Да се повдигнеш на пръсти
В главата ми имаше две заглавия за днешното есе – сериозно и забавно-хумористично със саркастичен привкус. Мислих, мислих, накрая оставих сериозното заглавие. А смешното го копирах от някаква глупава статия: „Измама с агнешкото за Великден“. Няма начин да не кликнете върху това чудесно българско изречение. Но реших да не спекулирам с него. Целта беше само да му се подиграя. Имам една добра новина. Измамата за Великден не е само с агнешкото. Мамят ви във всичко. Мамят ви най-малко в това, че събитията в Брюксел и преди това в Париж са спонтанни и организирани от ужким фанатизирани 23 годишни деца, които малко преди това разпускат с руси каки из дискотеките. Дори да има замесени такива изпълнители на черната работа, зад тях стоят други хора и интереси. Светът се обърква и разбърква и побърква по план и по график. Измамата е в телевизорите ви. Измамата е в магазините ви. Измамата е в училищата ви. А през постите да мислите за агнешкото си е съвсем отделна песен.
Постите са за подвизи. Времето изтънява, кожата му става прозрачна, нервите са оголени като неизолирани електрически проводници и най-малкото непремерено движение води до болка. В подвига вниманието се изостря, сетивата започват да възприемат света по друг начин. И вече не е толкова важна оная измама. И вече друго става наистина важното. Затова и избрах кроткото заглавие – нямаме равновесие между добро и зло, няма ян и ин, има добро и нищо, всичко и нищо. Това е разделението и то не е симетрично, много ясно. Всичкото си е всичко и доброто си е добро. Откъм неговата страна е Христос и животът. Не можем да ползваме везни в случая, защото от другата страна просто няма какво да сложим. Там е измамата с агнешкото и телевизора.
Подвиг е от същия корен като двигател, движение, вдигам се. Да се подвизаваш, значи да се движиш напред, да надскочиш себе си, да откриеш Бога в сърцето си и да го оставиш Той да е кормчия на лодката ти в тоя живот. Поради словашкия, който изучих и честите ми срещи със словаци, знам как мислят католиците, знам как са възпитани и как възпитават децата си. За тях думата пост има по-различно значение отколкото за нас. Те го схващат като обикновено пролетно почистване, като ограничаване на някои видове храни, но отдавна там никой не се лишава чак толкова строго от хапване на сиренце или пийване на млекце, ако трябва да задълбаем в конкретност. Аскезата им е чужда. Може би защото и за тях Рождество е по-важен празник от Възкресение, сякаш че не знаят, че Христос се роди не за друго, а именно за да се Разпъне и то точно заради нас и след това да Възкръсне, за да може Животът да победи смъртта. За нас най-големият празник е победата над смъртта. В нашия път тук тая победа няма как да се постигне без подвиг, без движение, без повдигане на пръсти.
Подвигът е нещо непознато и за протестантите. Всеки ден съм сред такива. В град Средец, както и в Котел, както и в много други градчета и селца, където има цигани, преобладаващата конфесия е протестантизмът. Наричат се евангелисти, заучават фрази наизуст, опитват се нещо да схванат, но учението е изкривено, ереста е прозрачно лъжовна. Когато здрав човек попадне на тяхно събрание, задължително получава главоболие. Те не знаят какво е светията да се застъпи за теб. Не знаят какво е да прекършиш егото си и да поведеш борба, вътрешна борба. Техните проповедници проповядват нещо неразбираемо, нещо, в което се усеща липсата на Христос. Те и затова не го наричат така, предпочитат да казват Исус.
Един чернокож певец (Бари Уайт) и едни металяги с фронтмен индианец (Тестамент) имат такова заглавие – Practice what you preach. Обратното се нарича лицемерие. Лицемерието е по-голямо зло и от неверието, както казва един приятел. Срещал съм и хора, които живеят така, както и говорят. На практика извършват това, което проповядват. Щото, както казва същият приятел: „Теорията е царска дама в палата, а практиката – да срещнеш мечка в гората“. На теория сега се пости. На практика кой пости, кой диета спазва, кой хората изпояжда. На теория много се обичаме. На практика си крещим от личните автомобили разни лоши думи по кръстовищата. По кръсто-пътищата. Вместо по тоя път да носим своя кръст на практика, ние развяваме някакво медийно благочестие, интелигентски и писателски разсъждаваме за добротата по принцип. Вместо да търсим подвига, търсим слава у другите хора заради красивите си изречения и дълбоката си философска мисъл.
По принцип е едно. На практика съвсем друго. По принцип се водим християнска държава, при това православна. На практика не искаме и да чуем за Христос и как Той е постил и как е победил най-голямата наша болест – смъртта. Със смиряване я е победил. Това не е някаква игра за умовете, не е философия, нито идея, това е практика, реалност, живот. Темата за смъртта като нещо, което ни чака в индивидуален план, е неприлична, не ни допада да ни напомнят, че ще се мре. Но тройно по-неприлична е темата за всеобщата кончина на света, който познаваме и в който всеки ден вдишваме и издишваме въздух. Най-добрият възможен свят. Не мога да ви кажа кога ще дойде този край, кога ще настъпи това финале гранде, но вярвам, че е близо. А въпросът дали искам да е близо е твърде личен и няма да го обсъждам. Всички последни събития обаче се вписват като парченца в пъзела.
У нас (осъзнавам рисковете на обобщаването) някак дребнавичко и мизерничко проповядваме домашно-битово християнство, а практикуваме всеобщо езичество, кухненски мистицизъм с гледане на кафе. Не ни се ще да си хвърлим идолите, да си плюем на егото. Проповядваме свобода на къмпингуването, а практикуваме хвърляне на найлон около себе си. Проповядваме любов, а практикуваме свирепо стискане на челюсти. Затова да си говорим откровено е някак болезнено, не съвпада с практиката ни. Ние нямаме такава практика – напоследък често го чувам. Когато се опитваме да направим нещо хубаво, нещо живо – ние нямаме такава практика. Когато предложим нещо ново, което ще улесни работата – нямаме такава практика. Това е понеже имаме друга практика. Годините практикуване на комунизъм и посткомунизъм ни научиха да не рипаме по-високо от пръчката, да не надигаме главици и да не се повдигаме на пръсти. И изобщо – стига с тия подвизи, кви сте вие, че да се подвизавате? Практиката ни е напълно практично да се презапасяваме във фризерите и мазетата с бутове и сланина, през есента с компоти и кисело зеле в бидони. Тва е. На теория е едно, на практика – нали ви казах.
Хубаво е да имаме добри очи за света. Обаче тоя свят е станал толкова прекалено светски, че е изпозаразил всичко живо и като се огледаме, лицемерието е единствената мярка, аршин за мерене на всичко останало. Светско е равно на лицемерно. Светът ще свърши, когато стане напълно лицемерен. Засега обаче се крепи. От мен и от теб дори зависи да го закрепим, чуваш ли? Ако нямаме лицемерие, ще успеем. Защото няма да сме сами. Защото ще сме чисти и ще успеем да се повдигнем поне на пръсти. Христос помага ли ни, кой ще ни излезе насреща?
