Раздвоеният празник
Много двойственост съществува около образите на двамата солунски братя. Двойствеността започва още с изпращането им на мисия, която има за цел да противодейства на експанзията на Западната църква в славянския свят, но впоследствие са приети с най-големи почести в Рим.
Когато в края на 1968 година нашата църква извършва календарна реформа и въвежда т. нар. Новоюлиански календар, празникът на светите Кирил и Методий се разделя на два отделни празника – светското честване си остава на 24 май под името Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост, а църковното почитане на тяхната памет се премества на 11 май. Не се случва такова раздвояване през 1916 година, когато в България е въведен Григорианският календар. Тогава празникът се премества от 11 на 24 май, но няма светски празник, отделен от църковния.
С разделяне в почитането на двамата братя след 1968 г. настъпва раздвояване в много аспекти. То не е само формално и не е само на повърхността, а напротив, постепенно се обособяват два отделни празника. Точно това е целта на комунистическата държава. 11 май се почита както се почитат всички светци от календара – извършва се богослужение според църковния миней, с молитвени текстове и песнопения, посветени на светците на вечернята и утренята, които се отслужват в храмовете.
През периода на социализма на 24 май се провеждаха масови манифестации, идентични с манифестациите, с които бяха отбелязвани и другите официални празници. Манифестациите на 24 май носеха всички идеологически белези на комунистическата система – стройните редици на манифестиращите минаваха пред официалните трибуни, от които им махаха партийните и държавни ръководители, развяваха се червени знамена и трибагреници, едни до други се носеха портретите на Кирил и Методий, на партийните ръководители и на идеолозите на системата Маркс, Енгелс и Ленин, при преминаването пред официалните трибуни се скандираха същите лозунги, както на другите държавни празници.
Манифестацията беше официалната форма на отбелязването на официалните празници, поради което 24 май почти не се отличаваше от другите чисто идеологически празници. Единствената забележима разлика беше размахването на хартиени знаменца с буквите „А Б В“ и пеенето на химна „Върви, народе възродени!“ под съпровод на училищната фанфарна музика.
Този химн и през времето на социализма, както и преди това, още откакто е написан от Панайот Пипков през 1901 година се пее с любов от ученици и възрастни. Но и той беше минал „под ножа“ на идеологическата цензура и оригиналният текст на Стоян Михайловски беше адаптиран да служи на партийната идеология. „И Бог ще те благослови!“ беше станало „Напред и все напред върви!“. Тази промяна, макар и само в един ред от химна съдържа цялата идея на трансформацията на празника.
На 24 май се почитаха не църковните служители, не монасите, не преводачите на Евангелието и на богослужебните текстове, не църковните проповедници, напротив, точно този образ на двамата равноапостоли беше заличен, за да бъдат те превърнати в светски книжовници и просветители. Трансформацията на личностите и делото им беше се отразило и на иконографията – образите на плакатите бяха променени до неузнаваемост, те се изобразяваха така, че монашеските белези и атрибути да бъдат игнорирани и заличени.
Идеологията на тоталитарната държава проникна толкова дълбоко в масовото съзнание, че десетилетия след смяната на системата нейната обредност, нейната образност, нейната същност, продължават не само да дават облик, но дори да доминират в днешното отбелязване на празника, който не е променил официалното си название – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Този празник продължава да е отделен и различен от християнския празник на християнските мисионери и просветители. Днес няма скандиране на партийни лозунги, но я няма и християнската духовна същност на просветното дело на равноапостолите. На мнозинството от хората не е известно какво означава и в какво се изразява тяхното равноапостолство, т. е. на кои апостоли те са равни.
Двойствеността в почитането на двамата братя има и други аспекти. На повечето паметници те са изобразени със свитък с кирилски букви, въпреки че на всички е известно, че те са автори на глаголицата. По същия начин те са изобразени и на много икони, но ако там неточността може да се обясни с незнанието на някогашните иконописци, то днешното изобразяване по този начин е продиктувано от идеологически мотиви.
Самото название на светския празник – „Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост“, съдържа белезите на идеологията, с която е натоварен празникът през социалистическата епоха. Няма как да не е така, защото това название на празника е измислено именно когато той е отделен от църковния. От тогава празниците започнаха да се наричат така –Ден на труда, Ден на овчаря, Ден на жената, Ден на пионерската организация… Българската просвета и култура бяха социалистически и това налагаше патроните на този ден да бъдат модифицирани според партийните клишета. Ала и до днес остава неясно каква е тази славянска писменост в последната час от името на празника? Явно тази част от дългото название е сложена, за да изразява българо-съветската дружба. Защото от славянските народи на кирилица се пише в България и в Съветския съюз (и в Югославия, но тя беше полу-вражеска). Но в съветската страна на кирилица пишат и повечето неславянски народи – всички средноазиатски републики, Молдавия. Докато много славянски народи използват латинската писменост – поляци, чехи, словаци, словенци, хървати. На латиница пишат именно народите, сред които светите братя са проповядвали – чехи и словаци. Въпреки голямата почит към светите Братя, скоро след тяхната мисия тези народи приемат латинската писменост. Това показва, че почитта към мисионерите не е заради писмеността, а заради апостолското им дело. На кирилица се пише в България и Русия, където Кирил и Методий не са стъпвали. Ние по традиция ги наричаме създатели на нашите букви, макар да знаем, че те не са тяхно дело. Това пък показва, че грамотността не се изразява в познаване на буквите. Пак по традиция ги наричаме и творци на наший говор мил, макар да знаем, че те нито са българи, нито са били в България, изпълнявали са мисии в Багдадския халифат, в Хазарския каганат, папа Йоан VIII ръкополага св. Методий за архиепископ на Великоморавия. Служили са света Литургия на български език в Рим, но в България не са идвали. Св. Кирил умира в Рим, св. Методий във Велехрад, но в България не развиват дейност. Тук идват техните ученици и разгръщат огромно духовно просветно дело, но това е друга глава от историята.
Твърде много неточности, условности, инерция, идеологически интерпретации създават тази мъгла около дейността на светите Братя. Историята около тяхното дело наподобява македонската история – доста объркана и раздвоена. Това раздвояване може да е продиктувано от патриотични мотиви, но тя и македонската история е измислена от македонски патриотизъм.
Освен всичко, делим почитта им с Римокатолическата църква. Посрещаме папата като държавен глава, а не като Римски епископ, за да не се оскверним, но няма как да не отидем на аудиенция във Ватикана, когато се покланяме на гроба на св. Константин-Кирил Философ в „Сан Клементе“. Тук трябва да си припомним, че гробът на светеца не е в криптата, където българските делегации поднасят цветя. През 1809 г., когато Наполеон навлиза в Италия те са извадени, и впоследствие са вградени в олтара на светците Кирил и Методий, вляво от вратата на първия етаж, под стенописа с образите им.
Не е невъзможно и не е трудно всичко да си дойде на мястото, защото делото на светите Братя е наистина равноапостолско и заслужава достойно преклонение. Почитта към тяхното дело трябва да бъде духовна, а не мажоретна. С цялото си дело те са рушили стени и са градили мостове. Те прехвърлят и духовен мост през времето от своята епоха към днешния ден. Затова са наши живи съвременници, а не сенки от миналото. Заради неоспоримото им дело и непреходна святост папа Йоан Павел ІІ през 1980 г. ги обяви за съпокровители на Европа, заедно със св. Бенедикт Нурсийски. По-достойно е така да честваме техния празник, отколкото като ден на „славянската писменост“.
В зората на Възраждането празникът на светите Братя е бил съкровен, носил е трепета на трогателната Райна от „Под игото“. Трепет и съкровеност усещаме, когато гледаме овехтелите снимки от този празник. Този трепет, тази съкровеност, а не мажоретки са ни нужни днес.
Ако сме техни следовници и ученици трябва да стоим смирено пред техните образи и тяхното дело. Ако ученикът не стои смирено пред своите учители, той е обречен да остане непросветен и неук.
-520x245.jpg)
