Мисионерството днес – благовестие или осъждане
„Горко ми, ако не благовествувам“ (I Кор. 9:16)
Преди броени дни се заговори за поредния наръчник, който излиза на родния книжен пазар с цел да даде напътствия за мисионерстване, поставяйки основни и актуални въпроси от съвремието, но в един твърде субективен контекст. Актуалната проблематика се обсъжда и от две монашестващи лица, които показват за пореден път крайната си некомпетентност по много от посочените въпроси (нулеви медицински познания по въпросите на донорството, асистираната репродукция, абортите и др.) и подобно на средновековната инквизиция заплашват със саморазправа свише.
Факт е, че в последните години монашеската литература залива църкви и книжарници, препоръчвайки най-често монашески духовен опит в една немонашеска среда и на една немонашеска аудитория. Различните духовни практики и начин на живот не могат свободно да се смесват най-вече поради особеностите на различната социална среда. Често пъти се губи балансът между двете. Така хората „в света“ започват да черпят опитност, която не могат да приложат в своето ежедневие, объркват се и загърбват изобщо духовния живот. Това поставя недвусмислено въпросите: какви са средствата на съвременното православно мисионерство? Как Църквата отговаря на въпросите и проблемите на човека от ХХI век? Как младият човек да разпознае Църквата като средство за спасение? А има ли изобщо представа за спасението, за Бога, за вярата?
Всеки от нас всекидневно общува с невярващи хора, с такива, които условно можем да наречем номинални християни („на хартия“ според кръщелното свидетелство) и такива, които посещават храма при нужда, най-често при проблеми или болест, или за да извършат някой „традиционен ритуал“. Представата на съвременния човек за вярата, Църквата и духовния живот е изключително профанизирана, идеологически обременена и, за съжаление, дискредитирана. На Църквата се гледа като на ритуална институция, обслужваща един от многото култове, на
идейна отживелица, на архаизирана култура, основаваща се на нереални и недоказуеми постановки
на корумпирана система от богати феодали, които злоупотребяват с финансови средства и с доверието на хората, на организация на лицемери. Тези представи са изграждани и внушавани в различни времена и с различен интензитет. Те обслужват както атеистичната политическа номенклатура от близкото минало, така и „демократичната“ медийна потребност от експониране и преекспониране на скандалността в публичното пространство. От трета страна, различните протестантски деноминации и секти набират последователи чрез антиправославна пропаганда, основаваща се най-често на непознаване на православието и прехвърлянето на местно ниво на познатата от Реформацията антикатолическа риторика.
В тази обстановка потребността от адекватно православно мисионерстване се превръща в насъщна необходимост. Църквата като божествен организъм, чийто Глава е Христос и в която действа Светият Дух, не се нуждае от себедоказване, от утвърждаване на библейските истини, на константната и непреходна вече две хилядолетия ценностна система. Църквата дава живот, духовен опит и път за спасение. Въпросът е как съвременният човек в XXI век да припознае Църквата като кораб на спасението в тази идеологическо-, медийно- и често пъти вътрешно-компрометираща се среда. Спасението е в Православието, но как Православието днес може да бъде разпознаваемо, достъпно, да бъде обикнато от съвременника на най-бързото технологично и научно развитие, от хиперактивния компютърен и телевизионен потребител, от гражданина в едно общество на краен либерализъм, където различните форми на разврат се препоръчват като норма, където малцинството дискриминира мнозинството. Това е тежка отговорност и грижа на духовниците, на богословите и на утвърдените във вярата православни християни, които са длъжни да бъдат светлина в света и да благовестят за истинската Светлина.
Ако мисията на Църквата в света се осъществява чрез забрани, заплахи, агресивно нравоучение, скандално отстояване на принципи, които обществото не припознава, поведение на конфронтация с другомислещия, то това мисионерстване е обречено на провал. Това би довело до капсулиране на един ограничен кръг хора с фанатизирано мислене, с чувство на висока самооценка, неадекватно социално поведение, вдъхващо недоверие и отблъскващо всеки проявил елементарен интерес към въпросите на вярата. Тези симптоми откриваме често пъти в много енории и от страна на много хора, които от десетилетия са в Църквата, но не са осмислили думите „милост искам, а не жертви“.
Православната мисия в света не може да се осъществява от неграмотни хора с ниско образование, ниска обща култура, но претендиращи за духовен опит. Да, в Църквата има много светци, които са били отшелници, без образование, без познания, но са търсили Бога със сърцето си в пустинята, в манастирите, в планините. В същото време православното учение се е запазило в чистота благодарение на колоси на богословската и научна мисъл, наричани днес „велики“. Епископи на Църквата, които са оставили имената си в древността и Средновековието не само с богословските си възгледи и отстояването на истината, но и с широтата на хуманитарните си познания. Най-големите проповедници и църковни учители са онези хора, които са познавали света, съвременните процеси и явления в него и чрез тях са доказвали и обяснявали състоятелността и непреходността на вярата. Който и учебник по патрология да вземем, ще прочетем за солидното светско образование на много свети отци на Църквата, които могат само да ни послужат за пример за мисионерстване.
Основен проблем на голяма част от съвременните проповедници и мисионери на Църквата у нас, доколкото ги има, е крайната им неинформираност в обществените науки, в медицината, биологията, икономиката, правото, в социалната сфера. Неведнъж и два пъти сме чували или чели безумни изказвания на съвременни проповедници, които се опитват да обясняват неща, от които нямат никаква представа. Няма да забравя как на една Литургия свещенослужител проповядваше как не трябва хората да се доверяват на банките и не трябва да спестяват пари, защото те крадели от бедните и давали на богатите. Това може и да прозвучи логично на хора в социално неравностойно положение, но в макроикономически план именно банките поддържат икономиката, паричния обмен, осигуряват финансиране на предприемачите, които от своя страна осигуряват работна заетост. Подобна проповед е безумие в масовия случай и ако има влияние в един глобален план, може да доведе до катастрофални последици. В случая обаче показва единствено крайна неграмотност на въпросния човек да се представя за компетентен по въпроси, по които явно не е.
По същия начин през време на пости се обясняват феноменални начини на гладуване, които нямат нищо общо с правилата за пост и които дори могат да бъдат опасни, ако се прехвърлят в една работна среда, където човек извършва тежък физически труд или отговаря за безопасността на десетки други хора. Някои проповедници прибягват до заплахи за физическото здраве на човека, които нямат медицински основания (ин витро процедурите водят до рак, донорството води до изменения в духовен план, абортът може да доведе до смърт на другите ви деца и други безумия). Те дори нямат библейски и богословски основания и са резултат от наслагване на убеждения, дискусии с некомпетентни хора и постоянно преповтаряне на същите твърдения и идейно разширяване и досъчиняване.
Съвременното мисионерстване не трябва да е насочено към забраните и табутата, не трябва да изяснява постоянно какво не трябва да се прави и какво е забранено, а трябва да се насочи към генезиса на проблемите, към изясняването на същността на причините, поради които Църквата в името на автентичния духовен живот не препоръчва определени практики и житейски избори, защото са несъвместими с него.
Заплахата „не прави това, защото ще умреш“ не действа
когато опитът на много хора показва обратното. Така духовникът, който проповядва по този начин, придобива карикатурен вид, а тази карикатурност се пренася много лесно и върху представата за цялото духовенство.
Изясняването на основни духовни принципи изисква преди всичко дълбока духовна опитност. Фрапиращи са примерите, когато бивши сектанти, кришнари и бивши членове на окултни общества рязко променят убежденията си и започват да се препоръчват за опитни православни духовници и най-големи ревнители за вярата. Духовен катарзис при тях често пъти изобщо не настъпва, а те просто променят външната форма на духовно скиталчество и обърканост. Най-често такива хора препоръчват неща, които самите те в живота си не са спазвали и трудно спазват в настоящия момент.
За някои наши проповедници дълбочината на духовния живот се изчерпва в спазването на определени правила, а причините, които са в основата на тези правила – без особено значение. Този свит кръгозор създава едно „казармено“ поведение, което дисциплинира навици, но не и духовност. Вътрешното състояние на духа плува в самочувствието от спазването на n-брой фиксирани правила, наредби, забрани, без вникването в техния смисъл и съпреживяването на този смисъл. Когато един проповедник или мисионер изяснява даден въпрос на вярата, той трябва да премине отвъд границата на чисто практическата страна и да обясни причините за нея, за да бъде конкретен в цялостния процес на изясняване на причинно-следствените връзки в духовен план.
Днес свещениците масово отхвърлят съжителството без брак, безразборните сексуални отношения между младите, определяйки ги като тежък грях. Да, Църквата има непримиримо отношение към този вид поведение и живот, но това отношение има своите дълбоки духовни основания. Вярата не е система от забрани, които да ограничават човека в желанието му да живее добре, да изпитва насладите на живота, да се забавлява. Бог не ги е вложил в нас, за да ни ограничи и да ни кара да страдаме, но усилията, свързани с тяхното ограничаване в определено време и в определена мярка, целят именно избягване на страданието (според апостолските думи: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно “). Безразборните интимни контакти в днешно време превръщат човека в същество, изцяло подвластно на физическите си нужди. Човек губи духовната връзка с другия. Опознаването, напасването на характерите, осъзнаването на вижданията за житейските въпроси и проблеми остават на един втори план. Така много често хората заживяват заедно, без да имат сходно мислене, възпитание, отношение, интереси. Това неминуемо води до конфликти, сътресения, раздели и страдание. Опознаването на човека в духовен план, приятелството, влюбването трябва да предхождат интимността именно за да се предпази човек от страданието, което би изпитал при една раздяла, когато постепенното опознаване доведе до нетърпимост. Духовниците препоръчват и настояват хората да са убедени в своите чувства и да поискат благословение от Бога, за да може тяхната вяра, духовна убеденост, духовен живот да бъде гарант за техните семейни отношения, за преодоляването на егоизма в името на другия. Едва тогава интимността идва на своето място.
Ако един духовник или мисионер не изясни тази постановка (която естествено може да се обогати и с много други обяснения), а единствено заклейми интимните отношения между двама влюбени като грях, престъпление, което ще получи строго наказание, мъки и страдания в отвъдното, то
той не би впечатлил никого и не би постигнал особен духовен резултат
Ако човек живее единствено следвайки физическите си инстинкти и нужди, то той естествено се отдалечава от Бога. Именно това е заплахата, че ще прекараме вечността без Бога, което само по себе си е ад, защото сами сме се отказали да Го следваме. Това е опасността, страданието, което сами сме си причинили, наказанието, което сами сме си наложили. Тези въпроси именно трябва да бъдат изяснени, на тях трябва да бъде наблегнато, а не единствено над заплахата за „справедливо наказание“.
Кризата в нашата църква се дължи и на занемаряването на институцията на проповедника. Днес сме свидетели как в множество храмове в цялата страна проповедта напълно липсва. Хората не получават тълкувание на евангелските текстове и духовни напътствия, плод на познание и опитност, при своето участие в литургичния живот на Църквата. Много често проповедта се заменя с монотонно изчитане на житието на чествания светец от четец или певец, или с прочитане на някоя проповед от сборник, издаден в началото на миналия век.
Умението да се проповядва е от първостепенно значение за православния мисионер. Проповедта не може да бъде монотонна, архаична, наивна, не може да бъде просто назоваване на факти и събития, „за да се каже нещо“. Нейната цел е да промени живота на човека, да го накара да се замисли, да преосмисли живота си, да се покае, да върви и да постоянства в пътя на спасението. В нея трябва да звучи любов, съчувствие, разбиране, пастирско напътствие, а не заплахи и закани. Тя трябва да бъде съобразена с времето, с аудиторията, да бъде поднесена ясно, грамотно, с отношение към слушателите, без излишна театралност. Няма да забравя как в един столичен храм присъствах на проповед, произнесена от певеца, който преправяше гласа си, за да замаскира сричането си, четеше проповедта си от намачкани листове, а съдържанието ѝ беше несъгласувано идейно, преливаше от тема в тема, граматически неиздържано (без съгласуване на род и число, с абсолютно хаотична употреба на глаголните времена). Този човек беше допуснат да проповядва пред повече от 150 човека и ако у по-възрастните от тях това подобие на проповед може да събуди някакво умиление, то при повечето събуждаше единствено съжаление.
Проповедта трябва да бъде обърната към човека от днешния век, в контекста на съвременните проблеми, с които всекидневно се сблъскваме. Християнството проповядва непреходни ценности и живот в Христа, които са актуални във всяко едно време. Не може способът, по който те ни се предлагат днес да бъде архаичен и неактуален. Проповедта се отправя към аудитория с високо ниво на информираност. Благодарение на медиите, интернет, социалните мрежи хората са свръхинформирани, но много често неориентирани. Тук ролята на проповедника, на мисионера е да ги насочи, да ги ориентира, да събуди в тях интерес, любопитство, потребност от придобиване на нови познания. Да им зададе въпросите, на които те сами да търсят отговори или пък сам да им предложи отговори. Съвременният човек е евристично насочен. За него търсенето е форма на игра, информираността – потребност, логиката, разгадаването на загадки – насъщна необходимост. Това дава огромно поле за работа.
Средата на мисионерстване също е особено важна. В днешното секуларно време традиционните религии все по-често насилствено отстъпват място на нетрадиционните култове и псевдорелигиозни практики, замаскирани зад форми на здравословен или природосъобразен начин на живот, еко-мислене, веганство, паневритмия, йога. По този начин се допуска идеята, че пътищата за самоусъвършенстване са много и че съвременните са по-актуални от традиционните и исторически засвидетелстваните. Тук ролята на духовника-мисионер също е от особена важност. Той трябва да изясни актуалността, непреходността на християнското учение, да го представи не просто в достъпна форма и вид, но по начин, по който хората да изпитат необходимост да следват този път на спасение, да имат чувството за абсолютната духовна реалност, неизменност. Фигурата на духовника е определяща. Той трябва да бъде не просто приемания като дежурен представител на определена институция на градски и други чествания, но неговото присъствие трябва да бъде желано и търсено, да внушава едновременно респект и доверие, да бъде достъпен за обикновените хора.
Мисионерството днес не може да бъде затворено зад вратите на храма или манастира в очакване на желаещите да вникнат в нещо, за което нямат понятие.
Липсата на религиозно образование в училище не дава възможност за адекватна информираност на подрастващите. Тук не говорим за религиозно възпитание, но за елементарни познания. В учебните програми са залегнали неща, които в 80 процента от случаите нямат никаква практическо приложение в живота и развитието на обучаващите се. Всеки от нас е изучавал валентност на химичните елементи, синус и косинус, начини на размножаване на едноклетъчните, колко е населението на Зимбабве, но що е религия, какво е Библията, откъде започва християнството, какво е юдаизъм, кои са историческите личности, свързани с различните религиозни учения и т.н. Това предпоставя едно огромно поле за дейност на мисионерите и в същото време сериозно предизвикателство, на което не може да се гледа с несериозно и безотговорно отношения.
Днес много от българите трябва да изградят понятия в съзнанието си изобщо за християнството, за Църквата. Обърканите послания, с които ни заливат медиите, смесвайки християнски понятия с абсолютно езически практики – какво се готви, какво се прескача, кой влиза в дома, какво се ръси по покривите, дали се пере, в каква посока се мете и т. н., допринасят за всеобщата заблуда и принизяват християнството и в частност православието в България до степен на наивно обредоверие. Медиите изграждат образ на реална суеверна отживелица, която няма нищо общо с философията на религиозно учение, още по-малко – с духовен живот. Затова и мисионерската дейност тук изисква особена посветеност. Духовниците
не може да се затварят в храмовете и да очакват да бъдат потърсени
защото това отношение спокойно може да бъде сравнено с покупка или консумиране на дадена услуга, а не с реален живот, който продължава и извън вратите на храма. Духовниците трябва да участват адекватно във всички сфери на социалния живот. Те трябва да бъдат разпознаваеми и приемани като естествена част от обществото, а не като екзотичен експонат в някакъв духовен резерват.
Предпоставките за успешното православно мисионерстване минават неминуемо през образоване, чрез формирането на мислене, насочване на търсенето в правилната посока, пристъпване към духовен живот и неговото дълбоко осъзнаване. Духовенството има нужда да изгради отново доверието в себе си, разрушавано от тоталитарната атеистична пропаганда, чиито активни дейци все още стоят на ключови места в държавни институции, изпълнителна власт, в издателства, училища, просветни центрове, медии и др. В същото време осезаемият пробив на сектантски и окултни движения в държавните институции все повече се забелязва. Тези общности набират последователи чрез държавните образователни институции, които се явяват оръдие за скрита пропаганда.
В тази токсична среда адекватното православно мисионерстване е ключът към успешната проповед, която да доведе търсещите Истината пред вратите на олтара, за да вкусят от Нея, да осъзнаят необходимостта от общение с Бога и да тръгнат по пътя на спасението.
