Жадни за безсмъртие
Наскоро с приятели пътувахме в едно такси, шофьорът – човек психолог и с подчертан философски уклон, някъде между „Орлов мост“ и „Плиска“ ни зададе въпроса: „Вие искате ли да сте безсмъртни?“. Вместо отговор, от наша страна получи поредица от уточняващи въпроси, зададени с мнителността на следователи. Тогава човекът обясни, че това било просто един мъничък тест, който той правел на клиентите си – онези, които без колебания отговаряли с „Да“, били егоистите, а пък онези, които се замисляли и накрая отвръщали: „Не ща, ако ще съм само аз безсмъртен и ще надживея всички, които обичам!“, били свестните и на тях можело да се разчита.
И наистина, в човешкото сърце сякаш обитават две представи за безсмъртието. Едната е земната, тази на хора като футуриста Рей Кърцуел от Google, чиято прогноза е, че има-няма 30 години „ни делят от безсмъртието“, когато машините ще надминат по интелект човека. [1]. Кърцуел и неговите съидейници са уверени, че чрез „най-новите технологии ще успеем да преборим смъртта или ще пренесем съзнанието си в човекоподобен робот“. Защото футуристът, както сам отбелязва, не вижда „разлика между парче човешка плът и парче силикон“. „Всичко е въпрос на пренасяне на неврологичните механизми в компютърна среда“, заключава той.
Ето че и днес има „изобретатели на безсмъртие“, които са убедени, че това може да ни даде смисъл и пълнота, или може би това за смисъла и пълнотата им е последна грижа. Макар и тези съвременни алхимици да знаят тайната на най-сложните високотехнологични формули, трудно ще проникнат в тайната на Павловите думи: „Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява“ (2 Кор. 4:16). Ето защо безсмъртието, което ни предлагат те – да обновяваме външния човек, докато вътрешният отчайващо изтлява, е предварително обречено на безжизненост. Това е онзи тип сизифовска вечност, за която на въпроса на онзи шофьор отговаряш прибързано с „Да“, без да погледнеш има ли ги важните клаузи в договора, който току-що си сключил… Предложение за вечност, в която си лишен от единението в любовта… А думи за тази любов срещаме в много православни писания, такива например са мислите на св. Симеон Нови Богослов за духовния отец, за когото той казва, че „обвързан духовно чрез свята любов в Светия Дух, не иска да предхожда своите братя в царството небесно и да бъде отделен от тях“ [2].
Всеки, който е губил близък човек (а кой ли не е губил), знае колко е важна тази „клауза“ за любовта. Щом скъпият за теб човек си отиде, слънцето поради някакъв мъчителен парадокс влудяващо продължава да свети, а глъчката от уличната суета нахално не замира. С цялото си същество усещаш тази раздяла като нещо толкова нереално и неестествено. Започваш да чакаш твоя покоен близък в сънищата си – да ти каже през усмивка, че е добре, че е на място светло и злачно, където няма нито болка, нито скръб… Питаш се – точно днес, там, в болницата в края на града, дали невидимо той присъства на раждането на дългоочакваното си внуче, което не е успял да дочака в земния си път… Дали сега, точно в този момент, и той се смее с глас заедно с вас, когато разказвате спомени за него с общи приятели…
Но всички тези наши трескави въпроси, които се опитват да прогледат в непрогледното и да проникнат в непроницаемото, получават своя отговор именно в събитието на Христовото Възкресение. Защото тогава се осъществява онова, за което човекът копнее още от Адамово време: „…смъртното да се погълне от живота“ (2 Кор. 4:5). Апостолът нарича това наше желание, съкровено желание, навярно породено от сърдечното знание, че човекът е призван за вечността като цялостна личност. Той не е само душа или само тяло (роботизиран ум), защото отново свети апостол Павел казва: „…ние, които се намираме в тая хижа, стенем обременени; ето защо искаме не да се съблечем, а да се преоблечем… (2 Кор. 4:5). Да се преобразим, да се изменим…
От момента на Христовото Възкресение нататък вече не бива да се плашим от смъртта, защото сме свободни от властта й. От този момент я „наричаме успение, временен сън. И когато умираме, не слизаме в бездната на отчаянието и богооставеността, а отиваме при Бога“, казва обичаният митрополит Антоний Сурожки. [3]
Всъщност за сведение на „изобретателите на безсмъртие“, макар и Бог да не желае смъртта на грешника, Той я допуска в творението и в човешката природа, защото: „Смъртта е преграда за това грехът да стане безсмъртен, а страданията, които са следствие от тленното състояние на човека, служат за това да съкрушават гордостта му и неразумното сластолюбие и да му помогнат да се обърне към истинския Извор на живот, Който е Бог, а не светът“, казва йеромонах Дамаскин Кристенсен [4], а свети Йоан Дамаскин пише: „… тлението произлязло по-късно, вследствие на нашия грях за наше наказание и същевременно за наша полза“[5].
А свети Григорий Палама изяснява: „Бог не създаде смърт нито за душата, нито за тялото. Нито пък предварително е заповядал да умрете, в който ден ядете, а е казал ще умрете, в който ден ядете. И нито е рекъл в земята се върни, а ще се върнеш, като по този начин е предрекъл и оставил на свобода, като не е възпрепятствал това, което ще се случи “…[6]
Родени свободни, избираме робството на греха, и пак от свободната ни воля зависи да осъзнаем, че не можем сами да извадим смъртоносните тръни на тлението от тъканта на света и от самите нас, не можем да си „доставим безсмъртие“, както се опитват някои, без отново да паднем в клопката на мрака. Може го за нас и заради нас единствено Онзи, Който Сам е Изворът на нетлението, Господарят на живота, Който повали вратите на ада…
В своя беседа гръцкият Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел разказва за един кратък диалог, случил се в нощта на Възкресение [7] . На Велика събота, малко преди полунощ, сред множеството хора, събрали се при храма да посрещнат Христовото Възкресение, той срещнал един човек заедно със своето семейство, когото добре познавал и който многократко заявявал, че е невярващ. Мъжът поздравил митрополита и му пожелал: „Приятно посрещане на Великден!“. А владиката с усмивка му казал:
– Благодаря много! Но ще ми позволиш ли един въпрос? Тази вечер вярващите са се събрали тук, за да празнуват Христовото Възкресение. А ти за какво си дошъл тук?
Стъписан от въпроса, той не знаел какво да отговори. Тогава митрополитът го потупал по рамото и му казал:
– Зная. Ти не дойде, а те доведе!
– Кой?
– Викът на нашата човешка природа, която е прозряла, че в онази нощ бе дадена и спечелена най-голямата битка.“…
Вик от недрата на човешкото същество, викът на нашата истинска, подарена ни свобода, който е изписан върху скрижалите на сърцето ни: „Христос воскресе!“ Нашата свещена Радост и Утеха!…
Бележки
1. „Само 34 години ни делят от безсмъртието“.
2. Георгиос Мандзаридис, „Духовен отец и братя в Христа“.
3. Митрополит Антоний Сурожки, „Пасха“.
4. Йером. Дамаскин Кристенсен, „Светоотеческото учение за света до грехопадението“.
5. Св. Йоан Дамаскин, „Точно изложение на православната вяра“, изд. манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008 г., стр. 71.
6. Георгиос Мандзаридис, „Паламика“, изд. „Омофор“ 2016 г., стр. 47.
7. Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел, „Христос воскресе“ е викът на човешката природа!“
