Секундата на съмнението
Казват още и капка съмнение. Кап. Капва и създава кръгове във водата. Те, разбира се, отшумяват, но за момент са предизвикали дискомфорт, за момент са разстроили цялата ти вътрешна система, усещането е неприятно, все едно си попаднал на мухлясал фъстък и ти вгорчава и устата, и мозъка. Когато те обземе секундата на съмнението, отровата по същия начин те кара да казваш горчиви думи или да те нападат горчиви мисли. Ти знаеш какви хора са живели на този свят – аскети, строги постници, внимателни във всеки миг, знаеш каква любов са имали тия хора към другите и каква суровост към себе си. И знаеш какви плодове са давали такива хора. Ти знаеш, че Христос се е разпнал заради теб, убеден си в това. Но в секундата на съмнението всички тия знания са далече от разума ти. Тогава ти не си при себе си. Ти си навън и вършиш глупости, вгорчаваш своя и на другите живот.
Говоря само за себе си, разбира се. Не за друг, нищо, че ползвам второ лице. Знам, че мнозина са твърди, устояващи, несъмняващи се, истински хора. И не диря оправдание за това, че години и години наред върша грях и говоря сквернота. Нека съм последният на редичката, нека по милост ме приеме Христос, нека съм най-нищожният, защото знам какво съм правил и какво съм говорил – друго не заслужавам и съм убеден в тия думи. Откъде ми остана навикът за сквернословия и ругателства? Не е ли от там, че се възхищавах на хората, които псуват цветно и с въображение? И съм толкова гневлив от детските си години. Имам си свой кръст, нося си го, не ви мрънкам, а обяснявам защо стигам до секундата на съмнението. Тя си има причини тая секунда. Не се е появила от нищото. Душицата ми християнка си е расла в началото съвсем неопетнена, наследница само на първородния грях… Само ли казах? Напълно достатъчно, че да поискам Спасение. Вместо това почнах да трупам горест след мъка, насилвах себе си в греха.
Какви съм ги вършил – аз си знам. Но греховете са ме повредили толкова, че ми е нужно много смирение и много покаяние. С мързеливото си сърце обаче пропускам да кажа молитва, да бъда при Бога поне за малко в този ден… И накрая става точно това. Идва със страшна сила тая секунда, в която почвам да мисля кощунства – ами ако все пак животът е само наужким, само нелепица, само страдание, само купон? Ако все пак ние, човеците, не сме никакви човеци, а просто биологичен вид, каквито мухи ми пуска тук един познат? И после, ех, после, като отворя книга на светията Порфирий и като зачета какви хора е имало и какво чудо е всичко наоколо, тогава разбирам – биологичен вид е този, които иска да бъде такъв, празен живот има този, който желае да има празен живот, с такава мярка мерят, значи. И има Бог, и Той ни обича толкова много, обича ни така силно, че ни чака, чака ни дълго, търпеливо, дал ни е много помощници по пътя ни, изпратил ни е много пътни знаци, та всеки според своите възможности и мерки на сърцето си да успее да стигне до Него. И стигаме, и се притулваме, и…
Секундата на съмнението не е страшна. Страшна е. Не е страшна. Страшна е. И все пак, не й се плаша. Защото знам, че ще отмине, защото стискам зъби, прехапвам език и се опитвам да не кажа зла дума в гнева си… Не успявам винаги. Но се опитвам. Следващия път ще бъде по-добре с Божията помощ. Ще се смили Христос над мене, смили се, Боже, над мене, за да не кажа злата дума насред гнева си следващия път. Това не е игра. И вярата не е алгоритъм – рецепта, правиш това, после това, после това, накрая получаваш това като резултат. Това е жива борба, на живот и смърт борба, бой със себе си, без да спираш, без да се предаваш, без да униваш, без да си мислиш, че си велик, щом веднъж си победил, понеже като бъдеш победен, гледаш тъпо, не разбираш как и защо ти се е случило отново – затова Покаянието е процес непрекъснат и задължителен, не просто миг и не само временно състояние на благодат. Най-страшното и тежко умение е да задържиш благодатта. Извън Покаянието пак ще бъдеш нападнат от секундата на съмнението. И отново ще извършиш всички бели. Не ти трябва това, братленце. Не ти трябва. Нито съмнение ти трябва, нито заигравки душевни с произведения на изкуството. Дистанцирай вътрешния си човек. И пази външния да внимава какви ги дрънка. Да не се хваща този външният на всички кукички като първия шаран.
И още нещо свързах с това, с тази секунда, в която си кофти човек – освен собствения ми гняв и безразсъдство, появили се след отдалечаването ми от Бога…
Виждали ли сте хора, които искат да постигнат всичко на всяка цена? Аз да. Много пъти. Но става дума за всичко земно – пари, слава, успех. В един хубав момент обаче сблъсъкът между този постигащия върха на всяка цена от една страна и чистотата на Христос от друга е неизбежен. Идва миг, в който двете плътни видения застават едно срещу друго – човешкото и божественото. Примамливото, обещаващото тук и сега разни простотии като показване по телевизора и много кинти в банковата сметка. Срещу Вечното, Единственото, Смисленото, Важното, Топлото. И тогава правиш избора си. Един не много умен веднъж дори ми сподели, че е готов да продаде душата си за успеха. Успех абсолютен в попрището на творец. Пожелавам му неуспех. Дано не си продаде душата, искам да кажа. И пак за себе си да кажа – твърдостта в следването на Христос се учи бавно. Първо разбираш, че единственият истински успех на Земята е спасението на душата ти. Спаси нея – ще се спасят и на тези покрай теб. Зарежи го онова мислене да бъдеш велик писател с много продаваеми романи. То е част от съмнението, то е подмяна на Целта ти.
