църквата става защитен със закон, превръща се в първа и единствено важна институция, на която се подчинява сам императорът. Това е голяма промяна. Без нея не би била възможна цялата ни съвременна християнска цивилизация. Дори летоброенето ни нямаше да е от Христа и днес нямаше да казваме, че е 2017 година. Без св. Константин, без Теодосий и Юстиниан европейската история щеше да се развие по някакви други пътеки, но явно тези са били определените от Бога пътища.

Големите постройки мен ме плашат. Не ми вдъхват респект, нито възхита, а почвам веднага да си мисля за грандоманията на архитекти и строители. На кого са нужни чак такива здания? Не е ли главната им цел да потискат психически Човека, за да не бъде Човек, а човече? Като альошите в българските градове… Напълно протестантска и ренесансова мисъл, но всъщност имам предвид нещо друго. Пред вида на Света София не помислих това за грандоманията, както пред Саграда Фамилия или катедралата в Кьолн – пред Света София занемях пред Божието величие. Да, от хора е построена, но кога е построена и с каква цел? И каква е по-нататък съдбата й на тази най-първа катедрала? Не бива да вадим нейната история от контекста. Тя започва славно, после въстаниците от Ника я опожаряват, после се пропуква от земетресенията, укрепват я на няколко пъти, стотици години по-късно идват и агаряните, превръщат катедралата в джамия, а масонът Ататюрк разпорежда да се превърне в музей, за какъвто я ползват и днес. И така тя сега си стои там в цял ръст, тази църква на църквите, където е поставено началото на целия богослужебен ред, спазван от нас до днес на всяка света Литургия. Непоклатимо свидетелство е за това как Бог може да прослави и как човекът може да падне, отново непрозрял простия урок или отново възгордял се за кой ли пореден път.

За мен Света София означава най-вече едно нещо –

всички стени, камъни, покриви, куполи, стенописи, украси, камбани и кръстове с огромни размери не струват и две стотинки, ако вътре в душата на човека го няма смирението и покаянието

Две неща, които са всъщност едно – смирение без покаяние или покаяние без смирение е немислимо, те взаимно се пораждат. И цялата тази внушителна и помпозна ритуалност, всички действия, които човек извършва, докато е в храма, не чинят пукнат грош, ако вътре в сърцето на същия този човек го няма съзнанието за Христос и Неговата милост. И целият човешки живот с ежедневието, професионалните задължения, кабинетите в новите небостъргачи, скъпите предмети наоколо са просто пепел пред голотата на човека – ние тук нямаме нищо, имаме само и единствено души, за които да се грижим. Чрез грижата за другия, за близкия ни. Състраданието и съпричастието са ни вродени качества, изначално вложени качества, най-човешките ни черти, които много често днес ни се случва да игнорираме и притъпяваме.

Да не би св. Юстиниан да си е представял, че някой ден Света София ще бъде джамия! Не само че не си го е помислял, но е живял с вярата и се е наредил сред светците на Православието. Няма ли я светостта, сме изложени на стихиите и бурите. Далече от Твореца и далече от Спасителя абсолютно нищо не може да ни гарантира сигурност, дори най-яките крепостни стени. Константинопол е паднал, понеже е прогнил отвътре, не заради мощта на агаряните.

Грехът – това е гниене отвътре. Външно може да си здрав, силен, бодър, весел, но вътре в тебе да се появи червей. Гниенето ще ти отнеме и здравето, и силата, и веселостта. Крачицата, която правиш към греха, е мъничка, лекичка, неангажираща, но я правиш със свободната си воля и с пълното си съзнание. В момента, в който я направиш, не усещаш нищо, но само секунда по-късно усещаш горчивия привкус на пустотата.

Света София е започнала като окрилен от вярата поклонник. После вярата се е пропукала и се е наложило куполът да бъде укрепван. После дяволите са я нападали и опожарявали, но се е възстановявала. После мюсюлманите са я превзели и са махнали от нея кръста, живяла е в ада почти 5 века. Накрая тая наша светиня е станала музей. Това исках да ви кажа – не превръщайте душите си в музеи.

Като образ и подобие Божие сме създадени красиви и правилни, светли и непоколебими. Но идват земетресения, въстания, нападения. Ако вътре у нас настъпи оная гадна секунда на колебание и отстъпление, сами себе си изнасилваме, сами посягаме на своята красота и светлина. Никой друг за нищо не може да ни бъде виновен. Абсолютно цялата отговорност за този свят е наша, собствена и лична. Моя. И твоя.

Крепостните стени и светлите куполи трябва да бъдат построени в сърцата ни най-напред и после навън. Както казват в един американски вавилонски фестивал на гордостта със заглавие „Горящият човек“, Burning Man: „Всичко, от което се нуждаеш, е вътре в теб.“