Денят на народните приспивачи
Днес е Денят на народните будители. Това понятие – ”народен будител” – ни напомня за едно едно отдавна отминало време в нашата национална съдба: за епохата на Възраждането, побрала само в няколко десетилетия онова, което големите европейски нации са изминали през дългите векове на Ренесанса и Просвещението. Както казва поетът: ”бавно и полека… народът порасна с няколко века”. Това е било пролетно време на разцъфване, на пробуждане; националното ”аз”, излизайки от дългата нощ на робското безпаметство, се е осъзнавало и проглеждало отново за себе си и за света. И особена роля в това осъзнаване са играели, разбира се, Будителите – учителите, просветителите. ”Да се учим, да се учим!” – такова е било мотото на епохата, на едно благословено време, жадуващо за знания, наука, просвета, когато младите души са копнеели не за секс и забавления, а за благодатта на Словото, за семето на духа.
Много време е изминало оттогава. Какво е останало днес от възрожденския плам, от пролетния дух на онази епоха? Къде е благословеното ученолюбие на нашия народ, жаждата за просвета като една от най-ярките черти на националния ни характер? ”Ден на народните будители”, добре, – но какво днес за нас е Будителят: учителят, преподавателят, интелектуалецът? Тези въпроси ни карат да се замислим за съдбата им днес в нашето общество. Какво стана с тях в годините след падането на комунизма?
Заедно с науката и културните институции образованието е сред най-фините и деликатни сегменти на обществения живот; по време на бурно или вяло протичащи обществени бедствия, каквито са ”революциите” и ”преходите”, те, естествено, страдат най-много. Разрушенията в областта на духа са особено безповратни. Сферата на интелекта и духа е най-слабото, най-уязвимото, а за някои и най-безполезното нещо в този суров свят. Тънкият, едва забележим слой на културата се е създавал хилядолетия, а може да бъде изтрит не просто за години, а за месеци и дни. Безпощадният хронист на дехуманизацията в ГУЛАГ, Шаламов, свидетелства, че за сравнително къс срок гладът и терорът превръщат човека в животно, изтриват го като личност, свеждайки го до безумно кълбо от инстинкти.
Разбира се, в обичайното течение на нашия живот ние в повечето случаи не се усещаме поставени в такава ”гранична ситуация”: плуваме по течението на дните, подведени от тяхната привидна еднаквост, и ни се струва, че всички важни стандарти и ценности на нашия живот се възпроизвеждат сами, за да разберем с безнадеждно закъснение, че сме ги изгубили, че сме слезли с отчайващо много стъпала надолу по стълбицата на творението. Такова е коварството на пълзящите, бавни процеси: техният страшен резултат се разкрива едва когато е твърде късно за борба и не може да се направи нищо. Тъкмо затова откритото нападение е по-приемливо за човека, отколкото бавната отрова на гниенето и разпада: в първия случай човек се мобилизира срещу опасността, във втория тя го завладява отвътре. А най-голямата опасност за човека е неговото доброволно саморазрушение.
Много са факторите, разрушаващи отвън и подронващи отвътре сложния, фин, бавен механизъм, който трябва да превърне в течение на много години едно първично създание в цивилизовано и хуманно същество, носител на културата и духа, шлифовайки го и работейки с бавни, настойчиви приближения върху неговия ум и характер.
Сред първите, разбира се, е материалната разруха. Образованието е сред онези сфери, които се нуждаят от постоянна подкрепа и търпеливо инвестиране. То не е пазарна категория. Инвестициите в образованието са дългосрочни, стратегически инвестиции в бъдещето на нацията. Мъдра е нацията и държавата, която разбира това. Недалновидна и безумна е онази, която го пренебрегва. У нас образованието се оказа в последния заден ъгъл на държавните приоритети, то заема и до днес непропорционално малко място в националния бюджет. Нашите учители са обречени на мизерия, социалният статус на професията им ги нарежда сред маргиналите на обществото. Такъв е нашият позор – почти без аналози в цивилизования свят. С него живеем. Впрочем, същата участ се споделя и от значителна част от интелектуалците на България. Лишен от материална база и социален статус, учителският корпус не може да изпълнява функциите си, а с него рухва и цялата институция на българското образование, защото без фундамента на масовото училищно образование не може да стои и цялата сграда на академичните структури.
Но дори и това не е най-сериозният проблем. Общата деградация на нашето общество уби душата на образователната институция – строгостта, отговорността и служението, издигането в йерархията на знанията. Свръхкомерсиалната нагласа разби в значителна степен мотивацията на образователната дейност – стремежа на човека към интелектуално издигане и напредък, в който не може да не присъства и съществен идеалистично-пасионарен мотив. Успешни народи са образованите народи; образовани народи са онези, които се стремят да създават култура, да творят реалността на духа. Във всеки образователен процес трябва да присъства този творчески, пасионарен момент – той е душата, живецът на всичко, и ако той липсва, тогава и най-помпозната образователна институция се превръща в празна форма. Поради тази причина студентите и преподавателите в нашите комерсиализирани вузове са изгубили не само усещането, че са едно крепко семейство, академична общност – а образованието е колективно усилие, общностно дело, – не само волята си за изследователство и творене на наука – влечение с чисто-пасионарна, почти художническа устременост, както е при всеки истински учен, – но и простата си ревност на учащи и преподаващи, всекидневното образователно любопитство и страст, които движат всяка лекция, всяко занятие. Нашите студенти едновременно учат и работят, по същество ученето при тях е само една съпътстваща дейност, мнозина идват вече преуморени в аудиториите и дремят по време на лекциите. Нивото на студентската маса е отчайващо ниско, за ученическата няма какво и да говорим. Повече студенти са само един баласт за институцията, която е отговорна за тях. Качеството на образователния продукт е твърде ниско; с изключение на Софийския университет и още няколко вуза висшите ни училища създават най-вече сламени специалисти.
Егалитаризмът, който господства днес в нашето общество, е също такава отрова за всяка образователна институция, както и за всяка друга институция на духа. Образованието е йерархично и елитарно по своя характер: не защото не допуска всички в своя храм, а защото се стреми към подбор на най-добрите, към създаване и поддържане на елити. В това отношение образователният и общодуховният идеал е обратен на либералния: истината не се решава с гласуване; мнението на мнозинството няма значение; системата се основава върху безусловния авторитет на на знаещия, учения и преподавателя. Учащите се и преподавателите имат не толкова права, колкото задължения един към друг, тяхната категория не е свободата, а дългът и служението. Те са дошли тук, за да служат на нещо по високо от себе си, на нещо свръхличностно и свръхчовешко, на реалността на духа. А духът е йерархичен, изграден от система от дистанции и неравенства.
Отнемете на училището и университета ”репресивната” сила на строгата академичност, необходимостта от дисциплина, труд и себеобуздаване, строгостта в занятията, йерархичността в науката, елитността на знанията – и ги заместете с всеобщи права, равенство, плурализъм и егалитарност. Какво ще остане тогава от тях? Нищо. До голяма степен тъкмо това се е и случило с българското образование – по-слабо в университета, по-силно в средното училище. Моралната разруха, която наблюдаваме в тях, е резултат не само от материалната бедност, но и от мизерията в умовете, от разпада в духа. Онзи, който въведе строгост и ред в българското училище, ще го спаси от абсурда и нищото, в които то е затънало днес.
Ужасяваща е моралната разруха в нашето училищно образование. Ужасяваща е липсата на елементарен ред дори по време на занятие, в клас. Ужасява ни детската престъпност, зверската жестокост на подрастващите, душевната им грозота. Ужасно е, че училищата ни са разсадници на насилие, гнезда на пласьори на наркотици. Но защо се стигна до всичко това? Защото забравихме истината за човека. Всяко човешко същество се нуждае от строго възпитание и дисциплина, а младото същество – най-вече. Не удоволствията трябва да са ориентир за човешкото съществуване, а дългът и служението. Не голата ”свобода” и ”права” – а законът и отговорността. Забравихме тези истини и сега децата ни ги напомнят по ужасяващ начин. Там, където няма строгост и ред, има хаос и зло – а детската душа най-лесно попива злото.
Детската природа е мека и податлива като глина: тя се нуждае от твърдата ръка на силен и уверен скулптор. Във възпитанието трябва да има воля. Строги, неотстъпчиви норми трябва да го определят. Българските родители глезят децата си, гледат да им угаждат: после си носят ужасяващите последици от това – създали са слаби, лигави, изродени поколения. В българското училище няма не само ред, но и стимули за добро поведение. Провинилият се не може да бъде наказан реално. Какво да очакваме тогава? Какви бариери сме сложили пред злото? Да се учудваме ли, че то вилнее и в класните стаи, и навсякъде около нас?
Но, ще каже някой: Защо говорите всичко това? Защо хабите сили и нерви? Нима е необходимо образование и наука на един малък, беден народ? За какво са му те? В днешния свят бедният е обречен да бъде роб. И господарите на света вече са посочили пътя на излишните маси на човечеството: да изчезват. Или да бъдат слуги. Роби на ”златния милиард”.
Не култура и история трябва да творят българите през 21 век. Не интелигенция да създават. А да бъдат ратаи. Да се трудят на плантациите в далечни страни, да събират грозде и портокали. Да метат улиците на световните градове. Да слугуват в ресторанти и хотели, да мият тоалетни, да се кланят угоднически. Да молят за бакшиш, да просят и да крадат.
От години структурата на държавата ни се нагажда към обслужването на този жизнен жребий. Затова не се развива икономиката ни и младежта е оставена да расте безредно като бурен. За какво са му знания на един бъдещ роб? На една бъдеща проститутка? Трябва да се образоваш, ако искаш да станеш нещо, да бъдеш човек. Но ако искаш да си парцал, слуга, паразит – бъди невеж! Тъпчи земята с високомерие, плюй и псувай! Страната ни е идеално място за теб. Тук ще се научиш да не спазваш никакви закони, да крадеш и да мамиш другите, да не цениш чуждия труд.
Тук ще се научиш и да не уважаваш учителя. Какво е учителят за теб? – една бръмчаща муха. Ако си ученик – не го слушай; например можеш да играеш на карти по време на час;
ако си студент – мисли за секс и забавления, зарежи учението; не чети – винаги можеш да си набавиш чрез ”копи-пейст” необходимата информация;
ако си родител – махни с ръка на детето си; недей да го възпитаваш;
ако си млад човек – вземай наркотици и гледай порно; ако си на средна възраст – хаби мозъка си само за футбол, убивай времето си в кръчмите;
ако си жена, майка – пуши и пий, бъди цинична и груба;
и който и да си – гледай повече телевизия, попивай всичко, което ти се казва оттам, храни душата си с холивудски филми и жълти списания – те ще ти разкрият смисъла на живота.
Сред всичко това – къде е българският учител? Къде е ученият и интелектуалецът? Кретат под товара на мизерията, осмени и пренебрегнати от всички. Българското образование стои само като сграда, като институция се е разложило. И никакви официални ”дни на будителите” няма да помогнат – никой днес няма да върне авторитета на наставника, будността на един народ и жаждата на младежите за знание и издигане. Живеем в епоха на анти-Възраждане, анти-Просвещение, на масово връщане към невежеството. Словото, книгата, писмеността се изместват отново от образа и звука – едно възраждане на архаичността, маскирано със супермодерни форми. Нов езически примитивизъм настъпва към нас.
Знаем, че и в света на духа измяната не остава безнаказана. ”Голи са без книги всички народи…”. Онези, които обръщат гръб на Словото, ще бъдат изгонени от неговото царство и ще идат в мрака на глупостта, в тъмата на тъпотията и робството. Глупавият е роб, невежественият ум е зависим. А може би тъкмо такава е целта: ни една бръчка на съмнение да не цепи гладките кръгли глави, с които Новият световен ред ще си играе на боулинг.
Да, безкрайно много сме се отдалечили от ерата на Пробуждането, от времето на Народните будители. Тогава, през епохата на борбите и въстанията, сме се усещали като ковачи на своята съдба. Днес се усещаме като наковалня. Тогава е имало будители, поборници, революционери, смели мъже, луди глави. Днес има ресторантьори, сводници и гешефтари. Тогава нацията се е усещала като едно пламтящо сърце, едно настръхнало цяло. Днес тя се разплува в безисторична хорска гмеж. Тогава сме имали Пробуждане. Днес имаме Заспиване. Ще стане ли това столетие век не на българското Възраждане, а на Израждането на България?
Днес, когато отново заспиваме като народ, когато се потапяме бавно в небитието, и името на празника ни трябва да е друго. ”Денят на народните будители” е вече отдавна минало. ”Ден на народните приспивачи” – би трябвало да се каже. На днешните дебилски телевизии, филми, музика, които ни потапят в мрака на безкултурието и бездуховността, които виждат в нас лумпени, безмозъчни получовеци, хилещи се безпомощно на всяко кресливо шоу, на всяка вонеща дъвка. Те са днес героите на епохата, те ни приспиват, ”в робска люлка люлеят” (Ботев). Отново настъпва нощ.
Какви ли мрачни сънища ще ни се присънят? И кога пак ще дойде утрото? Никой не знае това. Знаем само, че винаги има надежда. И дано и в най-тъмната нощ на историята да намерим пътищата към зората, към едно по-добро бъдеще за всички нас.
