Свещеническите заплати, осигурени от държавата – за ползите и проблемите
След срещата на Светия Синод с премиера Бойко Борисов и депутати, беше заявена готовността на държавата да поеме заплатите на всички духовни лица, представители на различните религиозни общности в България. Държавата ще продължи поддържането на линията на ненамеса във вътрешните дела на вероизповеданията, най-вече по отношение на вътрешното им финансиране.
Темата за субсидирането на религиозните общности е наистина дискусионна и не е от днес. Различни политически сили през последните десетилетия се упражняваха в предизборна риторика, намесвайки проблема с недофинансирането на свещенството, като нееднократно заявяваха готовността издръжката на духовенството да бъде поета изцяло от държавния бюджет. Въпреки това до този момент обект на целево финансово субсидиране са единствено духовниците в задграничните епархии на Българската православна църква.
Поемането на възнагражденията на свещенослужителите от държавата безспорно е добра новина, защото и днес в Българската православна църква не са малко свещениците, които, за да следват своето духовно призвание, но и да бъдат опора на своите семейства, са принудени да съчетават служението си с всякакви други дейности – от преподаване в университети, административни длъжности към общини и неправителствени организации, до общи работници в предприятия или служители на граждански договор. Идеята по-богатите епархии да подпомагат по-бедните в издръжката на духовенството така и не беше реализирана. Известно е и това, че възнаграждението на един млад свещеник е близо до минималната работна заплата за страната.
Осигуряването на свещеническите заплати от държавния бюджет (тоест от данъкоплатците) със сигурност ще доведе до освобождаване на сериозен финансов ресурс в църквата и ще подпомогне духовенството, най-вече в малките населени места. Този жест на държавата обаче поставя и въпросът за задълженията на духовенството. От една страна, към субсидиращия – тоест държавата, от друга – към църквата и нейните членове. И тук въпросите стават все повече.
При условие, че държавата ще финансира духовенството, как точно ще се формулират неговите задължения, трудови характеристики и т. н.? От това следва ли някаква по-конкретна обществена или църковна ангажираност като например редовно проповядване при богослужения от общ и частен характер? Липсата на проповед при неделно и празнично богослужение, както и при кръщения, венчания, водосвети, опела и панихиди, е нещо, което е ясно доловимо дори в централни храмове, както в столицата, така и в различните епархийски центрове.
Ще се изисква ли организиране на енорийски училища към храмовете от страна на духовниците… Свещенослужителите се приравняват към учителската професия в своето заплащане. Би следвало да се приравняват и в задълженията си на просветители – в нравствено и духовно отношение. Ще бъдат ли задължени свещениците, организирайки във всяка енория неделно училище, да изготвят и следват графици и разписания? Как ще ги следват и как ще бъдат контролирани?
Ще произтича ли задължение на свещениците в социалната сфера? Ще видим ли субсидираните от държавата духовници да поемат грижа в своето служение за намиращите се в болничните заведения, в институциите за деца, лишени от родителска грижа, в местата за лишаване от свобода, както и ще ги видим ли в училищните, университетските и читалищните аудитории? Ще бъдат ли организирани програми за беседи и разговори в съответните учреждения? Разбира се, напускайки границите на енорията, всяко едно от социалните задължения може да бъде единствено в пожелателната сфера, но наличието и „дежуренето“ на духовници в тези институции би следвало да бъде нещо естествено и даващо достъп на хора със специфичен социален статус или образователни потребности до духовни лица. Духовенството в тази посока ще стане разпознаваемо от съответните социални групи.
Като цяло идеята за държавно субсидиране на духовенството би следвало да отговаря на наистина по-широка обществена застъпеност в социален план. Свещениците трябва да излязат от храмовете и да се ангажират с реалните проблеми на различни социални групи, които имат нужда от духовна грижа, без тази грижа да бъде непременно търсена. Един от най-често срещаните отговори от духовници за тяхната социална роля е, че никого не са върнали от храма, когато са ги потърсили. Сякаш духовното служение е приравнено на обслужващ кабинет с работно време, а не до цялостно, отговорно и даващо резултати мисионерство.
Обръщайки се към вътрешноцърковните аспекти на държавното финансиране, трябва да се зададат и няколко важни въпроса. Следва ли от това, че свещениците ще получават заплатата си от държавата, да не получават повече възнаграждения за „треби“? Този въпрос е резонен, предвид наличието на множество свещенослужители, които в следствие на своето добре заплатено отслужване на различни „треби“ разполагат с големи финансови възможности. Бе анонсирано, че държавата ще приравни възнагражденията на духовниците до тези на учителите. Това логически ни води към следния въпрос – при положение, че някои учители също получават допълнителни средства от курсове, частни уроци, консултантски услуги и други, не е ли редно свещениците също да получават допълнително заплащане за определени богослужения от „частен“ характер . В същото време обаче учителите имат ясно разграничение между служебната ангажираност и личното време, в което могат да извършват допълнителни дейности. В кое време свещеникът ще бъде ангажиран и задължен, според държавното субсидиране за неговите духовни обязаности, и в кое време може да бъде на разположение от „частен характер“?
Един от най-проблематичните моменти в духовното служение, безспорно несъстоятелно от духовна гледна точка, е наличието на такси за Тайнствата. Трудно може богословски да се обоснове наличието на такса за приемане на някого в църквата чрез тайнството Кръщение. Ние не откупуваме своето участие в събранието на верните. Неиздържано е и взимането на такса за тайнството Брак, което също предизвиква недоумение – защо трябва да се плаща за… благодат. Ако младоженците искат хор, логично е да заплатят за участието на хористите, но не и като задължително условие за извършване на самото Тайнство.
Ако свещениците бъдат наистина субсидирани от държавата за техните възнаграждения, църквата трябва да освободи Тайнствата и молитвените последования от такси. Нелепи са оправданията на някои архиереи, че църквата субсидира своите дейности и покрива разходите си от съответните такси. Религиозните общности не са търговски дружества, предоставящи услуги, а духовни организации, които е редно да се издържат основно от дарения.
Субсидирането на възнагражденията на духовенството от държавата задава и още един въпрос. Е ли църквата недофинасирана и имотно несъстоятелна? В това отношение държавата поддържа линията на ненамеса във вътрешните организационни дела на църквата, която е подчинена на каноните, устава и своята вътрешна подредба. Ако обаче Българската православна църква търси възможности за допълнително финансиране и в действителност има епархии, в които трудно се осигуряват средства за духовенството и поддържането на храмовете и манастирите, то не би ли следвало църквата, като рецепиент на допълнително финансиране, да предостави свои разчети за максимално ефективното оползотворяване на наличното имущество.
В това отношение Шестият църковен събор през 2008 година задължи създаването на Единен синодален регистър на имотите, собственост на Българската православна църква. Този регистър не само не е публичен, но и неговото наличие и точността и сигурността на данните в него са поставени под съмнение. Скандалните сделки със замяна на имоти, прехвърляне на собственост, отдаване под наем срещу нищожни суми, създават атмосфера на недоверие на обществото и дори на миряните по отношение на материалното стопанисване на църковните имоти и възможностите за злоупотреба с тях. Оттук следва и въпросът редно ли е при често непрозрачното стопанисване на отдавани под аренда и наем имоти, с пари на данъкоплатеца да се дотират финансово духовниците. Достатъчно ефективно ли разполага със своите средства църквата, за да ѝ бъдат предоставяни допълнителни за сметка на републиканския бюджет?
Важно е да отбележим също, че Българската православна църква вече е била обект на проверки във връзка със сигнали за неспазване на изплащането на здравни и пенсионни осигуровки на свещеници. Регулирането на тези задължения и тяхното поемане от държавата безспорно ще доведе до избягване на подобни ситуации в бъдеще. Въпреки това все по-често се поставя въпросът в обществото за отчетността на свещениците, тяхното данъчно облагане като физически лица. От една страна, държавата не се меси и не контролира вероизповеданията в тяхната вътрешна финансова издръжка като организация, но и по отношение на нейните служители от друга страна, духовниците като физически лица следва да се отчитат пред съответните данъчни органи. Наличието на духовници с видимо големи финансови възможности, неиздаването на квитанции за платени суми при отделните треби, неспазването на посочените от Светия Синод и отделните митрополии църковни такси – са индикатори за липсата на финансов контрол.
Търсенето на решение по въпросите за финансирането на отделните вероизповедания и техните свещенослужители безспорно е напредък, който показва осмисляне на необходимостта от едно по-широко и целенасочено държавно подпомагане на религиозните общности. В същото време прибързаното решаване на този въпрос – без широка обществена дискусия, без даване на конкретни отговори, може да доведе до напрежение. И за жалост, има риск ефектът в полза на вярата и църквата от придобиването на повече финансова сигурност за българското свещенство, да остане незабележим.
